Стефан Иванов

интервю с мирослав пенков

Posted by admin - 21/06/08 at 02:06:22 pm

това е интервюто което направих с него по мейла
излезе в новия брой на капитал лайт

Преди няколко седмици мой приятел, преводач на Елизабет Бишъп и поет, който учи в Америка, се върна в София и едно от първите неща, които ме попита беше „чувал ли си за Мирослав Пенков”.
Не, казах, и той ми обясни, че Мирослав е българин, живеещ в Америка, а неговият разказ Buying Lenin е включен в The Best American Short Stories 2008 - антология, която всяка година публикува най-добрите разкази на Америка. Нейни редактори през годините са били Джойс Каръл Оутс, Джон Ъпдайк, Маргарет Атууд, Реймънд Карвър, Стивън Кинг. Тазгодишният е Салман Рушди. Искрено се зарадвах, потърсих сайта на Мирослав, където намерих мейла му и му писах. Той се оказа изключително сериозен, отговорен и последователен. Съгласи се да отговори на няколко въпроса за LIGHT и го направи наистина бързо. Тези дни вече трябва да е в България и се надявам да поговорим и на живо.

Мирослав Пенков (21.08.1982, София) завършва I АЕГ, продължава образованието си в САЩ, специалност психология. Дебютирал e в списание “Зона F” с разказа “В мъртво тяло” (1999). Привлечен е към екипа на списанието от главния му редактор, писателя Агоп Мелконян. Следват публикации в “Съвременник”, “Сега” и “Пламък”, през есента на 2000 от печат излиза сборникът му “Кървави луни”, а разказът “Съседната стая” от него печели годишната българска награда за късо произведение в стил фантастика.

Как се озова в Америка и защо започна да пишеш на английски?

В Америка се озовах по обичайната система (SAT, стипендия). Още докато карах бакалавърската си степен, взех няколко писателски класа и с възторжен ужас открих, че в писането на литература не езикът е непременно водещият. Че има неща като структура, сюжет, детайлно развитие на героите, които прекрачват езиковата бариера и дори с един второразреден английски пак може да се твори многопластово. Сега довършвам магистратура по творческо писане в Арканзас, малък щат, но с третата най-стара писателска програма в Америка. Досега най-стойностните ми публикации тук са два разказа в The Southern Review (основано от Робърт Пен Уорън). Там спечелих и тазгодишната им награда по името на една от най-любимите ми американски писателки, Юдора Уелти, която на младини е издавала първо при тях. Салман Рушди пък, като гостуващ редактор, избра печелившия разказ за един от 20-те Best American Short Stories за 2008, поредица която съществува от 1915 и отличава най-добрите разкази, публикувани в Америка и Канада всяка календарна година. Но да говорим за пробив в Америка е още несериозно. По-добре да говорим за пробив като пробива на зъб мъдрец. Идва сравнително късно, първо едва прочуква и трябват години и най-важното известни мъки, докато се покаже съвсем. Ако изобщо се покаже. Ако чичко зъболекар не го измъкне с клещите.

Кои са важните за теб писатели?

Писателят събира материал от живота, но научава форма и занаят от други писатели. За писателя четенето трябва да е толкова важно, колкото е и дишането. И в тоя смисъл маловажни писатели няма. Има слаби и калпави писатели, от които може да научиш толкова, колкото и от истинските майстори. Безгрешни писатели и творби също няма. Дори в “Ана Каренина,” която аз смятам за най-близо до съвършенството, човек се пита нямаше ли романът да е още по-, ако завършваше със смъртта на Ана, и нужна ли е тая последна част, с откровението на Левин? И ако Толстой има недостатък, то той е именно вътрешната му борба между велик разказвач и второразреден проповедник. В книгата няма и помен от съд, в нея получаваме почти свръхестествено задълбочен портрет на душата на една жена - от грациозната й стабилност в обществото до пълния й срив. Това е великата сила на литературата - сила, която никое друго изкуство не притежава. Нито музиката, нито рисуването (без значение колко божествени са те по своему) могат да ти дадат такова дълбоко вникване в човешката душа, в човешкия ум. В писането не бива да обявяваме богове и светии, които да имунизираме срещу критика. И Джойс греши, и Шекспир (особено младият). И Вазов, и Елин Пелин. Ореолът им не бива да заслепява критически мислещия читател. Дори често пъти именно творби с кусури са ми по-сладки. Достоевски ми е по-близък, отколкото Толстой, макар Достоевски да е често по-недодялан.

Докато прописваме, сме безгръбначни и като водата приемаме формата на съда, в който попаднем. Важно е за един млад писател да се прелее през възможно най-много форми, докато не открие, или не си изгради, собствена. Докато не намери гласа си (което е и житейско търсене). Подражанието трябва да води до сътворението на нещо собствено. Ако то се превърне в крайна цел, тогава по-добре да хвърлим молива и да си търсим късмета другаде.

Каква според теб трябва да е съвременната литература?

В литературата нищо не “трябва.” Младият Маркес, като прочел първия ред от “Метаморфозата на Кафка” - “Една сутрин Грегор Замза се събуди в леглото след неспокойни сънища и установи, че е превъплътен в огромно насекомо”, плеснал с ръце и казал: “Ама аз не знаех, че е позволено да се пишат такива неща!” И почнал да пише неговите си разкази. В литературата всичко е позволено или поне трябва да бъде. Литературата е многолика. Стига да не е изпълнена с чалъми и самоцелни трикове, стига да се стреми към една по-висша човешка истина, към смъкването на онези завеси, отвъд които иначе няма как да погледнем. Литературата не е само думи върху лист хартия, тя може да бъде изконна вяра, религия, сама по себе си - Смисъл.

Какво мислиш за новата българска литература и какво трябва да се случи, за да се реализира тя извън България?

За да се реализира нашата литература навън, тя първо трябва да се реализира вътре. Писателите у нас се нуждаят от трибуна, такава каквато са литературните журнали в Америка. Естествено такива списания не носят пари. Но не могат ли големите български университети да се нагърбят със създаването на подобни трибуни, така както е в САЩ? Друг въпрос е, че около такива трибуни не се събира публика. Българинът казва - аз нямам време да чета! Което предполага, че онези от нас, които четат, са пройдохи може би, кибици, които ринат свободното си време с лопати. И наистина, човек може да живее съвсем пълноценно, без да е прочел и две книги. Сервантес казва, че мозъкът на Дон Кихот се изсушил от четенето на рицарски романи. Мадам Бовари си разсипва живота от четене на романси. Тоест невинаги на книгите се е гледало като на храмове на знанието. А и в огромния си брой те не са такива храмове. Че аз по-добре да гледам “Биг брадър”, отколкото да чета Дан Браун. Изобщо българите имаме погрешната идея защо трябва да се четат книги - чети, баби, да се научиш на разни неща… Но ако само знанието e крайната цел, аз за 20 минути в Уикипедия ще науча повече, отколкото за три часа с “Тримата мускетари”. Хубавите книги дават друг вид знание - знание, към което трябва да се захраним, да си отработим вкус.

Къде се отработва този вкус?

Българското училище насажда откровена омраза към литературата. Защо се преподава литература така, както се е преподавала преди петдесет години? Защо не се потърси нова гледна точка? Защо не се прегрупират произведенията тематично, не се свържат с живота на децата по ясен начин, така че те да знаят защо ги четат тия класици? Ами библиотеките? Каква е мъка в Народната библиотека! Не читалище. Чистилище! Ами кръжоците по писане? Не могат ли да се намерят европейски пари, като няма наши, да се наеме една стая и в нея десет деца с десет молива (повече не е нужно), да се учат какво е рима и метрика, какво е сюжет. Ако за рисуването има школи, ако за музика има консерватории, защо тогава у нас за писането няма нищо? Защо се твърди така гръмко, че писането не може да се учи? На поетите у нас се гледа като на езически шамани, оракули, които творят само в мигове на висш екстаз. Защо се разчита на превъзнесени музи да ни вдъхновяват и се чакат божествени таланти да изнесат родната литература на рамене? Защо не се правят опити да се създават, или поне култивират писатели?

вижте още на http://comp.uark.edu/~mpenkov/personal/

две визитки

Posted by admin - 18/06/08 at 02:06:53 pm

това са две от най-интересните визитки
които имам

едната е отпреди 1946-а
преди смяната на правописа

драго н. мушмов е бил гинеколог
баща му никола е бил нумизмат

печатът е механичен аналогов
приятно е да виждам
че а-то е излязло по-черно
докосвам го отпред и отзад
вдлъбнато и релефно е

сякаш случайността е искала да подчертае
че гинекологът се грижи за началото
за а-то на живота

другата е на все още жива фотографка
на гърба на свои снимки
които проявява сама
саморъчно пише името телефона и адресите си

дразнители и гледки

Posted by admin - 15/06/08 at 01:06:12 pm

трактатът на витгенщайн завършва с
„за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи”

понякога може да се мълчи и с широко отворена уста

напоследък се нагледах и наслушах
на толкова много неща
които никак не ми харесаха и
от които ми се гади
че само си повтарям
„да го духат”

писна ми
от престъпници и олигофрени
от стеснено разбиране тесногръдие и липсващо любопитство
от разширен егоизъм и начин на мислене
граничещ с интелектуален и всекидневен фашизъм

барт пише:
„фашизъм не означава да пречиш да се казва нещо,
а да задължаваш то да бъде казвано”
да бъде казвано по един-единствен и правилен начин
да режеш това което не ти харесва
да не приемаш че то може да съществува

всеки може да говори както си иска за каквото си иска
но някои неща стават прекалено гнусни тъпи и
започват да ми омръзват и да ми стават адски омразни

преди седем години си купих картичка
с цитат от уайлд на френски
подписът му е със зелено мастило
което е важно и знаменателно
но важен е и цитатът:
„мразя споровете
понякога ви карат да си променяте мнението”
откакто я имам е над леглото ми
било на етажерка или направо на стената

не споря чак толкова много
макар да съм наистина принципен
собственото ми мнение е достатъчно затвърдено
не са ми нужни спорове за да го развявам
или тепърва да го намирам

нямам и особено желание или мотивация
да променям мнението на някого в спор
а и би било парадоксално
ако все пак се случи промяна

рядко искам да убеждавам някого в нещо

обаче напоследък споровете някак станаха все повече
защото някои хора имат желанието
не само да бъдат в хармония със себе си
но искат и други хора да
звучат трептят и вибрират
в същата тоналност

в гугъл има доста резултати за апелес
и афоризма за „не по-високо от обувките”
но това не помага особено за толерантността

да духат и да духат
докато не се заформи такова торнадо
че да ги отнесе не в страната на оз
а в страната на най-далечната майна
в най-черната дупка на космоса

различни гледки от седмицата

гледки в градския транспорт:

- жена в полицейска униформа
с дълга черна коса
с пластмасова фигурка на мини маус
върху щипката оформяща по някакъв начин кичурите

- студент по право
с акне и костюм
който си запушва ушите всеки път
щом трамвайните релси застържат
което всъщност не помага и не предпазва

- шизофреник на последната седалка
чуват се и двата гласа
майчин и детски
„никой не е плюл в чинията ти”
„няма да ям плюто”
стиска облегалката
кокалчетата му побеляват
клати глава като побесняло махало

възрастен човек на няколко метра
оправя бялата си шапка с периферия и казва
„ех какъв тетър
народен артист”
точно тетър
не театър

първата ми мисъл беше че възрастният човек
заслужава да му сложат катетър
през ануса

гледка през прозореца:

- към десет часа вечерта чувам
„той не си плати месечната такса
ще му счупим двата крака”
някакви престъпници се разправяха на улицата
бяха съблекли човек
обясняваха какво ще му правят
все едно вече го няма
вкараха го в колата и тръгнаха

чудех се дали да снимам
но наистина се замислих
че щяха да видят двойната нощна светкавица
не видях и номера
знам защо не ми хрумна да се обадя в полицията

- към полунощ чувам виковете на пияна двойка
която нещо се разделя
мацката иска да си тръгва
той крещи
тя пищи
„писна ми от твоите скандали”
той я дърпа
заплашва че ще се сбие
с първия който му се отвори
„искаш да ме пребият
в борисовата щото си ме заебала

ако искаш да ме видиш пак
те съветвам да ме последваш

мислиш че се ебавам

скъсваш ли ме”

момичето избяга

гледки в университета:

- преподавател не може да постави правилно ударението
в името на любимия си философ
макар да казва на всички че не го разбират
и макар да е добронамерен
е със специално отвратително отношение към другия
/бил той студент съсед или куче/
което ясно си личи на лекции конференции
и навсякъде

- друг преподавател в последния момент решава
че няма да пише оценки на курсови работи
защото почти всички са преписвали плагиатствали
или са си поръчали текстовете
не искаше да пише оценки и на тези които
са писали наистина свои текстове

след скандал се оказа че на
седем-осем човека се зачитат оценките
всички други трябва да се явят на изпит

кофти е да има нагли дебили
които не могат да напишат текст
за който имат седмици
кофти е да има и соц уравниловка
след като според правилника
този който плагиатства преписва и краде текстове
трябва да бъде изключен и да върне такси и стипендии

отделен въпрос е че преписването често се поощрява

гледки в зала:

- изнервяща проза/драматургия
разочароващо е когато хетерогенното в литературата
се окаже просто ала-бала
и не доставя удоволствие
макар да има претенцията
да е много повече от авангарден бутиков експеримент
надявам се поне авторите да са доволни и щастливи

даже песента ала-бала на ревю е по-структурирана
макар да е пънк

- репетиция на едно от най-гледаните телевизионни предавания
отново разбирам защо в бг скоро
може би никога
няма да има
нещо като монти пайтън саут парк family guy
даже и нещо като улицата няма да има скоро

макар една голяма част от реалността наоколо
да е толкова неприятна
че е непоправимо абсурдна и смешна

тази седмица поне имаше петък 13
също и превод от френски
и какво като беше на реклама
всъщност беше хубаво преживяване
също и официално писмо от господин хоарача от сорбоната
също и бавни закуски обеди и вечери
с прощуто италиански салами
със сладко-солено сирене
с алое вера сушени домати аншоа с каперси
със спагети и малки царевички
с маслини песто и сельодка
с мартини кампари и грейпфрут
с наргиле шоколад и чипс

със срещи

а и б - албатрос и бодлер

Posted by admin - 14/06/08 at 04:06:11 pm

 

мишел турние пише:

„слушам един стар моряк на фрегата, плавала покрай нос хорн, да разправя спомени за времето, когато бил юнга. забавно е да се сравнява разказа му за албатросите с прочутото стихотворение на бодлер. тези гигантски птици със страховит клюн действително следвали корабите, но само за да се хранят с отпадъците, които те изхвърляли всеки ден в морето. моряците знаели какъв ужасен край очаква всеки от тях, който падне във водата. преди да успеят да го извадят, рояк албатроси щял да се нахвърли отгоре му и да му разчупи черепа, след като най-напред му изпие очите. хората отмъщавали за тази заплаха като улавяли албатроси с помощта на въже, кукичка и стръв. после ги подлагали на всевъзможни мъчения. точно това, което бодлер, който безусловно е бил свидетел на подобни сцени, захаросва в следните стихове:

един дразни клюна му с лула,
друг с куцане се гаври на безпомощния, що летеше.

как пък не!”

преводът на двата стиха е буквален

това е цялото стихотворение:

понякога из път, щом скука ги обземе,
огромни албатроси моряците ловят -
безгрижни спътници, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят.

на пода повален между въжа дебели,
той - кралят на лазура - мълчи скован и плах!
но става и криле огромни, снежнобели
като весла печално повлича покрай тях.

о, пътника крилат с походка тъй неловка!
прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!
един му пуска дим в разтворената човка,
а друг след него куца, моряците разсмял.

поетът е събрат на принца на ятата,
сред бурите се носи, стрела не го лови,
но долу, заточен сред гмежа на тълпата,
крилата исполински му пречат да върви.

Search