Стефан Иванов

софия: поетики в неделя

Posted by admin - 27/08/12 at 03:08:36 pm

за още информация

как да сънуваме числата от тотото

Posted by admin - 23/08/12 at 10:08:40 am

На практика, всеки психически здрав и нормален човек има способността да се самопрограмира да сънува числа. Това е въпрос на воля и информация. Информацията вече е тук, в тази книга, липсва само усилието и волята от ваша страна. Вие имате голямо предимство, спестени повече от десет години на лутане как да протече този процес, стъпка по стъпка. След като държите в ръка тази книга, вие сте направили своя избор, искрата у вас е пламнала, за да се превърне накрая в буен огън и триумф на човешките способности.

патешко хайку

Posted by admin - 23/08/12 at 09:08:53 am

над морето се смрачава.
и се чува само
белият вик на патиците.

башо

- - -

в бележката в края на книгата пише -

интересно стихотворение с оригинална композиция: вместо 5, 7, 5 имаме 5, 5, 7.

уми курете
камо-но кое
хонока ни широши

морето се смрачава.
гласът на патиците
смътно се белее.

башо би могъл да смени местата на втория и третия ред и да запази композиционните правила. очевидно разместването му е било необходимо, за да подчертае строфата “камо-но кое” - “гласът на патиците”.

освен от композиционна гледна точка, това хайку е интересно и по своята образност. можем да кажем, че то е типично “цветово” или, по-точно казано, “монохромно” хайку на башо, в което силата на поетичното внушение се крие в използването на звуково-графичния принцип - гласовете на патиците са като бели пръски по черното море.

колко хубаво нещо е патицата

Posted by admin - 20/08/12 at 03:08:19 pm

Патицата се развесели, спомняйки си как стопанинът наби кравата. Смешно! Смешно! Тя вървеше и си пакаше и беше много доволна, че не е нито крава, нито куче, нито прасе (пази боже!). Почувствува отново лекота на духа и почна да помахва с крила, сякаш се готвеше да хвръкне.

Но не хвръкна, а продължи да слиза по улицата и както си пакаше, долови друго пакане. То идваше отдалече, приглушено и мамещо, и патицата, накланяйки глава, ускори крачките. Вървеше и усещаше, че зад нея се изправя все по-плътна стена, която може да я смачка, ако се върне назад. Тя по-скоро почувствува, отколкото да разбере, че целият онзи свят на кучетата, на прасетата, на кравите, на хората и коритата с пране за нея е било пустотата и че движейки се в него, тя е носела върху перушината си бремето на своята самотност.

Стана й веднага тъжно. Патицата не можеше да си обясни тази смяна на чувствата, защото то бе извън нейната интелигентност, но се радваше, че пустинята остава назад, там, където кучето с трясъка на челюстите си хваща нищожни мухи, а пред нея все по-силно и по-силно се носи пакането на стадото. Ей сега ще го зърне пред себе си!

И наистина тя видя върху реката патиците. Първо позна своите, позна ги по пръстените на опашките, сетне видя едни сиви, после други, пъстри и лъскави — всичко това се гмуркаше, шумеше, вдигаше приятна врява и патицата заплува върху водовъртежите на тази врява и не усети кога гърдите й допряха до водата, кога потърси мимоходом да намаже перата си с мас, кога усети до себе си перата на другите и видя жълтите им човки, ту гмуркащи се във водата, ту издигащи се нагоре, да сплескват въздуха.

Едва по-късно, уморена и разнежена, тя се отпусна върху меките вълни; те я люлееха плавно, повдигаха я или я спускаха надолу, но толкова леко и толкова приятно, че ако затвореше очи, можеше да почне да сънува. Но патицата не затваряше очи, а гледаше край себе си врявата, движението на перата, пръските вода, слушаше кънтящото пакане, задръстило цялото пространство над реката (дори и самата река), и усещаше дълбоко в себе си колко хубаво нещо е патицата. Това усещане не бе от лекомислие, а от дълбока вътрешна убеденост и от гледката на другите патици, които я изтръгваха от пустотията.

И й мина през ума, че част от пустотията още лежи там, в сянката на улицата, и трака челюстите си, прозявайки се. Но това бе само за миг.

Спомни си отново и за стопанина: вярваше, че един ден той непременно ще каже: „Хубаво нещо е патицата!“ Тази вяра някои наричаха тъга, други наричаха тази тъга надежда.

(Във всеки случай селянинът щеше да каже един ден това — хубаво нещо е патицата, — когато я видеше сочна и мека в паницата. Никой не знаеше кога ще дойде този ден; пък и то не беше толкова важно, защото и този ден ще бъде ден като другите.)

Движейки плавниците си, патицата заплува между бреговете, обрасли с високо и тлъсто лютиче — толкова вкусна храна за патици. В един миг само се мярна в съзнанието й човечеството отвъд тлъстите брегове: то седеше там, хремаво в своя голям курник, увито в юргани, и се грижеше за хремавата си човка.

йордан радичков

Search