Стефан Иванов

богумил

Posted by admin - 26/10/09 at 09:10:46 am

заслушах се в музиката заради заглавието
а албумът се оказа
добра фънк уейв и пост пънк смесица

в момента дейвид даниъл богумил
е университетски преподавател

едно произволно заглавие на негова статия:
the united states and russia in the new world order: the dynamics of reciprocity and the attributional assessment of perception and behavior

приказка без край на 30 години

Posted by admin - 24/10/09 at 06:10:24 pm

миналата събота
късно вечерта се сетих за тази книга
отворих я напосоки
и се зачетох

„бастиян осъзна изведнъж, че през цялото време е гледал вторачено книгата, която преди бе държал в ръцете си господин кориандер и която сега лежеше на фотьойла. той просто не можеше да откъсне очи от нея. тя сякаш излъчваше някаква сила и тази сила го привличаше непреодолимо като магнит.
той се приближи до креслото, бавно протегна ръка и докосна книгата… в този момент нещо в него каза „щрак”, сякаш се бе затворил някакъв капан. обзе го смътното чувство, че с това докосване е започнало нещо неизбежно, което от сега нататък ще се намеси в живота му.”

в неделя излязох
ходих из дъждовния и мъглив следобед
изпих чаша червено вино
прочетох 30-40 страници

„той повдигна книгата и я огледа от всички страни. корицата бе от коприна с цвят на стара мед. при всяко завъртане тя проблясваше. докато я прелистваше набързо, видя, че е напечатана в два различни цвята. илюстрации май нямаше, но затова пък – прекрасни големи начални букви. когато бастиян се вгледа още веднъж по-внимателно в корицата, откри върху нея две змии – една светла и една тъмна. те си бяха захапали опашките и по този начин образуваха елипса. в тази елипса със странни заврънкулки бе изписано заглавието: приказка без край.”

отидох да гледам смъртоносен противник
/разочаровах се от края
защо умря човекът
който търсеше справедливо отмъщение/

изпих още една чаша червено вино
прочетох 30-40 страници

„странно нещо са човешките страсти, а децата не са по-различни в това отношение от възрастните. онези, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да ги проумеят. има хора, които рискуват живота си, за да покорят един планински връх. никой, дори и самите те, не могат точно да обяснят защо правят това. други се погубват, за да спечелят сърцето на дадена особа, която не ще и да знае за тях. трети пък се провалят, защото не могат да устоят на насладите на търбуха или на шишето. някои затриват цялото си състояние, за да спечелят в хазарта, или жертват всичко за фикс-идея, която никога не може да стане реалност. други мислят, че могат да бъдат щастливи само ако са някъде другаде, и цял живот обикалят по света. има и такива, които не могат да си намерят покой, преди да се доберат до властта. с две думи: колкото хора – толкова страсти.
за бастиян балтазар букс това бяха книгите.”

докато четях мислех за онази вечер
когато изпих няколко чаши траминер
в заведение близо до вкъщи
беше опияняващ и естествен момент
без ни най-малко да го очаквам
свари ме неподготвен
почти толкова колкото нощта на онази сряда
преди няколко седмици
когато ги видях тях двамата
седнали заедно и уединено

надявам се да има продължение

„само който никога не е прекарвал по цели следобеди над една книга и не е чел с пламнали уши и разрошена коса, забравил къде се намира, без да усеща ни глад, ни студ…
само който никога не е чел на светлината на фенерче, завит презглава с одеялото, защото татко или мама, или някоя загрижена персона е загасила лампата с добронамереното обяснение, че вече е време за сън, защото утре трябва да се става рано…
само който никога не е проливал явно или тайно горчиви сълзи, защото една прекрасна приказка е свършила и трябва да се раздели с героите, с които е преживял толкова приключения, които е обичал и на които се е възхищавал, за които е треперил и се е надявал, и без които животът му се е струвал празен и безсмислен…
само който не е изпитвал подобно нещо, вероятно не ще разбере онова, което направи сега бастиян.”

още в следобеда
след първата чаша червено вино
забелязах че годината
на първото издание
на приказка без край
е 1979

тя си остава любимата ми книга
която би могла да бъде наречена и детска
създава ми неподражаемо чувство
за уют на тялото и на фантазията
винаги бих гледал и екранизацията

„той се бе вторачил в заглавието на книгата и ту го обливаше гореща пот, ту го побиваха студени тръпки. точно за това бе мечтал толкова пъти досега, желал го бе, откакто живееше с тази страст – приказка, която никога да не свършва! книга на книгите!”

и аз бих откраднал книгата
както и сега ми се ще да сграбча
онази приказка без край
за която толкова отдавна жадувам

но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път
както толкова пъти се повтаря из книгата на михаел енде

култура на тъгата

Posted by admin - 24/10/09 at 03:10:35 pm

трудно е да си тъжен на български
ако си затворен
в това
което е традиционно
за тази страна
или в тесните граници
на емоциите които са преувеличени
в българското изкуство

в пределите му
няма да откриеш български вариант
на носталгия
на меланхолия
на содад
на сплин
на хюзюн
на руска тъга

„студеният език на глупостта
би забранил дори цъфтежа на звездите”
пише пабло неруда
и си мисля колко неща
е забранявала да съществуват
и си е забранявала да преживее
местната глупост
и продължава да го прави всекидневно

най-малкото и дребното
но едно от най-интимните
е именно тъгата

толкова е забранена тъгата
че преминава направо
в омраза погнуса
и самоубийствено отчаяние

безоарът на песоа

Posted by admin - 24/10/09 at 02:10:16 pm

фернандо песоа е роден през 1888 в лисабон
умира от хепатит през 1935 в същия град

през живота си е писал под 72 хетеронима

хетероним
означава „другоименник – измислен автор с друго име”
чиято личност философия и стил са различни
от автора-създател
от действителния писател

роман якобсон казва за него
„името на фернандо песоа трябва да бъде включено в списъка на великите световни творци, родени в едно и също време – стравински, пикасо, джойс, брак, хлебников, льо корбюзие. всички характерни черти на един тъй блестящ екип се намират в кондензиран вид у този поет.”

октавио пас пише за него
„англоман, късоглед, вежлив, уклончив, облечен в тъмно, сдържан и непринуден, космополит, проповядващ национализма, велик изследовател на нищожни неща, хуморист, който не знае що е усмивка и смразява кръвта ни, създател на други поети и унищожител на своя аз, автор на парадокси, прозрачни като водата и като нея шеметни: да се преструваш, значи да се познаваш, загадъчен, без да подхранва загадката, загадъчен като южната луна, мрачен призрак на португалския юг – кой е фернадо песоа?”

автори на
книга на безпокойството

/наричан
интимен дневник
роман-изповед
грандиозен сборник от
прозрения размисли
импресии видения и лирични описания/

са песоа и неговия хетероним бернардо суареш
който е помощник-счетоводител

книга на безпокойството
е публикувана изцяло едва през 1982

тази книга на песоа
се явява
като негов безоар

през средновековието безоарът е смятан
за една от най-ефективните противоотрови
привиждан е като универсален антидот
срещу всяка отрова

може би
осъзнаването писането самоанализът за песоа
са били истинското същинското му живеене
били са единственото му смислено убежище
срещу разрушителната тревога на всекидневието
която го е задушавала и тровила

писането е било може би форма
на спасение на терапия
би било хубаво
ако е вярно
че колкото повече листове се трупат
толкова повече песоа оживява
спонтанен и естествен
готов да влезе в живота очистен
да започне наново
спокоен
но най-вероятно с писането
с увеличаването на хетеронимите
на техните животи поеми романи и дневникови бележки
безпокойството се е увеличавало главоломно
и пробойните във всеки един миг без писане
е трябвало да бъдат запълвани
от още повече изблици на фантазии и фантазми

безпокойството не е изчезвало
писането го е провокирало
постоянното неотменното
тежко като олово самосъзнание
съзерцанието на света и на себе си
чувството за самота и захвърленост
приближават до самия себе си
но отрязват пътя към другите
към приемането и преглъщането на света

тези неща не си отиват
не могат да бъдат притъпени
няма как да си отидат
никой не ги е канил
никой не може да ги изгони

нелюбезната продавачка в магазина
навъсените облаци
шумът по улиците
мъчителната самота на градския здрач
могат да предизвикат тревога
примесена с еуфория и шемет
защото има какво да се опише
има какво да те кара да реагираш с думи

и така може би се формира безоарът на песоа
и на много други

състоянията и нещата се просмукват в тялото
не можеш да се изскубнеш от тях
те прииждат натрапчиво
заживяваш с тях
заживяват в теб
свиват си гнездо
наливат основите на своя дом
раждат си деца
поколения от притеснения тъги и страхове
разреждани от илюзии
че има противоотрова
че има дълго и граничещо с постоянство
спокойно състояние на хармония

а е факт че безоарът всъщност
е органична или неорганична маса
която се е натрупала в храносмилателната система
и в никакъв случай не е противоотрова

как може една топка косми
остатъци от лекарства
и непреработена целулоза
да са противоотрова

как може възхвала
и анатомия на безпокойството
на болестта да се живее
да те успокои

макар да ми е приятно да си мисля
че фикцията е фикция
писането е  писане
и смесването на автора и измисленото
е някак порочно
и че песоа
не е бил маниакално разтревожен и тъжен
и всичко е писателство
театрална постановка
с измислените от него писатели и поети

не вярвам че песоа

въпреки целия си опит за върховна естетизация
на това което е за него драматично в живота му
и в животите на хетеронимите му
е намерил изход от безпокойството

но поне е оставил
един скъпоценен литературен безоар

Search