световно поетическо движение

друго кино

дълготърпеливото търсене на възможност за остров

интервю за бнр с весела кръстева
и неин текст за разговора ни

Стендал пише в „червено и черно”, той го прави в лилаво и му се получава ангелски добре. Не се бои да изправи „Гинсбърг срещу Буковски в публиката”, да покаже своите поетично-искрени „Списъци”, след което просто да замълчи. Само за малко, докато отново да се събере и изгори в думите, които подрежда най-дълбокото на очите му. Ако потърсите информация за него съм сигурна, че почти веднага ще попаднете на сравненията с малкия принц на Екзюпери, породени от външния му вид. Само че той е наистина много повече от това – от литературния етикет, от русата коса, от името и дори от литературата си. Това са от изводите, които правиш „после”, когато си насаме със себе си. Отлагах срещата си с поета Стефан Иванов седмици без рационална причина, с убеждението, че е от артистите, за които си заслужава да се подготвиш, да се прицелиш в тяхната височина на летвата и да потренираш малко преди скока. Те не са много и се отличават безпогрешно. Стефан е само на 25 години, но напълно се присъединявам към мнението на писателя Калин Терзийски, участващ в интервюто, който го определя като „голям поет. Един от най-умните, най-фини и най-богато образовани хора, занимаващи се с литература в България.” След първоначалното стъписване от личното чувство за малоценност, което ме връхлетя от интелекта му и огромната библиотека в главата му, ме обзе приятното усещане на светла надежда, че има смисъл, само трябва да търсиш хора като него.

Началото на литературната история на Стефан Иванов се поставя в интернет преди 11 години. Тогава започнал да публикува свои неща във форум за поезия, запознал се с хора от виртуалното пространство, а по-късно в една софийска книжарница срещнал Петър Петров, редактор на младежкото списание „Кръг”, който му предложил да публикуват негови стихотворения. Последвали публикации в изключително важното по това време за българската литература и поезия списание „Родна реч”, в което са дебютирали автори като Георги Господинов, Силвия Чолева и Елин Рахнев. Екипът, отговорен за списанието, е издател на първата му стихосбирка „4 секунди лилаво” и така историята започнала да се пише. Стефан бил само на 14 години. Поезията му дала нов и свеж поглед върху думите и това го увлякло. „Бях силно ентусиазиран тогава. Не ги мислех много нещата, не си редактирах текстовете, не ги възприемах като някакъв материал, с който работя, а просто пишех” спомня си днес той. Същото онова лято тийнейджърът Иванов се озовал на четене на Марк Странд, един от най-добрите живи американски поети, с когото лично разговарял и още помни думите на нобеловия лауреат, че стихотворението изисква определена отдаденост, работа и дълготърпеливост. „Дълготърпеливост е изключително важна дума за литературата и изобщо за културата в тежка ситуация, каквато е в България, а за съжаление дълготърпеливостта липсва в много от заниманията у нас, без значение какви са те”, мисли на глас той.

Възпитаник на Френската гимназия в София, Стефан признава, че френският език въобще не му е любим, но се радва, че е завършил това училище, най-вече заради двама преподаватели, който срещнал там – Николай Колев и Росица Нанкова. „Те ми създадоха усещането за свобода и индивидуалност и това силно ми повлия.” Благодарение на тези възпитани качества на себеусещане, първата книга на Стефан излиза, когато той е 10 клас в гимназията, а по-късно с написването на три есета се оказва победител в национална олимпиада по философия, което отваря вратите на Софийския университет „Св. Климент Охридски” за него без кандидатстудентски изпит. Още през април той е приет за студент по „Философия”. Оказва се, че е един от малкото млади хора у нас, които категорично заявяват, че са доволни от образованието, което са получили. Вероятно има основание, защото може да направи сравнение с преподаването в Сорбоната, където изкарва по-късно специализация по естетика и философия на изкуството.

Важен извод от годините, прекарани в южното крило на Ректората, е че там ти преподават история на философията, а не те учат да правиш философия. „Философията и литературата са лични работи и зависят единствено от теб. Трябва да си поемеш отговорността за тях и да имаш желание” – обяснява младият писател.

Когато заговаряме за издадените му книги разбирам, че той всъщност не харесва нито една от тях. „Искам да пиша нови неща. Пише ми се много за театър, а иначе поезия имам достатъчно, за да издам още поне две книги като „Списъци”, но не бързам”, казва Стефан. Съвсем наскоро е преоткрил театъра за себе си и нещото, което върху което работи, е монодрама, която пише специално за актрисата Елена Димитрова. В наличието на готови текстове за бъдещи книги може да се убеди всеки, който поне веднъж е разгледал личния му блог www.siv.sofiascape.com. Той ясно си дава сметка как и защо се променят писането му, интересите и заниманията. „Започнах от 15 годишен да работя професионално с текстове и освен поезия тогава пишех за почти всички лайфстайл списания, защото ми беше интересно. Сега е различно. Не мога да пиша за пари в списания, защото не ми е интересно, не е честно спрямо същинските занимания, които искам да имам с литературата – да продължа да пиша поезия, да пиша драматургия, да редактирам литература”, признава Стефан. Той вече е работил като редактор по романите на Калин Терзийски „Алкохол” и на Момчил Миланов „Невидимо присъствие”, редактирал е и стихосбирката на Мирослав Христов „Зъби”. „Аз винаги се чувствам изключително неудобно когато разбера, че възприемам много по-сериозно и отговорно някакви неща, отколкото други хора и точно това ми пречи. Ако можех по-лесно и по-леко да възприемам писането, щеше да ми е много по-спокойно и не един, а няколко романа да съм издал вече”. Тук някъде споменава и „Бърза литература”, групата, създадена през 2004 година от едни от най-добрите български съвременни писатели у нас – Тома Марков, Радослав Парушев, Момчил Николов и невръстния тогава Стефан. Така обособената „бърза” група вече не съществува, но нетрадиционните литературни четения пред публика на непривични за „книгата” места, продължават. Причината, според Иванов, е за да не се чувства омаломощен българският млад амбициозен писател, както и да се казва той, и за да не придобива непоправимо чувство за малоценност, той има нужда да си отвори книгата пред други хора, да види, че тях ги има, да им каже интересни неща и да ги привлече, защото тепърва трябва да се показва на хората, че имаме хубава литература, имаме хубави филми, хубава музика, които са адекватни на случващото се по света. „Търсим си възможност за остров и изкуството може да е такъв остров”.

След бързо извървения път, порасналият поет днес заявява -„Аз вече много по-бавно се отнасям към писането. Поезията днес е изключително маргинално и забутано в ъгъла занимание. Налага се усещането, че тя е само вдъхновение в литературата, а не нещо сериозно и същинско. Истината е, че трудно се живее днес, а поезията дава ритъма, в който да подредим разглобения си свят”, казва Стефан Иванов. Трябва по-бавничко и отдадено да се работи и вероятно за това през целия изминал сезон в театрална работилница „Сфумато” той създаваше „Бавно изговорен свят”– представяне на музика, литература и визия в едно, с участието на група „Блуба Лу”. Музиката е друга важна част от света му, на която иска да отдаде думите си в бъдеще.

Стефан е човек, който случва нещата около себе си. Организира най-различни артистични прояви, взема участие в протестни движения и дебати, защото е убеден, че хората на изкуството трябва да дават пример със собствената си гражданска позиция на другите. Въпреки целия плам, който влага в работата и писането си, когато го попитах кога е разбрал, че е наистина талантлив, той леко смутено отговори – „ама, аз не съм разбрал ,че съм талантлив. Така казват някакви хора откакто съм малък. Аз нямам никаква идея”. И все пак признава, че е имало много моменти, в които разни хора са му писали съобщения и на живо са му казвали хубави неща. Разказва ми за баба Елка, с която се запознали в една книжарница преди седем-осем години. „Тя ме разпозна, поговорихме си и оттогава не спира да ми се обажда вкъщи. Много е приятно усещането, че не го правиш само за себе си, а е нещо споделено. Изключително ценно и приятно преживяване е”, признава той.
Извън литературно споделените страсти, Стефан Иванов е напълно отдаден на патиците и чайовете. „Като бях малък, ходех на село Паламарца, където баба ми и дядо ми гледаха всякакви животни, но аз се чувствах най-привързан към патиците и това е съхранен спомен от детството. Много обичам патици и събирам всякакви – от дърво, хартия, метал. Последната е голяма патица е от ахат, която си купих на излизане от Ягодинската пещера”, разказва той. Пак от детството е и любовта към чая – всякакъв вид. Пие го със захар или мед.

„Вярвам, че емпатията, необходимостта да разбираш другия, хората около теб, да им позволиш да ти влияят, да ти влизат под кожата, да те разтреперват, да те карат да се усмихваш, е най-естественото човешко състояние и не бива да се плашим от него”, казва Стефан, а той разбира от тези неща, нали е поет.

нищо че те няма - виждам те

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.