Стефан Иванов

“Някой горе ме харесва” - публикуван в Капитал Лайт

Posted by admin - 09/12/04 at 09:12:59 pm

Само ми кажи какво консумираш
И аз ще ти кажа какво халюцинираш
Тома Марков

Денят започна леко и студено. Началото винаги трябва да хваща зрителя, да го захапва за гърлото и да не го пуска до самия край. Началото трябва да бъде с добър ритъм и динамика. Днешното начало беше идеално. Лалета в градината. Котки лежат до захвърлените стари тухли. Плашат се от мен. Няма сняг. Вече е пролет. Сутрин е така: нощта ме е обезличила до изнасилване и после ярки лалета лакомо лапат кислорода ми. Толкова са красиви, че им прощавам. Въздухът си играе на полъх и затишие и ги люлее. Един ден всичко това ще ме разкъса и транжира на малки парченца. Не и днес, надявам се.
Трябват ми точно 4 минути и 12 секунди, за да стигна спирката на трамвая. За толкова избледнява сянката ми по улицата и краката ме водят по навик. От месец и няколко дена съм абсолютен гратисчия. Трябва да си направя фланелка с щампи: „Долу билетите” и „Анархия до дупка”.
Жълтата мотриса идва само след десетина примигвания, приятна перверзна изненада от страна на ватманите, а аз даже не им плащам за това. Въпреки редовния трамвай май вече закъснявам за училище. Какво значение има времето? Нали все някога се превръща в пространство, а аз се движа, движа се бързо надолу по булеварда.
Розовата ми гимназия е само на десетина минути. Слизам в подлеза на НДК, взимам тролей девятка, после една спирка и съм там. Кратък и прост до дебилизъм път. Четири години съм по този маршрут.
Слизам до гимназията и вече ми звънят. Мишо. Мммм, каква ли е изненадата. Закъснявам прекалено много? Нямаме час? Някой си е прерязал вените? Бомба? Или какво?
Сетих се.
Преди се закусваше върху тревата. Сега се закусва с нея. Идеалната училищна закуска се сервира в конусовидна форма и се консумира в кръг. По принцип пушим на Седмицата, това е зад една стена в двора на училището, до една ръждясала тенис маса, казва се Седмицата, защото има графит със сигнално червена Седмица. И този път бяхме там. Учителят по физическо минава и ни вижда, но, хей, какво му пука на един долнопробен спиртосан алкохолик за някаква си цигарка. Той вече закусва с качествен спирт, виждам му ясно бутилката-патронче, когато пък няма пари минава на одеколон. Това е тъй просто и логично. Също като нефтената война в Ирак.
Даже започва леко да вали. С тихия пролетен дъжд колко надежди изгряха и колко бързо изтляха искриците на цигарката. Вече мога да вляза в час. Спуска се стъкленият похлупак, не чувам какво ми казват, не слушам Мишо и другите, аз съм потънал навътре и воден звънец ми дава въздух. Това ми стига като за сутрешно настроение. Перфектен ден. Ако можеше и Лу Рийд да е тук.
Доброто начало не винаги значи и добро продължение. В даскалото винаги ми става кофти. Всичко зависи от менюто на настроенията и от това как искат да ме изядат този път. Всъщност обичам да се нося по магистралата на усещанията и мислите си. Винаги ми е интересно къде ще ме заведат.
Влизаме в кабинета на първия етаж. Кобилата по английски, истинска кранта всъщност, дудне някакви безсмислици. Лъже ни, че ни преподава и някои от прилежните ученици сигурно също си играят на възприемчиви. Не я възприемам тази ситуация. Сядам на последния чин до вратата и чета Хенри Милър под чина. Той е в Париж и му се случват доста гадории. Луди руснаци, дървеници-убийци, гигантски стоножки в тоалетната, нагли араби, богати и любвеобилни застаряващи аристократки, които си търсят жиголо. Неговият Париж не е никак като този по картичките. Чета през целия час. Обичам да чета, когато съм напушен. Думите ме удрят като мантри и леко ми се върти свят. Думите са край мен и хищно кръжат.
Крантата, със зъби излизащи от кралството на устата й и търсещи си ново поданство, дава някакви заръки за домашни, есета и контролни и ни пуска. Звънецът ми звучи като Имперския марш на Дарт Вейдър, но забързан стотина пъти. Разтичам се по коридорите, чувствам се течен.
Здравей-здрасти хора се разминават. Потоци от оживяла кино лента са плъзнали. Всичко е като на филм, ама друг път. Всичко си е пълен филм. Тъпото е, че има ненужни кадри и сценарият е ебати фарса. Разводнява се сюжета. Пълна простотия.
Лица и познати притичват. Бързи монтажни връзки. Смяна на плана. Фокусиране. Тази съм я чукал. Тази направи аборт в осми клас, не от мен, свих й шала един път като се натискахме. Тези ходят вече три години, няма ли да късат вече? Този беше идиот, но стана дебил, направо надмина княз Мишкин. Тази винаги ходи с гигантски банели и три блузи отгоре, не иска да се вижда колко малки са й циците. Празни погледи приятелски. Безкрайни фукни. Безсмислени бъзици и ебавки. Някой ми иска цигара. Не пуша. Някой иска да пием бира в дворчето. Не пия. Питат ме какво искам да правя. Отговарям: Не искам да съм се раждал. Когато умра все едно не ме е имало. Заключение: искам да умра. Искам врата с червен трепкащ надпис ИЗХОД. Спасение.
На една от стените в тоалетната има надпис „Кажи ми колко пъти си се опитвал да спреш и аз ще ти кажа кога ще умреш”. Никога не съм се опитвал да спра да мисля по този начин. Кога умирам?
Затварям очи. Не искам повече да гледам тези траурни мравки. Прекалено много са. В ушите ми звучи „Стабат матер” на Перголези примесен с шибащите бийтове на Афекс Туин. Абразивна, мъркаща, религиозна алхимия.
Затварям очи. Виждам се с дълъг кожен шлифер. Държа автомат. Като Киану Рийвс съм. Прочиствам Матрицата от матрици. Изтребвам ученици със стръв, усещам пръв тяхната смърт във въздуха.
Затварям очи. Спомням си как ми казваха Саламандъра в предишното училище. Единият ми клепач още от раждането беше парализиран. Чак миналата година всичко си дойде на правилното място. Помня как ме дразнеха и биеха шибаните гадове.
Затварям очи. В главата ми има само два цвята. Устата ми има вкус на лимон. Искам сърца за изтръгване. Аз съм вампир и искам кръв.
Денят почна толкова готино. Както и да е. Дреме ми на хормоните, които ми липсват.
Само защо се изпари като с токов удар позитивното и остана само непроявена филмова негативност?
Затварям очи. И не знам отговора. Не знам, не знам, незнам, незнамнезнамнезнам. Може би полудявам. Гранично разстройство. Амбивалентост. Разкъсват ме две сили. Разкъсват ми главата. Дали вътре в главичката ми е Метрополис или Шизополис е все едно. Мммммда. Всичко винаги се нарежда. Някак си.
Подпрял съм се на жълтата стена и си мисля, че ще звънна на някого. Искам да бъда с някого. Всичко, от което се нуждая, е любов. И да ме накара да бъда добър и да стана някой друг. Всеки става някой друг. Даже в разстояние на няколко часа. Всеки жъне каквото е посял. Бури, хаос, неврози и садизъм. Няма нещо, което да не мога да направя. Мога да изпея всичко. Мога да спася всичко, даже себе си. Мога да играя всяка игра, лесно е. Да бе. Като в песен на Бийтълс.
Отново отивам в кенефа. Има и друг надпис. „В цялата тази училищна ентропия има прекалено много мизантропия.” Това ще се опитам да разбера кой го е надраскал. Падат последните няколко капки. Започвам да си вдигам черния панталон. Десният джоб започва да вибрира. Някой пак ме търси. Това е ок, тъпото е, че телефонът си извибрира пътя и излезе от джоба ми и падна. Продължава да вибрира и трябва да го хвана, за да не се удави сред моята пикня и нечии чужди лайна. Хващам го преди да стигне лайняната дупка. И вече са ми затворили. Не ми изписва и номера.
Получавам sms след една минута. Нали исках спасение и изход. Няма да се спася като евреите от Египет и да се върна в Обетованата Ханаан, няма да отида и в ягодовите надрусани полета, нито при дървото Бодхи или в храмовете на Камбоджа.
Взели са ми билет и предплатена стая. Летя утре в 8 и 30. За Прага. Ще разбера дали Златна Прага и Златна Панега имат нещо общо?
Не съм Пол Нюман, само имам почти сини очи, но някой там горе ме харесва и знае от какво имам нужда. Кой ли е режисьорът? Робърт Уайз се е случил на Нюман. Моят трябва да е поне Дейвид Линч. Иначе ще бъда разстроен като самоубиец с тъп нож и счупен скалпел в ръцете.
Прага вече започва да ми харесва. Прага е почти зад ъгъла. Прага е халюцинация.

“Хлебарки” - публикуван в Капитал Лайт под псевдонима Любен Янков

Posted by admin - 09/12/04 at 09:12:06 pm

11:06 е. И ми е тъпо. Тъпо. Тъпо. Вися в тоалетната вече половин час.
В тоалетната хората могат да бъдат такива, каквито са. Всички условия са налице. Затворена врата. Недосегаемо пространство. Абсолютна свобода. Можеш да се отпуснеш и да не ти пука. Никой не те безпокои. Никой не те тормози. Никой не те гледа лошо заради миризмата, която излиза от аналния ти пръстен. Никой не иска да спиш с него или да му донесеш чаша мляко, защото без нея не може да заспи.
Ако сложиш камера в семейната тоалетна, ще разбереш истината за близките си хора. Каква им е физиономията на тотално освобождаване. Оргазмът е нищо в сравнение с усещането след дълъг запек. Така е. Да не говорим пък за разстройството. Трябва да питам някой гей как му се чувства простатата по време на нещо подобно. Сигурно яко се надървя и зениците се разширяват и свиват в конвулсивен адреналинов екстаз.
Разказаха ми един тъп виц, с който почти съм съгласен. Един мъж излиза, след като се е източил в писоара, от тоалетната и казва на приятелчето си отвън: „Мамка му, олекна ми на душата.” Другият му отговаря: „Винаги съм си мислел, че е там, тъпата. Душата, бе човек.” Така е, трябва да цениш бъбреците си. Който е прекарал бъбречна криза е сигурен в това.
Мисля си за „Трейнспотинг”. Винаги ще работи асоциацията тоалетна-„Трейнспотинг”. Рентън спря хероина и вече не беше запечен. Сложи си две свещички опиум отзад. Присра му се, отиде в близкия пъб и там беше най-гадният кенеф в Шотландия. Естествено, свещичките паднаха още с първия поток на освободените от хероиновия бент лайна. И той слезе в тоалетната чиния и заплува надолу. Истински култов тоалетен екстремизъм и сюрреализъм. Две в едно.
Помня, че държах Кант до меката, бяла хартия. Държах много книги, но най-дълго се задържа една от Критиките на Кант. Старият Имануел ме караше да свършвам много бързо с всичко, което правех в ритуалната зала на дебелото черво и пикочния мехур. Хемингуей е имал библиотека в своята тоалетна. Може някога и аз да си сложа едно рафтче. Чета Уолт Уитман, Мейлър или Джойс и отвреме-навреме се напъвам, за да вникна в думите им. Как не съм се сетил преди?!
Този път няма никаква книга. Само някакви гадни вестници. Знам, че всичко е ужасно и хора умират по всякакви начини и милиони страдат заради големите си проблеми. Наясно съм, че Джордж Буш воюва срещу тероризма и работи здраво за добруването на всички земни твари. Това го знам. Затова чета страницата за кино. Преглеждам я вече десети път. „Таен прозорец” излиза тази седмица. Джони Деп и Стивън Кинг. Отново две в едно и пак е свързано с тоалетната. Съвпаденията винаги излизат, ако знаеш какво търсиш и си поне малко наблюдателен. По една от новелите от „Четири след полунощ” е. Деп е писател и Джон Туртуро изниква от нищото и лудешки обяснява, че Деп е плагиат. Още утре ще го гледам. Вече мога да излизам. Коремът ми се оправи и не ми се гади, светът не ми се върти бързо и съм направо тип-топ. Единственият проблем е, че както си взимах „Смекта”-та срещу разстройство, така и тя ми докара запек, но всичко друго е направо идеално. Даже гледах „Ани Хол” преди да се затворя в стаичката с бели плочки по пода и стените. Уди Алън винаги ми харесва въпреки, че ми е омръзнал доста отдавна.
Двадесет минути ми трябваха, за да си избера филм. Прехвърлях през ръцете си „Джинджър и Фред”, ”Криле на желанието”, „Фани и Александър”, „Прослушване”, „Кагемуша”, „Фрида” и просто не можех да реша. За сметка на това лесно избрах какво да гледам в „Одеон” тази седмица. „Огледало” на Тарковски, сряда от осем. Като имам избор между пет читави филма е сто пъти по-лесно. Не се налага да се чудя до откат. Накрая просто пуснах диска, който беше най-отгоре на купчинката.
Усещам как след малко цялата простотия ще свърши. Перисталтичните ми движения издават чревен шум подобен на ято пролетни птички даващи с воя си своята лепта към пролетта. Не знам какви птички имам в корема си, но определено са яростни и искат да си вършат добре работата.
След увертюрата следва бързо преливане в следващата част отбелязано с едно цопване във водата. После започва да се ниже дълга облекчителна нишка, която прилича на маниерната въздишка на дама от висшето общество, такива дами не ходят по голяма нужда, немислимо е човек даже да си го представи, та те са божествени създания с перли по себе си и сухо мартини със зелена маслина в костеливите си ръчички. Аз пък продължавам да въздишам като баба си по Франк Синатра, ако баба ми беше американка, разбира се.
Едва се бях освободил от товара и нито водата пуснах, нито се избърсах педантично навсякъде,защото телефонът задрънча с електронния си звън. Къде съм те забутал, а, кажи си без бой? Звъни вече четвърти път, значи е някой сериозен. Намерих го. На пода до „Речник на чуждите думи в българския език”.
Един доброжелателен познат от Бургас. Бил в София вече три часа и искал да се видим. Казвам, че не съм в най-добрата си форма, но да, ще се мернем поне за малко. Ще ми подари книга на Лорка. Казва ми го предварително и това, не знам защо, ужасно ми харесва. Светнаха ми очичките. И за да продължат да ми светят трябва да отида в четири пред „Националната галерия”.
След това звъни още един. Иска да свирим с моята група пред НДК на някакъв „концерт за мир” следващата събота. Никакъв проблем, разстрел с 3-4 песни за ненужните войни, а и вече трябва да се събираме да свирим за концерт в О!Шипка на 27, пак не сме свирили от няколко седмици. Утре среща с него в 17:30 пред офиса на организаторите. Тъкмо се уговаряме и ми присвятква на умряло телефонът. Казвам едно „чао-до-утре” и затварям. Точно навреме. Никой не искам да ми се обажда. Стига толкова. Вече ми изчерпаха лимита за вдигане на телефона.
Отново се връщам в тоалетната. Пускам водата и отварям прозореца. Хубаво е, че всичко може да се пусне в канала и просто трябва да му помогнеш с вода. Вдигам вестника от пода и пак гледам Джони Деп. Никой не ми е казвал, че съм плагиат, но сигурно и това ще стане. Ще бъде интересно изживяване. Той носи много смешни очила с дебели рамки, трябва да си сложа и моите цайси, с малък диоптър са и не ги слагам често, но ми помагат, вече не помня дали изглеждах смешно с тях. Сигурно във филма Джони е въплъщение на писателя, който не излиза от вкъщи, чуди се какво да гледа, прави, чете и как, по дяволите, да си довърши романа.
Всичко се довършва трудно. Всеки умира трудно. Вчера гледах един филм, в който един злобен богаташ и абсолютен егоист-старчок се беше впуснал в саморазправа с една хлебарка, а тя не умираше лесно и все се връщаше.Отново и отново. Той я размазваше, пръскаше я със спрея. Успех – кръгла нула и даже по-малко. Той така и не успя да я убие както трябва. Бързо, акуратно и окончателно. Накрая тя доведе сестрите и приятелките си и си спретнаха готино парти на отмъщението. По едно време спря тока и когато отново светна старчокът си лежеше на леглото. Не беше заспал, не. Хлебарките го бяха изяли отвътре и след това го разкъсаха и бързо и потопно наводниха леглото. Бяха хиляди, тридесет хиляди, за да сме точни. Плаващо, развълнувано и кафяво лайняно море от хлебарки и антените им, които се поклащат, сякаш за да си настроят добре образа на телевизора.
Джони Кеш пееше, че като умира ще бъде със задоволено съзнание. Ако хлебарките можеха да умрат в този момент, сигурно и те щяха да бъдат в такова извисено и примирено със смъртта състояние, добре се натъпкаха. На хлебарките, за разлика от Джони и мен, времето им няма да дойде скоро. Те са безсмъртни. Почти напълно убеден съм в това. Джони Кеш напусна света на 73 години на 12 септември миналата година. Същият ден бях на концерт на Пласибо и Браян Молко носеше черна лента. Хлебарките ще преживеят атомната война, климатичните катаклизми и нашия траур. Ще доживеят да видят последния изгрев на слънцето преди то да избухне и ще им бъде, може би, малко самотно. Ще си ни спомнят с носталгия.
Ще си ни спомнят както аз ще си спомням за хлебарката, която размазах излизайки от тоалетната и влизайки в банята. Беше точно на вратата. Тя въобще не помръдна. Сякаш искаше да умре.
И умря. Надявам се наистина.
Никак не харесвам хлебарките.

Search