Стефан Иванов

анди панда и котката

Posted by admin - 28/05/09 at 01:05:14 pm

andy likes cats

andy likes soup
andy likes soap

soup is fun
soap is fun
but
soup is not soap
yet
$oup is $oap

kitty doesn’t like that
kitty has lost her sense of humor
kitty hasn’t lost her appetite

guess who came to dinner

идентичност

Posted by admin - 24/05/09 at 02:05:14 pm

и днес
включително
може да се види изложбата
която огражда люксембургската градина

тя се казва идентичности
и показва различни елементи
от самоличниостта на
настоящите и бъдещи страни членки
на европейския съюз

намирам
българската личност и идентичност
представена с четири снимки
направени от български фотографи

/също и непредставената
която спокойно си тлее и тлъстее
и изключително рядко прави нещо смислено/

за страдаща
от перманентна и всевъзможна
недостатъчност

освен ако:
- комбайн не означава киборг който коси
- парламентът
не е едновременно на полето
и в слънчев бряг
и ако този слънчев жилищен комплекс
е наистина и водолечебен курорт
- 1989 и 1997 не са се случили
за да има поне една снимка на митинг
каквито останалите страни щедро показват
- няма нищо друго което да оформи
така наречената идентичност

a ако няма нищо друго през ХХ и ХХI век
тогава всъщност
всичко с представянето е окей

matmos

Posted by admin - 24/05/09 at 02:05:25 pm

концертът на matmos
беше в cafe de la danse -
стара жилищна сграда
или по-скоро склад -
с високи тавани
300 седящи места
и балкон с бар

подгря ги fraction
myspace.com/myfraction

публиката се кефеше
и макар и уседнала
танцуваше на място
поклащаше се
пляскаше и крещеше

на един от траковете
лаптопът на fraction блокира
хората го успокояваха
докато отново зазвучи

когато matmos се появиха
казаха че fraction
се погледнал в огледалото
и казал че прилича на човек
който е взел интервю
от първия пилот преминал звуковата бариера
при това докато летят заедно в самолета

matmos бяха трима на сцената
двамата постоянни члена
дрю дениъл
мартин шмит
/който има стегнато чувство за хумор
свири не само на кийборд и лаптоп
а и на флейта барабани и чинели/
и джей лесър
който освен че
носи сламена шапка
и се оправя добре с кабелите
за кутията за бийтове
с хвърляне на зарове с дванайсет стени
и със свирене на малки инструменти
е почетен член на matmos
от турнето им с бьорк през 2001

излязох от залата замаян
купих си тениска
и за пореден път се замислих
че е хубаво да се убеждаваш
как музиката
не пада от небето в слушалките
а има и хора които я правят

за порядъка на дискурса

Posted by admin - 22/05/09 at 11:05:13 am

Самото заглавие – „Порядъкът на дискурса” (“L’ordre du discours”) – на този начален текст в първата книга на Фуко на български език е манифестно и знаменателно за целия патос, опит и усилие на френския философ. Порядък/Ordre означава ред, подреждане, конституция, йерархия, таксономия, класификация, т.е. порядък и в никакъв случай безредие, хаос, неопределеност, никаква менлива и тъмна социална и словесна материя, която би могла да замъгли или да се опита да наруши космическата уредба, дори тя, в крайна сметка, да не е трансцендентална, божествено постановена или исторически необходима, а да е просто случайна. Дискурс/Discours е слово и реч, различни за определените съсловия, епохи и ситуации. Етимологично погледнато дискурс означава разбягване, порядъкът внася ред в това езиково разрояване, за да може да се конструира тема и смислен език, да се произведе продукт на нашето познание, който да бъде обговарян по разумен начин. Когато езикът напуска съответния дискурс, той става безсмислен. Нищо смислено не същестува извън дискурса. То може да бъде само абсурдно, лудо, неносещо познание или просто извън-редно, извън реда на подредените от дискурса неща.

Творчеството на Фуко е опит на осмисляне, критикуване, археологизиране и генеалогизиране на волята за истина и норма на дискурса в контекста на лудостта, сексуалността, литературата, наказанието, хуманитарните науки и други познаваеми полета. В „Порядъкът на дискурса” експлицитно и систематично са показани механизми за пораждане на порядък и тактики за анализа му, зададени и обяснени са минали и бъдещи, за съотвения исторически момент, философски и идейни търсения и изследвания, които френският автор е предприел или ще предприеме.
Текстът се явява встъпителна лекция, която е изнесена в „Колеж дьо Франс”. Започва с въвличането на Фуко в дискурс, в който той иска да влезе сякаш невидим, да не бъде отвлечен от потока на овладяния език. Има желание да се изкаже, но без институцията, която едновременно му оказва чест и респект, но и го обезоръжава, защото предзадава самото случване на събитието. Говоренето на Фуко е предварително уговорено по невидим институционален начин, който позволява едно и изключва друго казване. Понякога усещаме безпокойството, че не притежаваме езика си и изразяването на себе си, че сме по условие ограбени от пълноценния и чисто собствен дискурс. Това усещане рядко мотивира оразличаване на практиките, на причините, на същността на този дисциплиниращ грабеж, който предпазва от потенциалната опасност („каква е опасността?”, пита Фуко) на роещите се дискурси.
Във всяко общество езикът е проконтролиран, за да бъде подчинен и да не бъде произволен, стихиен и най-вече опасен. Първата външна система за контрол на дискурса е забраната. Съществуват действия на избор, подредба, йерархия и разпространение, които овладяват опасността от свобода. В хармоничната игра на трите вида забрани – забрана за говорене по определен предмет; забрана за говорене при определени обстоятелства; забрана или право на говорене на привилигирован или лишен от права субект – се образува стегната мрежа и система, която в нашата епоха, според Фуко, е най-стегната в полето на сексуалността и политиката. Дискурсът не само скрива или разкрива желанието, той самият е обект на желание и на воля за власт.

Има и друг принцип на изключване – разделянето и отхвърлянето чрез противопоставяне. Това е втората външна система за контрол на дискурса. Образцов пример за това е концепцията за лудия и неговия образ. Той е изключително извън-реден, не е на мястото си, не е във времето си. Той е непълен субект, скрит носител на истината или на прорицания от бъдещето. Словото му не е смятано за пълноценно, било е безсмислен шум и бръщолевене, и до самия край на XVIII век не са правени опити то да бъде разбрано. Въпреки промяната в настоящето положение на лудия, в наличието на вслушване в неговия монолог, отново има институционално изключване, определени условия за чуване и разбиране на думите му, волята за нормализиране също е налична, той е толкова непълноценен и извън-реден, колкото е бил и преди.

Фуко продължава с друг важен граничен пункт на дистинкция и изключване – с опозицията истинно и грешно. Това е третата външна система за контрол на дискурса. Разделянето е станало чрез преминаването от сакрален през идейно-обектен дискурс, от ритуализираното ценно говорене през Платон и изгонването на софистите и е завършило с делегираната идейна правота на единичното, а не на множественото. Това е преходът от мит към логос, като по пътя към логоса останалите логоси са били накарани да замлъкнат, думата им е била неизслушана. Това разделяне е оцветило по определен начин разбирането ни за волята за знание. Тя, естествено, не е спряла да се измества и променя. През XVI и XVII век, особено в Англия, експерименталната прото-научна воля за знание започва да събира и фокусира в себе си бъдещия всеобщ истинен и научен дискурс. Воля за знание, което е измеримо, наблюдаемо, установимо и верифицируемо и зависи от съответните технически инструменти за достигането до потвърждение на това знание. Институционалният гарант на този дискурс е педагогическото образование, научните общества, литературата, етиката, икономиката, наказателният кодекс – цялата мрежа от неуморно и принудително преповтаряне и прилагане на дискурса, на отделяне на грешно от правилно. Волята за истина, пронизана от власт и желание, не вижда истината – т.е. нещото, което не е било необходимо да се случи по този именно начин, а може да бъде и по друг. Ако волята за истина е изключване, то обаче истината става стихийна „лъжлива” плодовита валидност, при която всичко е позволено – Ницше, Арто и Батай са ключови знаци в чистата практика и опит за откриване на истината.

Това бяха външните системи за контрол на дискурса. Има и вътрешни процедури за контрол и производство на дискурс, те овладяват събитието и случайността. Първи по значение е коментарът. Става въпрос за коментар на големите разкази, наративи, които съдържат дълбокомислие и смисъл и формират малките разкази. Те създават идентичност чрез преповтаряне и включване в ежедневието и така валидността им, също и тази на дискурса, изглежда необходима и неотменима. Това са религиозни, юридически, литературни и научни текстове, които са казани и преповторени. Коментарът трябва да изкаже това, което е вече казано и което привидно никога не е казано до край. Той изпълва, изпълнява и прилага текста.

Друг принцип за разреждане на дискурса е авторът. Не става въпрос за историческата личност, а за принципа на обединяване на език и дискурс в произведение. Авторът е с различна функция в съответната епоха и той може или да я приеме, или да я промени, но само до степен, която дискурсът му позволява, т.е. Омир не е можел да напише „Одисей”. В този смисъл, ако гледаме етимологията на думата автор, т.е. завоевател на нови територии, то той е по-скоро земемер, който потвърждава завладяното, отколкото тепърва да приобщава непознато. Авторът и произведението са в динамично отношение с дискурсивния контрол, в който волно или неволно са въвлечени.

Подобна функция изпълнява и контролът на дисциплините, които обаче са дефинирани чрез метод и определени като истинни, правилни и позволени дефиниции и пропозиции. Дисциплините се различават от коментара по това, че не преповтарят, а се развиват прогресивно и произвеждат нови пропозиции и инструменти за установяване на истината. При дисциплините се наблюдава и дискурс, който впоследствие може да бъде окачествен като грешен, поради приети грешни дефиниции и методи за истина. За да е в истинното, определено дисциплинарно твърдение трябва да отговаря на съответния дискурс, иначе ще бъде сметнато за грешно, даже и в същността си да е истинно. При дисциплините определянето границите на дискурсивната игра става чрез осъвременяване на правилата, т.е. дисциплините се актуализират спрямо научните открития и промени.

Освен вътрешни и външни системи за контрол на дискурса има и система за употребата му, за изказването на истинното и за това какъв трябва да е този, който има право да говори. За съответния вербален ритуал или процес трябва да се има подходяща квалификация и познания, субектът да се държи по определен начин в публичното и в частното, иначе няма да му бъде отпусната ролята на говорещ в пиесата на дискурса, но спокойно би получил роля без думи и без право на глас. От неежедневните дискурси, религиозният, политическият и юридическият дискурс все още функционират по този начин.

Сложно е съществуването на „дискурсивните общества”, като тяхна еманация Фуко посочва рапсодите, които са човек-дискурс, знаят наизуст определено произведение и го преповтарят и запазват според дефинирани кодове и норми. Те напомнят на хората-книги от „451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри, където литературният дискурс като такъв е изгорен и единственият начин да бъде запазен е като се вокализира не от четене на хартия, а от прослушване на наизустил го преносител на езиковото единство на дадената творба. Фигурата на писателя, за Фуко, противопоставена на всекидневната употреба на дискурса, дава размита и по-отворена в демократичната си достъпност представа за „дискурсивно общество”.

Доктрините противостоят на „дискурсивните общества”, защото искат да се разпространяват навсякъде и да универсализират говоренето, да се говори в един-единствен дискурс, който напълно затъмнява другите. Обществото, като доктринална единица, си е присвоило дискурса и политическият начин (в смисъла дори на дискурсивна полиция) е да го дистрибутира чрез образователната система.
Вербалните ритуали, „дискурсивните общества”, доктриналните групи и образованието са свързани в голяма констелация, която подрежда и разпределя както правото на говорене, така и самото говорене.
Някои основни философски теми също спомагат за ограничаването и изключването. Така действат концепциите за идеална истина и иманентната рационалност, които са закон на дискурса. Дискурсът е изговорена истинна мисъл, а ако не е такава, то тя не е слово, на което може да се обърне внимание, тя е шум. Философският език може да бъде групиран като три типа игри – на писане, четене и обмен. Първият е донякъде трансценденталистки, има изначелен субект, който произвежда и намира условията за възможност на нещата като улавя смисъла им с мисълта си. Вторият е метафизически, отвъд физичен, има изначален опит, в който дискурсът сам се изговаря, битието се нашепва и само трябва да бъде внимателно разчетено. Третият е форма на обмен, наречена универсална медитация, която е чиста философска спекулация, т.е. всичко може да бъде изговорено за всичко и да бъде отражение на собствената си истина. Не е трудно да заяви и размени смисъла и положението си и от език да е логос или дискурс и обратното. По този кратък път означаемото става означаващо и постига само себе си и нищо повече, преповтаря се в безспирна игра.

Въпреки благоговението, което цивилизацията ни изпитва към дискурса като игра, безспорна логофилия, съществува и страх от него (логофобия), страх от неконтролируемия език и поведението, което носи със себе си. За да анализираме този страх трябва – да поставим под въпрос нормиращата воля за истина; да се върне на дискурса статута на събитие; да се премахне господството на означаващото. В това се заключава бъдещата работа на Фуко и за да я извърши трябва да се съблюдават методологичните изисквания, които е формулирал.
Това, първо, са четирите негативни принципа за дискурсивен анализ. Принцип на преобръщането – анализ не на това, което се казва, а на това което се премълчава, важно е не включването, а изключването. Принцип на дисконтинуитета, според който няма голям, единен, безграничен и безмълвен дискурс, който трябва да се изяви с възвърнато слово, дискурсите се преплитат, сблъскват и разминават. И затова трябва да се приложи принципа на специфичността, т.е. насилието, което упражняваме над нещата, защото няма предзадаване и не светът обръща лице към нас, за да го разчетем. Ние разчитаме това, което впишем в света. Последен е принципът на екстериорност, който валидира стремежа не към скрития смисъл, а към външните условия, които пораждат дадения обект на анализ.

Вторият комплект методологически инструменти на Фуко е позитивен. Той оценява като по-важни за дискурсивния анализ понятията за събитие, серия, правилност и условия за съществуване, отколкото противостоящите им понятия, които са ключови за класическата история на идеите – създаване (защо и кога е създаден даден обект на анализ), единство (единството и пропорциите му), своеобразие (уникалността му) и възможност за значение – подтекста, който крие необятен смисъл.

Фуко прави две забележки. Първата е за съвременната история, която следи и „малките” събития и не отдава значение само на „големите”, защото наблюдава структурите на дълготрайното време. По този начин историята всъщност разширява събитията и им отдава още по-голямо значение. Така могат да се анализират не големите събития в причинно-следствена игра, а и отделните серии, за да се открият причината и условията им. Основните понятия касаещи отделните значими събития-серии не са съзнанието, историческия континуитет, знака или структурата. Артикулирането на дискурса в анализ не трябва да се практикува според голямата философска жива история от диалектическия и абсолютен калибър на Хегел, например. Анализирането трябва да се води от конкретните и действителни изследвания на историците.

Това, от своя страна, поражда философски и теоретични проблеми. Какво е дискурсивно и езиково събитие? То не е субстанция, качество или процес. То не е тяло, макар и да е материално – определено участва в разгръщането и съвместното съществуване, което протича между субектите, но не им принадлежи в овладяна форма. Фуко казва, че дискурсивното събитие спада към безтелесния материализъм и е ефект от материално впръскване.
Друга проблематична област е нуждата от теория за дисконтинуитетна систематизация на хомогенни, по своята дискурсивна „природа”, събития.

Трябва да се въведе и произволността в случването на събитията, защото в тях, като последствие от това, че не може да се предвижда механично дадено събитие в серия, е очевидно, че няма необходимост. Това означава, че не някаква необходима представа стои зад дискурса, а че единствено дискурсът по един или друг начин, еднакво отдалечен от каквато и да е необходимост, създава представата, концепцията, разбирането.
Бъдещата работа на Фуко ще е посветена на два типа анализ, които са взаимно преплетени и се допълват. Единият е критически, другият е генеалогически.
В първия се прилага принципът на преобръщането с формите на изключване, ограничаване и присвояване в три големи полета – лудост и разум в епохата на Класицизма и Просвещението, забрани в езика на сексуалността между XVI и XIX век и волята за истина и знание в различните й дискурсивни претопявания
Генеалогическият анализ е позитивистки и се опитва да отговори на това как са се образували, не само въпреки, а и посредством формите на изключване, системи от сериите в съответните полета на дискурсивен анализ.

Разликата между критическо и генеалогическо е в ограничаването и перспективата. Критиката атакува и преобръща консолидирания и стабилно изключващ дискурс. Генеалогията търси вариации, дисконтинуитет и условия за формиране на дискурса, както и на негови врагове, приятели и далечни роднини, които може да са разпръснати и способни да помогнат за пълното му разбиране. Генеалогически Фуко би анализирал също три теми – сексуалността в дискурсивния ансамбъл на литература, религия, етика, право, биология и медицина; богатство, бедност, пари, търговия и производство през XVI и XVII век; наследствеността и преминаването й в генетика.
Дискурсивният анализ може да покаже единствено играта на случайност, в която една единичност на дискурса е наложена като универсална, но в никакъв случай това не значи, че какъвто и да е универсален смисъл съществува.

Фуко завършва встъпителната си лекция в „Колеж дьо Франс” (само)иронично – „нека сега онези, които имат пропуски в речника си, кажат – ако това им изнася повече от изреченото – че това е структурализъм.”

Search