Стефан Иванов

духът не отвръща на удара

Posted by admin - 14/02/12 at 04:02:17 pm

Режисьорът Маргарита Младенова наскоро получи наградата на Обществото на независимите театрални критици за „рицарското упорство, с което населява и брани територията на високия театър“. Повод за отличието са нейните спектакли „Зимна приказка“ от Шекспир в Театрална работилница „Сфумато“ и „Рицар на Светия дух“ от Боян Папазов в Народния театър.

Премиерата на втората постановка беше в самия край на миналата година. Рицарят от заглавието е Алеко Константинов, но сюжетът не е биографичен, а танатичен, мъртвешки – Щастливеца (в ролята екстатичният Иван Бърнев) се връща от отвъдното в алкохолната халюциноза, каквото е подзаглавието на драматургичния текст, на свой приятел. Не е нужно да се припомня, но все пак, авторът на „Бай Ганьо“ е убит в поръчков атентат, в който изстрелите са били предназначени за другия пътник във файтона, Михаил Такев. За този трагичен случай, в контекста на българската култура, може да се каже това, което Цветаева пише за Пушкин, „когато го раниха в корема, всички ни раниха в корема“. Колко и кои обаче са тези всички в момента… Така или иначе, в алкохолната халюциноза на пиесата се състои съдебен процес, на който убийците на Константинов са обвинени. И именно убитият ги защитава.

В донякъде тезисната площадна театралност на постановката се развива и случва сложно преплитане на традиционни български противопоставяния и взаимовръзки между история, изкуство, политика, стереотипи, ценности и обезценностяването им и желанието, християнско, но и светско, социално, за една, по Иван Хаджийски, „оптимистична теория за нашия народ“. И не само теория, ами и практика, реално случване, колкото може да е реална една перформативна театрална халюцинация, която, естествено, е наужким.

Цялостният жест, гестусът на спектакъла е възпроизводството на зло, смърт и отмъщение да бъде преустановено. Черното по диалектически и опрощенчески път да осъществи трудната си метаморфоза в бяло. И Алеко оправдавайки убийците си да промени Ботевата ситуация в друга, в която свестните у нас да не считат за луди. И да се кривне радикално от саморазрушението, автосаботажа и самоунижението на българския модел, както го нарича Стратиев, който е „казано просто – обратното на всичко“, родно място и седалище на антиподите. И да не се закача Левски (или Алеко, името и подробностите могат да се сменят според случая) на оградата отново и отново, за да се рециклира и преповтаря мотивът за мъченичеството и смъртта, а сериалът за безсмъртния кръг на порочния дисбаланс да не спира да се върти. Именно наличието на стена, на преграда, на под, които са прекалено изгнили и не можеш да се облегнеш и да стъпиш на тях, не можеш да ги прескочиш, но могат да те задържат и спрат като капан, блато или гроб е и поредното сценографско попадение на Даниела Олег Ляхова. Към края сцената е доказателство за това, че поне в един смисъл България може да е Швейцария на Балканите – в нея има толкова дупки, колкото в несметно количество швейцарско сирене.

Дали, пита се Алеко на Боян Папазов и Маргарита Младенова, ако се започне един бавен, изпълнен със смирение и състрадание основен ремонт, това ще доведе до промяна?

сградата на дневника и собствената стая с притворена врата

Posted by admin - 14/02/12 at 04:02:42 pm

неслучайно в „скверният дом“ е казала: „пиша с прашец и мед“, признавайки по този начин прилепчивото, примамливо естество на женствения си повествователен изказ.

затова пък в дневника й тази характерност идва на второ място. дневникът, който през тези години нараства заедно с писателските й огорчения, представлява вътрешно пространство, прераснало в многоетажна, слънчева сграда с хиляди прозорци, които гледат отвсякъде пейзажа на живота, разчитайки грижливо множеството му загадки. настоявам върху думата сграда, защото да градиш са нужни качества, които анаис нин другаде не проявява: логическо чувство, дистанциране, геометричен дух, безпристрастно око, което сглобява фрагментите в синтез, компактност, способност на светкавична преценка. това е внушителна сграда, в която тя се движи с увереността на господарка на замък, съзнаваща, че е посветила живота си за изясняване на своя вътрешен лабиринт, въздигайки го в емблема и образец на всички женски лабиринти.

вярно, светлината на съзнанието в дневника на анаис наистина е ослепителна, но не дотам, че да заглуши въпроса, който настоятелно звънти на всеки ред: коя съм аз?

ето този въпрос трудно може да се открие в дневниците на мъжете.

както правилно казва симон дьо бовоар, „онова, което липсва на жената, за да извърши големи дела е, че не може да забрави себе си. новодошла в света на мъжете, жената е все още твърде заета да се самоизследва“. и наистина какавидата на едно неуверено самопознание, непрестанно жадуващо за утвърждение, продължава да държи нин пленница на таланта й. оглежда се, анализира се, изучава се. руши се и се изгражда. иска да има ново място в обществото, в любовта. и се спасява. винаги. отчаяната смелост да се самоунищожи й е непозната. тази смелост обикновено характеризира мъжа, когото обществото е призовало извън и отвъд себе си, за да изстреля към велики цели, към велики абстракции. това е смелостта на онзи, който познава предела, самоотказа, самоунищожението, онзи, който не иска да се укрепи в центъра на някаква убеденост. това е смелостта на онзи, който вече няма нужда от огледало, защото отдавна живее изтръгнат от самия себе си като клон от дървото (архаичното отделяне от утробата е придобито качество), търсейки единствено да се реализира в делото.

за анаис нин обаче самопознание и дело са все още едно и също нещо. ето защо да навлезем в нейния дневник е равносилно да навлезем в утроба, създадена от съвършенството на повествователния изказ, да стигнем до края й и да почувстваме неизменната й зависимост от архетипа – този могъщ архетип, който от хилядолетия се издига на прага на всички женски стаи, затъмнявайки ги с властната си сянка и все още упорстващ да отстъпи.

и така стаята, истинската стая изисква смелост. изисква да излезем от нишата на собствения си малък живот, където сме сенки, и да спрем на сигурно място. да се втурнем в своеобразност, която може да не харесва на околните. да оставим страничната пътека, заобиколния път. наистина само оня, който властва изцяло над себе си, има право на стая.

ето я, нека влезем.

грация ливи

soap&skin - narrow

Posted by admin - 14/02/12 at 03:02:35 pm

преди три години бях на концерт на soap&skin /аня плашг/ в париж
малко след това разбрах че е загубила баща си
за когото е и първата песен в новия й запис
тя определено продължава
да е автентична
да пътува из мъка агресия и бавни дълбоки пространства
и да расте със семплите дисонансите и пианото си
и да пее с глас
който преди не принадлежеше на 19-годишно момиче
и днес в тези записи не принадлежи на почти 22-годишна жена

позитивно

Posted by admin - 14/02/12 at 03:02:44 pm

“Тази година ще стана на 31. Когато разбрах, че имам хепатит С, точно бях навършила 27 години. Минаха няколко века оттогава.

Работя като копирайтър в рекламна агенция. Завършила съм Факултета по журналистика. Имам брат. Трудно се контролирам, когато става въпрос за сметанов сладолед. Обичам да правя експерименти с външния си вид, като най-често го отнася косата.

За изминалите две години се чувствах уютно и сигурно в кожата на altair – поредният анонимен ник, който броди из нета. Поредният „някой”, което е твърде близко до „никой”. Мисля, че вече се уморих.”

повече за автора и книгата тук и тук

премиерата е на 23 февруари от 19 часа
в клуб culture beat

Search