Стефан Иванов

детективска нова година

Posted by admin - 31/12/08 at 02:12:26 pm

в народната библиотека има изложба
със стари издания на конан дойл
за любимия дедуктивен детектив

пепе карвальо е един друг детектив
и е не по-малко интересен и любопитен
неговият създател се казва
мануел васкес монталбан

желая на всеки
да бъде успешен детектив
през новата година
и да разкрие всичките си
случаи и загадки

в александрийска роза -
роман на монталбан за карвальо -
има забавни и куриозни
новогодишни моменти:

“- и не ми казвайте, че като е един път, си заслужава изключението, защото можехме да го отпразнуваме и в къщата ви във валвидрера или тук. купих едни свещи от намалението в магазина за восъчни изделия на улица “бизбе”. щеше да стане много по-задушевно, по-лично, знам ли…
- какво има да празнуваме?
- шефе, и таз добра. нова година е и се обадиха от “одисея”. резервирали са ни маса.
- нова година.
- маса за трима - вие, госпожица чаро и аз. сега ще трябва да си слагам вратовръзка.
- че ти обичаш да си слагаш вратовръзка.
- на мене вратовръзката ми стои като на обесен - въжето. я ми вижте врата.
и действително, вратът му изглеждаше старателно извит от някой настойчив и бавен палач.
- купих и противокомарни свещи.
- тук няма комари.
- за всеки случай. бяха на много сносна цена. а ресторантът, шефе, нещо не ми вдъхва доверие. сигурно е ужасно скъпо и сервират боклуци.
- “одисея” е сериозен ресторант. собственикът му е поет.
- хъм. като ги знам поетите как опъват уши от глад.
карвальо прегледа телефонните обаждания, записани от бискутер.”

“по рамблите се запалиха последните светлини на осемдесет и трета, те утре щяха да огреят една друга година и бичът на времето шибна сърцето на карвальо. макар че може и да не беше това, а някое закъсняло присвиване заради историята, която му разправи чаро. седем следобеда. някой беше разположил нощта на мястото й, в точното време, и беше пуснал jingle bells, песничката долиташе откъм близкия музикален магазин и надделяваше над свирукането на бискутер, който се готвеше за емоцията от посрещането на новата година в шикозен ресторант, насаме с карвальо и чаро. чувствата подклаждат кръвта, помисли си карвальо.”

“бискутер нахлу в стаята и я завзе с едно щракване на ключа на осветлението.
- какво ще кажете?
намъкнал беше дебело сако от черен рипс, сив панталон, небесносиня риза със сребърни копчета за ръкавели и тъмночервена вратовръзка върху телцето си на одрана жаба, което природата му беше дала. чаро изръкопляска, карвальо отсече: ще бъдеш царицата на бала. бискутер се завъртя и обясни:
- като ще е гарга, да е рошава, шефе. не обичам да излагам приятелите си.”

“-предястие: черни миди в профирен холандски сос със сметана и чесън, баница с аншоа и други разядки, полети с кава “одисея”.
- да не би да си имате кава на заведението?
без да му мигне окото, гостилничарят поясни, че не само това, а и разполагал с “местрес мас вия”, реколта 1973-та.
- салата от цикория с патешки черен дроб и оцет от кава, милфьой с пълнеж от горски гъби и мерудийки, лаврак със стриди и черни маслини, подлучено глиганско във вино върху подложка от кестеново пюре, шербет от райска ябълка, паниран камембер с доматен конфитюр, бутерки с крем кафе, асорти от дребни сладки и халви, а вината - бяло шардоне “раймат” резерва и червено “одисея”, реколта’ 78.
на гостилничаря не му се щеше да скъсява повече дистанцията с клиентите. карвальо редовно го навестяваше в търсене на любимите си блюда с гъши черен дроб, но бискутер и чаро бяха нови и нищо че неестественото перчене на запъртъка не будеше особено уважение, чаро умееше да се държи на висота и беше хубава с белилото и сенките си в стил “последни издихания на дамата с камелиите”.
- то, като за пет бона, не вървеше да е по-малко, а, шефе?
“шеф” беше отправено към гостилничаря, който моментално беше компенсиран с намигане от карвальо.
- не му връзвай кусур, антонио, този приятел ти е конкуренция.
- и той ли има ресторант?
- не точно ресторант, а мивка и печка, но пък с тях върши чудеса.
- ех, де да имах условия, шефе, де да имах технически средства.”

“- не си мокри краката. настинките започват от краката.
кой му беше казал това за пръв път? кога? и какво от това? какво му пукаше на него в тази безсмислена нощ между две безжалостни години, толкова безжалостни, колкото всяка друга от четирийсетте години в живота му, чужденец под дъжда на тропическа страна, без друг стимул, освен едно асфалтово езеро и две цяло и петдесет процента индийци и негри, които от време на време си посягат едни на други, за да постигнат надмощие ту на свинското задушено, ту на рибата с къри. няма такъв остров. нима това не е точно каквото търся? защо да се връщам по старите коловози и да се залъгвам с илюзията да изчезна оттатък босфора? да мина между кулите на анадолухисар и румелихисар, видим за закотвените за почивка платноходки, а сетне - пропастта, светът свършва отвъд крепостите на мурад IV, черно море е кладенец, от който няма излизане, както му беше разправил веднъж един моряк, напомпан с алкохолни пари и митология.
- трябва да се нарочи някое място, където светът да свършва. в противен случай ще се въртим като мухи без глави около него. от всички морета, които познавам, черното е с най-подходящо разположение за край на света.”

“събуди се на здрачаване на първи януари 1984-та. беше гол, в леглото си, отвит, беше му студено, но го топлеше тихото задоволство, че почти не е живял този ден. трябваше да се забрани първи януари. втори също. и годината да почва от двайсет и първи март. изненада се, че умът му е така бистър, че да роди подобни проникновени съждения. (…) от все още отрупаните с книги лавици извади “чистите съвести” на карлос фуентес, мексикански писател, с когото случайно се беше запознал в ню йорк през време на агентурния си период в цру. (…) може и някоя подробност да му се губеше, но едно бе сигурно - карлос фуентес се беше отнесъл снизходително, без никакво право на това, и сега романът му щеше да послужи за подпалки в лагерния огън, който малко от малко трябваше да сгрее апартамента и душата на карвальо. разпарчетоса книгата, смачка страниците и върху мъртвите хартиени гълъбици постепенно издигна архитектурата на кладата, поднесе кибритената клечка към нея и тя се превърна в епицентър на пламък с литературна основа и призрачен димно-копнежен връх. огънят се разгаряше, а карвальо броеше с крайчеца на окото си книгите, които му оставаха. достатъчно бяха да ги гори една по една; книги, с които го бяха обвързвали нуждата и чувствата, докато още вярваше, че думите имат нещо общо с реалността и живота.”

бръшлян книги ангели пате пират и коледна котка

Posted by admin - 28/12/08 at 03:12:54 pm

книгите също обичат коледа
най-малкото защото исус
е причина да се появи новият завет
и стилистично прекрасното
първо изречение
на евангелието на йоан:
“в начало беше словото
и словото беше у бога
и бог беше словото”

коледа е възможност за книгите
да започнат нещо неочаквано

бръшлянът за тях
е като имела за хората
по време на коледните празници

ако две книги се срещнат
под край или около
бръшлян виещ се по сграда на библиотека
те трябва
да разтворят кориците си
и да се докоснат със сърцевината
на страниците си
всяка книга има свой център
който не е между редовете
въобще дори не може да бъде
отбелязан или картографиран

такава е хартиената целувка на книгите
не е от целулоза и растителни влакна

книги които са се целунали на коледа
са завинаги разтворени една за друга
дори когато
не са заедно
някой ги чете
или купува продава
или подарява

неписана връзка ги свързва
в нещо толкова истинско неглобално и древно
че негов цифров аналог
няма как да бъде измислен

това еднооко пате пират
с бели дяволски рога
изникна като тайно съкровище
от кутия с лепенки

и някак логично се озова
между крилата на ангел
с панделка вместо глава
и с бонбон и звезди
в прозрачен корем

патето пират не се задоволи
с абордажа върху ангела
и затова се качи на носа
на друго непознато за него тяло
което също не беше гумено 

понякога си мисля че
дядо коледа трябва да се казва
дядо котледа

и да няма никакви
джуджета елени
снежанка или г-жа коледа

а само една коледна котка

би било интересно
но традицията ще претърпи радикални промени -

дядо котледа няма да носи нищо по домовете

ще трябва ние да пращаме подаръци
на него и на ленивата му празнуваща котка

междузвездна война срещу коледната музика

Posted by admin - 25/12/08 at 01:12:16 pm

албумът е толкова ужасен
сякаш е правен за
знаменателно събитие
свързано със звездата на смъртта
а не с витлеемското небесно светило

защо албумът е гадно смешен и абсурден:

- R2-D2 We Wish You A Merry Christmas
е първият професионален запис
на джон бон джови

макар и на 18
е все същият

- късащи нервите пиукания и опити
за пеене на r2-d2
който е напътстван от c-3po

- изнасилени измъчени и измучани пискливи хорове

- песни и речитативи
с безумни и безсмислени
коледни рими и истории

- гнусни електронни и изкривени
звуци и гласове
на дроиди уукита
и всякакви други форми на живот

- what can you get a wookiee for christmas
(when he already owns a comb)
достига 69 място в билборд за 1980

албумът може да се чуе тук
http://www.i-mockery.com/shorts/starwars-xmas/starwars.m3u

писмо на гюстав флобер до луиз коле от 23 декември 1853

Posted by admin - 23/12/08 at 02:12:24 pm

от 1846 до 1854
флобер има връзка
с поетесата луиз коле

през 1853 е последната
им споделена коледа

- - -

до луиз коле

[кроасе] петък
2 часът през нощта [23 декември 1853]

много те обичам, щом ти пиша тази вечер, защото съм просто съсипан. сякаш желязна каска стяга черепа ми. от два часа следобед (с изключение на двадесет и пет минути почивка, за да обядвам) пиша “бовари”; стигнал съм до средата, обливам се в пот, гърлото ми се свива. прекарах един от моите редки дни, изпълнен от сутринта до вечерта с илюзии. когато изписах в шест часа думите “нервен припадък”, така силно се развълнувах, изкрещях толкова високо и изпитах толкова дълбоко всичко, което преживяваше моята малка женичка, че се уплаших да не би и аз да припадна. станах и отворих прозореца, за да се успокоя. свят ми се виеше. сега ме болят коленете, гърбът, главата. приличам на човек, който прекалено много… (извинявай за израза); с една дума изтощен съм от опиянение. и понеже пиша за любов, не мога да заспя, без да ти изпратя една ласка, една целувка и всичките мисли, които са останали още в главата ми. добре ли съм го написал? не зная. (бързам, защото, когато буйе дойде, искам да му покажа нещо цялостно.) от миналата седмица работата ми върви по-бързо. дано продължи така! защото мудността ми ме мори. но се страхувам от пробуждането, от разочарованието, когато започна да поправям страниците! няма значение, хубаво или лошо, чудесно е да се пише, да се откъснеш от себе си, да участваш в създаването на всички заобикалящи те герои. днес например бях едновременно мъж и жена, любовник и любовница, разходих се на кон под жълтите листа в гората през един есенен следобед, бях и конете, и листакът, и вятърът, и думите, които те си разменяха, и яркото слънце, срещу което двамата притваряха изпълнените си с любов очи. дали това е гордост, благоговение, глупава изява на прекалено самодоволство? или може би смътно и благородно изразено религиозно чувство? тъй или иначе, когато си мисля за тези приятни изживявания, изпитвам желание да благодаря на добрия бог, стига да съм убеден, че ще ме чуе. да бъде благословен, защото не ме е създал търговец, водевилист, занаятчия в изкуството и т.н. да възпяваме аполон, както са го възпявали в миналото, да вдъхваме с пълни гърди хладния въздух на парнас, да дръпнем струните на китарите и цимбалите, да се завъртим като дервиши сред вечния шум на формите и идеите.

те никак не ласкаят моето тщеславие…

това сигурно е стих от господин дьо волтер. не се сещам откъде го зная, но точно тези рими трябва да си кажем. чакам с нетърпение “прислужницата”. о, да, мила музо, ти си права - “ако бях богат, всички хора щяха да целуват обувките ми”. дори не обувките, а следите от тях. това е в реда на нещата. жена, която иска да се занимава с литература, трябва преди това да мине водите на стикс.
що се отнася до предложенията на дю кан спрямо госпожа биар, не е тайна, че между мъжете съществува мълчалив братски договор, според който те се проявяват като сводници един към друг. лично аз никога не съм се измъквал от задълженията си. в това проличава доброто възпитание, джентълменството. но ако бях главен редактор на някое списание, сигурно нямаше да бъда толкова голям джентълмен. всъщност статиите на леля б. не са по-лоши от другите. всички те са еднакви - и по-хубавите, и по-лошите от средното ниво. ако ти обаче им изпратиш нещо, сигурен съм, ще го приемат, стига да не са решили да не се откажат от сътрудничеството ти - нещо напълно възможно. тогава ще се наложи отново да се свързваме с дю кан, а струва ми се, той не е от тези, които ни се иска да виждаме. тези мои думи отварят врата за всякакви предположение. горкият момък, той е от онези личности, за които изобщо не ми се мисли. дълбоко в душата си все още го обичам, но той така ме раздразни, отблъсна, отрече, направи ми такива отвратителни неща, че за мен “сякаш е мъртъв”, както казва херцог алфонс на госпожа лукреция. не зная никакви сладострастни подробности за силфид, която явно е била силно развълнувана (а може би и нещо повече).
напоследък буйе ми пише кратки писма. винаги съм смятал гореспоменатата особа за буйна веселячка и установявам, че не съм се излъгал. тя очевидно действа бързо, дръзко. толкова по-добре! тази жена е опитна, познава света; ще може да открие пред буйе нови хоризонти… жалки хоризонти наистина! но в края на краищата не е зле човек да опознае всички помещения на социалното сърце и тяло - от избата до тавана, като не пропуска клозетите и дори най-вече клозетите. там се изработват чудесни химически съединения, става отвратително разлагане. кой знае на какъв зловонен тор дължим уханието на розите и чудесния вкус на пъпешите. пресмятал ли е някой колко съзерцавани низости изграждат величието на душата! колко гадни миазми, колко мъки, колко преживени предателства, колко тревоги са необходими, за да се напише една хубава страница! такива сме ние - чистачи на клозети и градинари. от човешката гнилота създаваме наслада за човечеството. садим в кошнички цветя над несгодите си. съдържанието се преработва във форма и се възнася нагоре като чист тамян на духа към вечното, неизменното, абсолютното, идеалното.
видях на улицата дядо роже в редингот и с кучето си. горкият!… не се досеща за нищо. мислила ли си някога за всичките жени с любовници и за всичките мъже с метреси, за всичките тези бракове под закрилата на други бракове! колко лъжа! колко хитрости и изневери, и сълзи, и притеснения! оттук смешното и трагичното! така че всичко е маска, която прикрива едно и също нищожество, и под нея се смее фантазията, сякаш показва белите си зъби под черна воалетка.
прощавай, скъпа, добра музо. докато ти писах, главата престана да ме боли. поднасям ти челото си за целувка и отивам да си лягам.
още веднъж прощавай. хиляди ласки.

твой г.

Search