Стефан Иванов

илюстрация на спонтанна омраза

Posted by admin - 31/07/12 at 12:07:17 pm

преди време качих детска рисунка която ме натъжи
а вчера
рано сутринта излязох на пазар
главно за да си взема малини от магазина на отсрещната улица
и на земята
пред входа на кооперацията в която живея
намерих тази рисунка с пастели върху фиш за еврофутбол

на горната ако не се разчита е написано 
чифут

на долната
/макар и двете да са долни/
освен кеф до взривения и горящ автобус
не си личи
но първо с химикалка е написано
смърт за евреите
смърт за циганите

не знам какво да напиша
не проумявам
има нещо толкова дълбоко нередно
в това съзнателно избрано изобразяване
и не мисля че са нужни обяснения

преди да падне здрач

Posted by admin - 30/07/12 at 01:07:48 pm

Ето го пак скелета на високомерието, върху който се опъва кожата на неувереността. И все пак, защо му е на умно и красиво момче да се стреми към скромни постижения?

Наистина достатъчно млад е, че да се спусне слепешката надолу по завоя; това е съвсем различно от драмите на възрастните, дори от драмите на средната възраст, когато върху намека за падение се простира сянката на сериозността, на раните, на простата, влудяваща невъзможност да останеш млад. Младостта е единствената еротична драма. Това е Джеймс Дийн, който се мята на своя автомобил, това е Мерилин, която се отправя към леглото.

И така разбира. Иска, необходимо му е да постъпи неморално, да направи нещо безотговорно. Иска да остави това момче да преследва собствената си разруха. Иска да извърши подобна жестокост. Или (по-лека, по-мека версия) не иска да потвърди клетвата си към царството на разумните, напълно добри хора, които поемат отговорност, които ходят на правилните и необходими събирания, които продават изкуство, направено на дневна светлина. Иска, поне за още малко, да живее в онзи другия, по-тъмния свят – Лондон на Блейк, Париж на Курбе; груби, нечисти места, където доброто поведение е било територията на почтените, обикновени люде, които не са създали нито една гениална творба. Бог знае, нито един от двамата мъже, нито съпругът, нито синът, не е гений, но може би и двамата биха могли да нарушат малко картината.

Блясъкът на саморазрушението остава да сияе, вечен, твърд като диамант, като някакъв носещ прокоба стар талисман, който не може по никакъв начин да бъде разрушен. Все още, все още, онези, които пропадат, могат да изглеждат по-сложни личности, по-опасни, привикнали към тъгата и към невъзможното величие. Те са романтични символи, проклети да са; ние, здравомислещите и практичните, постигащите успеха си с упоритост, колкото и добро да правим, просто не сме в състояние да се издигнем на нивото им. Ние ги обожаваме с настървена неприязън, с каквато се отнасяме към зависимите и низките души. Помага, разбира се – но да не се увличаме – и ако сте млад принц и наистина имате нещо стойностно, което да разрушавате.

майкъл кънингам

климати

Posted by admin - 26/07/12 at 12:07:18 pm

разказът е публикуван в настоящия брой на списание лик

- - -

Неродените деца израстват хубави като ябълки.
Димитър Воев

Хайде, казах, малък разбойнико, да излезем по хладината и да се разходим. Дълги години сме излизали рано, за да обикаляме из тихия квартал преди чалнатите да излязат от дупките си. Когато те плъзнат и стане горещо, се чувствам като снежен човек, който броди в пустиня. Не ща, отвърна, само ако разкажеш някой филм. Добре, така да бъде. Харесва му да слуша историите, които се правя, че измислям. Въображението му е младо. Потъва в думите и ги превръща в кадри. Вживява се леко и без последствия. Забелязал съм, че нищо от изреченото не го притеснява.

Бавно слизахме по улица „Трепетлика“ към гората до панелните блокове. В тях има изнасилвания, побои, пияни съпрузи, хора, толкова потиснати от измеренията на мизерията, че вече не желаят да ядат по три пъти на ден или да гледат телевизия, не могат да се отпуснат и да заспят безпаметно пред екрана, не могат и да се съвземат. Нито хвърлят прах в очите си, нито го чистят. В сутрешната хладина за момент забравих за хората в сградите. Блоковете изглеждаха невинни. Преди разрастването на града наоколо е имало лозя, вишневи и ябълкови дръвчета. Пазя снимка на баба ми като малка, как бере ябълки. Стигнахме гората и седнахме на пейка с олющена боя.

Беше краят на 2011 година, започнах да му разказвам филма, точно 30 декември беше и бяхме седнали с Лили в кучешката градина зад музея „Земята и хората“, ядяхме домашна пица, гледахме децата, които се замеряха със снежни топки, слънцето беше силно, чудехме се какво да правим вечерта, решихме, че трябва да идем на концерт на „Пеникън Уайаскър“ и „Бейбифейс клан“, тя не беше ходила, а аз покрай концертите им в „О! Шипка“ се запознах с готини хора, та стана време за концерта, с Лили влязохме в „Микстейп“, клубът, без да усетим, се напълни и се почувствах като в последен епизод на телевизионен сериал като „Д-р Хаус“ или като „Изгубени“, когато всички герои от сезоните се събират за последна среща преди края, видях Мая, която беше гадже на Сашо, когато аз бях с Оля, видях Сашо и Оля, и Ина, и Вера, и другия Сашо, и Виктория, и Веско, и Камен, който за кратко беше барабанист в групата, която имах в гимназията, и да, кой ли още не се появи, с Оля си казахме, че е странно, а Насо Русков излезе на сцената и „Кланът“ започна с интрото от саундтрака на Рой Бъд към филма „Хванете Картър“, старата версия с Майкъл Кейн, не онази помия със Силвестър Сталоун, който на стари години дойде тук по-евтино да снима екшъни, с Лили и другите излязохме най-отпред, танцувахме песен след песен, телефонът ми започна да вибрира, тогава никога не си включвах звука, и видях, че звъни Борис, бяхме ходили с него и Ани оня ден на индийски ресторант и се шегувахме, че е толкова люто, че може да роди на масата преди десерта, мръднах встрани, за да мога да го чуя, и той го каза това, да, Андрей се е родил, ще стане прекрасен човек, казвам, не мога да намеря думи, да, той говори машинално, в шок е, всичко било наред, ще ги видим, като кажат, че може, да, в болницата, дето преди беше „Тина Киркова“, на улица „Рибен буквар“ е удобно да се паркира, каза, да, доскоро, казва, прегръщам ви, отвръщам и затварям, гледам дисплея на мобилния, запознахме се с Борис, кога, преди четири години май, покани ме с имейл да гледам в „Дом на киното“ първия му филм, не можах да ида, запознахме се по-късно на живо, а Ани, с нея от времето на айсикюто ми се струва, че се знаем или пак по мейл, тя тогава още не беше в София, учеше в провинцията, но снимаше, още тогава правеше силни кадри, те и двамата бяха сами в един момент, тогава аз не бях с Лили, не, че и на концерта сме точно заедно, и запознах Боби и Ани една вечер в „Бъчърс“, на бара беше актрисата, която играеше главната роля в дебюта на Боби и да, ей така се получи, стана време и за женене, кумувахме им с актрисата в „Покров Богородичен“, пусках музика шест-седем часа на партито след сватбата, тя забременя и ето сега какво стана, върнах се пред сцената, казах на Лили, прегърнахме се, вдигнах я във въздуха и я завъртях, целунахме се, май за първи път, и това заради Андрей, концертът мина сякаш за секунди, ходихме до колата сред роенето на снежинките, качихме се и едва тогава я питах дали трябва да кара, пила е, е, няма проблем, разсейва съмненията ми, и още като тръгва по улица „Криволак“, аха, да се блъсне в паркирал автомобил, стъклата, каза ми, са запотени и не се вижда добре, окей, отвръщам, така да бъде, та стигнахме, остави ме до нас и се разбрахме за Нова година да ходим на парти в къщата на приятел в Малинова долина и се сетихме, че Ани има рожден ден утре и от днес Андрей е ден преди нея, а моята майка има на Бъдни вечер, а Лили, знаеш ли, че майка ми и баща ми се казват Борис и Ани, и винаги като отивам при другите Боби и Ани все едно отивам при родителите си и тя е направила чийзкейк, той реже мезета, сервира, седим на балкона на осмия етаж, до нас се извисява тополата и наблюдаваме Витоша, ясно се вижда и Боянският водопад, и има спокойствие у тях, безвремие, заспивал съм на масата и съм спал с часове, струвало ми се е, че са дни, може и въобще да не съм се събуждал.

Искаш ли, обръщам се към него, да им идем на гости, че се стопли и сега ще излязат чалнатите, ти Андрей не си го виждал и той не те е виждал, разбойнико, но какво, прекъсва ме той, е станало на първи януари, отидохте ли да ги видите в болницата, ами не, отвърнах, опитах се на кино да ида, хванах такси, слязох на „Стамболийски“ и фасадата на мола гореше, капеше разтопена изолация и не можах да вляза, казах си, че това е лошо начало на годината. Та Андрей искаш ли да го видиш? Ами да, каза.

Станахме от пейката, излязохме на булевард „Черни връх“, работата по метрото продължаваше и във въздуха имаше бял прах, сякаш десетки призраци се бяха скупчили да играят футбол.

Стигнахме блока. Взех асансьора. Крушката в безмълвната кабина беше изгоряла. Не почуках на вратата. Отключих като всеки друг път и влязох. Бях сам. Настана студ.

дете да напише смърт / възрастен да убие

Posted by admin - 20/07/12 at 04:07:43 pm

вчера
разговарях с човек който е бил доброволец
и е помагал в различни домове за деца
разказа ми жестоки и тъжни
но и светли истории
показа ми и купища рисунки
тази беше една
от за щастие много малкото
които ме изплашиха

- - -

преди малко повече от месец кацнах спокойно
а няколко дни по-късно
излетях невредим обратно за софия
от летище сарафово

- - -

връзката между рисунката и летището е
че могат да се положат усилия
да се опита поне
смъртта да не каца
нито върху малка длан била тя и рисувана
нито върху израелски туристи

живот
все пак
също е дума
с пет букви

- - -

сетих се и за текст
който писах преди няколко месеца
а това че ми се струва актуален и адекватен
по никакъв начин не е позитивен белег или маркер

Search