Стефан Иванов

Керуак и Аз - публикувана в Интро

Posted by admin - 11/12/04 at 12:12:27 pm

Пътят е преминаването на разстоянието от точка А до точка Б. Той понякога е със златни плочки и жълти павета, понякога е адски гадна, забутана и непреходима изгубена магистрала. Възможно е пътят да е индивидуален, уникален и въобще да е тотален частен случай, може да е общо и добре утъпкано универсално бързо платно. Пътищата са всякакви и все различни, те са и нещо много повече – те са необясними. Истината е, че „човекът е човек тогава, когато е на път”. И това не е поредната ебавка с Пеньо Пенев, неговата известна ватенка и добре патинирано стихче, ами самата истина. Пътят е метафора, която ще си живее още милиони години в главата и думите на хората. Това е така, защото движението, животът и пътят са нещо като Светата Троица и дълбоко са се окопали в златното сечение на човешките идеи и е невъзможно да разбиеш здравата им като земна гравитация връзка.

Безспорно най-култовата пътна книга през ХХ век е „По пътя”, път дълъг точно 32 метра бяла хартия, изписана само за няколко седмици, докато авторът се е друсал с бензедрин. „По пътя” не е някакъв шашващ пътепис, а шашващо „Пътуване към себе си”, което също е заглавие на роман, но на Блага Димитрова.

Прекалено ясно е кой е авторът на „По пътя”. Но малко хора знаят истинското му и пълно име, а то е Жан-Луи Лебри дьо Керуак. Странно и тъжно е започнал неговият път и по същия начин е свършил. До седмата си година Жан, по-късно Джак, не е знаел и бъкел английски, а в момента е един от каноничните литературни стълбове на англоезичната литература. Баща му умира, когато той е на 13, брат му също от няколко години е под земята и той остава с майка си, която е слугиня на останалите му живи и по-богати роднини. „Градчето и градът”, първата му книга, предизвиква прекалено малък интерес сред критици и читатели и Керуак е принуден да чака седем години, докато Алън Гинсбърг намери издател на „По пътя”. След това идват легендите за бийт-поколението, което сменя изгубеното поколение на Хемингуей, идва Ренесанса от Сан Франциско, идва и гадното развитие в жизнения път на Керуак. Той не иска да е символ на една генерация, чиито идеи вече не са негови. Керуак се е виждал като новия Марсел Пруст, който той е препрочитал непрекъснато. Според Гинсбърг той е бил „пазителят на легендите и историите, един зрящ Омир с битнически очи”. Когато Джак видял успехът на своята врата, не примрял от удоволствие, ами бързо станал алкохолик и успял да убие черния си дроб дванадесет години след издаването на „По пътя”. Просто матрицата и клишето на предстоящия му живот са го смачкали. Пътят го изхвърлил в канавката. Това често става с най-добрите.

Керуак е мъртъв от доста години, но книгите му циркулират в света като кръв в тяло. Те са един прекрасен трип, на който аз се качих за първи път едва преди три години. Всяка от книгите дойде по много странен маршрут при мен.
Първа беше „По пътя”- бяха ми надули главата с тази книга - нея си взех за четири лева от сергия на Орлов мост и моментално се зачетох за Дийн Мориарти и компания в сянката на Борисовата градина.
След това излезе „Ангели на самотата”, купих я с пари на заем (беше последен екземпляр и се притеснявах някой да не я вземе преди мен).
Един пиянски следобед се разхождах, вече сам и без компания, в градинката на Кристал и съзрях кашони с книги. Със страстта на археолог се разтърсих. Намерих „Бродягите на дхарма” почти непокътната и само за три лева.
Няколко седмици по-късно, вече беше краят на септември, изпращах едно момиче на гарата. Слушахме Депеш мод и бяхме тъжни, разделите винаги са такива. На изхода на гарата, която тогава претърпяваше ужасно голям ремонт, имаше изложени на припек стари книги. Там открих „Подземните/Пик”, леко пожълтяла и с личащи години, но я грабнах без да се замисля.
Тази пролет една приятелка от Германия ми донесе една книга с поеми на Керуак и една голяма като тухла антология с избрани текстове, писма и есета.
Предпоследната книга придобих по нечестен начин. Откраднах я. Срам ме е, но няма да я върна. Ани, извинявай, но ти никога повече няма да видиш своето „Сатори в Париж”. Прочетох го, когато бях в Прага и бих написал някога едно „Сатори в Прага”, но това спокойно може да почака.
Последната му книга получих честно и почтено след като заплатих шестнадесет лева на касата. „Видения за Коди” бе излязла няколко дни преди аз да се върна от морето. Пътуването ми към София не беше толкова космически странно като одисеите из Европа на някои мои познати, които отидоха на фестивала Сигет в Будапеща и след това се връщаха на стоп. Накрая две от момичетата се прибрали с някакъв психясъл тираджия и приятелката му, които си разказвали семейната драма в паузата между два скандала. Нещата клонели към кървав край и моите познати се махнали от тира далеч преди българската граница. Било е прекрасен стопаджийски трип, освен ако не са висели като паяци по пътищата, но това силно ме съмнява. Хората от ЕС качват по-често от българите.

Моето завръщане от Черноморието започна, когато хванах автобуса от Кранево, сложих си слушалките и надух Джой Дивижън до такава степен, че да не чувам пискащите разголени рускини. За зла участ във Варна до мен седна един сърбин, който се оказа и гей. Нямам нищо против различната сексуалност, но точно този човек искаше при всяко спиране да ходим заедно до тоалетната, на което аз отвръщах, че не ми се пикае. Е, все някога трябваше да го направя, но дадох свобода на урината си само след като видях моя приятел да се качва отново в автобуса. Съдбата явно не ми се усмихваше в този ден, защото в кабинката, която си бях избрал, беше захвърлена голяма, кървава и гадно смърдяща дамска превръзка. Секунди преди това бях видял да излиза загадъчно усмихната жена. Вече разбирах каква е нейната енигма с месечен характер. Автобусът потегли, но скоро след това му се наложи да спре, защото спука гума. Тя бе сменена за около час, откараха ни до следващата бензиностанция и там чакахме още час и половина друг автобус. Най-сетне дойде някаква трошка и започнахме да се тътрим бавно, но сигурно. И така, зъзнещ и със скапано настроение аз пристигам в неостаряващия град. Вдигам си раниците и си хващам такси. В този момент ми звъни една приятелка. Била в Бургас и се връща от караоке. Пяла песни на Пинк Флойд и била много уморена. На тавана й били пристигнали нови гости от София и явно няма да се спи лесно. По-вероятно било да си направят нощно плуване. Затваряме и аз се усещам, че и миналата година се прибрах във вторник вечерта. Посрещна ме жена, също от Бургас, и минути след като слязохме от таксито и се озовахме в празния апартамент, правихме секс - красив и уникален като снежинка. Та, сетих се отново за таксито и видях, че броячът доста се е поувлякъл. Вече е седем лева, а аз съм на няколко километра от вкъщи. Нищо, толкова съм изморен, че не ми пука, не може да стане повече от десет. И не стана.

Върнах се и започнах да обикалям книжарниците, за да наваксам пропуските от дългата почивка. И видях гигантски плакат на „Видения за Коди”. Взех си я моментално и бързо се зачетох в потока на съзнанието и из друсаните записани диалози, които се разливат и развиват в тази дебела 678 страници книга. Все още съм в началото, но си мисля, че за два-три дни ще й видя сметката с голямо удоволствие. Както се казва: „страниците на тази книга са преброени”.

Когато седнах вкъщи пред компютъра, за да си проверя пощата, се шашнах колко писма има от момиче ( разбрах от рода, който използва ) с мейл pyten_znak. Това не е само за материала, наистина е така и аз наистина не знам кое е това момиче. Видяла ми мейла на сайт, където имало доста неща, които аз съм писал. Започнах редовно да й набирам писма, пращах й текстове. Все още не знам името й, наясно съм само че е почти на 17 години, кара се много с родителите си, едва е изкарала миналата година в училище, адски объркана е, лесно се сдухва, чувства се като на кръстопът (изпитва вина от това) и много иска да чете Чарлс Буковски, но не може да си намери почти нищо.
Преди няколко дни получих писмо от нея. Пишеше ми, че е била на купон и е готвила яйца по панагюрски, но без яйца и е правила сандвичи с всички продукти в хладилника. Завидни кулинарни умения. След това изпушила три коза и изпила промишлено количество бира. Потеглила нанякъде с автобус и две момчета . Номерът бил просто да се движат. Чувствала се като на слънчев остров. Сменяли автобусите и стигнали до Витоша. Пили джин и се напили адски лесно и прекалено много. Двете й приятелчета, пичове и душевни анархисти, се разтичали голи из някакви приказни полянки, гори и хълмове. Тя също се присъединила, но не можела да се държи на краката си и яко се насинила-ранила. Започнала да драйфа, но верните приятелчета я завлекли до лифта, а после и до вкъщи, където да релаксира спокойно. Хубаво нещо е уикендът сред природата.
Скоро щяла да се мести да живее в мазето или тавана на някакъв неин познат и не знае какво ще прави. Преди векове са бесели хора на кръстопътищата, сега хората сами си играят на бесеница, търсейки верния път на кръстопътищата в главата. Е, и Бъгс Бъни винаги бъркаше отклонението при Албъкърки, когато искаше да стигне до Маями бийч. Грешките са навсякъде.

Керуак пише във „Видения за Коди”: „Единственото, което правиш през целия си живот, е да вървиш право към гроба; кожата покрива черепа само за известно време. Разтегни това черепно покривало в усмивка.” Така е, финалната дестинация на житейския път е смъртта. Всеки, преди да стигне тази дестинация е безсмъртен. Всяка сричка и всяка прозявка също остават запокитени във вечността. Правило номер 29 на Джек Керуак за писане на спонтанна проза е, че „си гений през цялото време”. Човек може само да живее, когато знае тези неща (и да се надява да не му се случи едно гадно и преждевременно ПТП) . Но това е само на теория. Нещата са винаги по-сложни отколкото изглеждат и реалността е винаги триизмерна и готова да те прецака. Точно както прецака и Керуак, но пък кой знае, някой може и да извади късмет.

The Egoist - публикувана в Егоист

Posted by admin - 11/12/04 at 12:12:56 pm

нередактирана версия

The Egoist

егоист ( от фр. и от лат. ego “ аз “ ) – Който милее само за себе си, поставя личните си интереси над всичко; себелюбец.

Речник на чуждите думи в българския език, Издателство “Наука и изкуство “
София, 1970

Нито една дума не може да бъде изчерпана и обяснена от обикновена речникова дефиниция. Най-малкото пък точно тази. Мисля, че ти е напълно ясно защо.
Едно явление никога не е само в историята на човечеството, никога не е в самота и отчуждение. Или поне в хрониката на ХХ век / някои даже прекрачват вековете / . Нямам предвид само войните, болестите, класовите търкания, недостига на храна и прочие бедствия от все още световна величина. Поскоро бих искал да обърна внимание на нещо, което помага в изясняването на човека, мястото му тук и сега и наистина спомага в добруването между нашия биологичен вид. Готов ли си да ти разкрия една интересна загадка, факт забулен с тайнствена мъгла. Егоист не е първото списание с тази описваща човешката природа есенция – егоизмът. Да, не е. Изненада ли се. Така и предполагах. Сега взимаме заедно машината на времето, в този случай думите, и се връщаме назад към 10-те години на ХХ век.
Всичко започнало с борбата за даване на избирателни права на жените, но не в една далечна галактика, ами просто на един далечен и голям Остров или просто Великобритания.
През 1911 Дона Марсдън и Мери Гоуторп създали суфражисткото списание
/ разбирай тогавашния Космополитън / - The Free Woman. То окуражавало тогавашни феминистки феномени като свободната любов, неомъжените, но не и свръх-промискуитетни, жени и тяхната независимост. The Free Woman предлагало като начин на живот комунално отглеждане на децата и все-общ дом за всички. Ти си мислеше, че секс революцията и хипитата са се появили през 60-те. Нещата са на rewind от толкова много години. Дано лентата не се скъса, но поне тогава всичко ще почне отначало.
Въпреки финансовите си проблеми списанието оживяло. Не е било толкова толерирано от местната блатна, застояла интелектуална маса.
И дошла знаменателната 1913 година, когато Марсдън предложила на Езра Паунд да бъде литературен редактор в една нова и модифицирана версия на изданието. Което той, разбира се, приел. Все още не е бил хоспитализиран в психиатрична клиника някъде отвъд големия океан. Той донесъл и задължителната финансова подкрепа в лицето на Джон Гулд Флетчър. През ноевмври 1914 се променя и името на списанието. The Egoist се ражда. Дона Марсдън е смятала, че докато жените не развият егото си никога няма да спрат да бъдат доминирани от мъжете. Много правдиво и логично. Защо ли Карбовски не е бил наоколо? Марсдън е казала : “ Центърът на Вселената лежи в желанието на индивидуалността и Вселената няма никакъв друг смисъл от задоволяването на изтънчените индивидуални нужди. “ Епикурейство и егоизъм – вървят ръка за ръка. Проницателна жена гледаща точно в душата на човека и в неговите мотиви да живее цивилизовано.
В началото под редакторското перо на Марсдън са излизали главно политически изобличителни писания, които спокойно клонели към краен феминизъм и предизвиквали скандали. Под влиянието на Паунд The Egoist станало и списание с модерна проза, поезия / модернизъм, имажизъм / и писане, критически настроено към злите и грозни страни на консервирания Остров, който спокойно и сантиментално се съсухрял на своята стогодишна зелена морава. Но все пак не съществува само политика и културата има място пред Егоистичния взор.
И затова Ред.-овете смятали, че крайността на Марсдън не е оправдана, при това със статиите си тя снижавала и тиража. След известен натиск тя напуснала. Революцията винаги изяжда децата си. Но този Терминатор не бил толкова лесен за убиване. Тя все пак се върнала с публикацията “ I am “. Тук се разкрива кредото на списанието. “ Да изумява със Словото. Нашата война е само с думи. Във всеки техен аспект: граматика, синтаксис, жаргон, това е кръвта, тялото, гръбнака. Това е оръжието. “
През култовата 1914 / мислеше си, че само ФК Левски се е появил тогава / The Egoist започва да издава “ Портретът на художника като млад “на Джеймс Джойс. Към края на 1915 целият роман е бил публикуван на страниците на списанието. След това и издаден от Egoist Press, защото никой друг не е искал да се заеме със задачата. Egoist Press e публикувало още книги на Алдингтън, Жан Кокто, Т.С. Елиът и Езра Паунд. Нобеловият лауреат от 1948 година Томас Стърнс Елиът става литературен редактор подтикнат от вече готовия да напусне Паунд. Това става през 1917, през същата година Елиът публикува “ Пруфрок и други наблюдения ”. Той е бил и главен редактор на списанието от август 1917 до октомври 1918. През 1919 The Egoist престава да излиза като списание, но продължава в книжна луксозна форма да насърчава своята литературна публика. Петгодишната легенда остава да свисти в миналото. Докато не запали и малко отдалечената от Албиона, голяма и красива като човешка длан страна. Позна. България имах предвид.
The Egoist е отстоявало ярката независимост на човека като правещ собствения си живот. Желанието да превърнеш стила си на живот в ювелирно, филигранно произведение е било лайтмотивна идея, която винаги ще бъде прегръщана от всички егоисти. The Egoist винаги е засягало проблемни въпроси – сексуални, контрацептивни, наркотични, всичко свързано с личната свобода и нейните предели.
След като преди няколко дни видях Уилям Дефо на трамвайната си спирка, не е халюцинация, снимал филм тук, вярвам напълно в преплитането на времеви, пространствени, идейни и всякакви други нишки. Денят преди трамвайната среща бях гледал Диво сърце отново. Струята на Боби Перу / Уилям Дефо е наистина най-шумната в киното. След като видях него и Браян Молко от Пласибо на живо, мога да искам само двата първи броя на Егоистите в рамка пред мен. Не искам само това, разбира се, но винаги мога да ги продам прескъпо на антикварен търг. Или да бъда единственият им собственик. Мечтите са легален халюциноген – използвай го и ти в опита си да направиш своя живот пословично егоистичен.

Стефан Милчев-Перие

Интервю с Рене Бекман - публикувано в Егоист

Posted by admin - 11/12/04 at 12:12:37 pm

нередактирана версия

В момента виждам Рене Бекман – адски висок, с адски дълга коса и въобще инфернален тип с готина усмивка. Разхожда се замислено покрай няколко компютъра, телевизор и малка камера, която снима ходещите по Графа и ходещите в мястото, където се случи един интересен пърформанс – Next 5 Minutes. Всъщност това е фестивал със седалище в Амстердам, но с участници от Брюксел, Рейкявик, Токио, Ню Йорк, Рига, Прага и София. Рене Бекман, не в момента, а по принцип е холандец и от много години се занимава с интерактивно изкуство, инсталации и преследва своя Свети Граал – уникалната връзка и взаимно потапяне на звука във визията.
За първи път е дошъл в БГ през 95. Познатите му правят странна музика по интересни начини, а той не слуша Пласибо.

Какво се състоя преди малко? Освен, че се борихте за достъп до Амстердамския сървър.
Направихме заедно с Красимир Терзиев / Interspace / и Димитър Паскалев / Bluda Lu / един странен пърформанс. Но рисковете с технологиите отново се проявиха – връзката с Амстердам се скапа и не можахме да си излъчим стрийма, но ще опитаме отново в някакъв друг проект. Поне опитахме и го записахме. Не знам някой тук да е правил подобен експеримент.
Кога отново ще се случи нещо подобно?
Само и-мейлът може да каже.
Това ли е първият ти пърформанс тук?
Да, но съм правил изложби, уъркшопове към НАТФИЗ, там се запознах с готин кръг хора. Няколко видео арт презентации правих по време на София Филм / Мюзик / Фест, това беше през 2001 и 2002.
Как според теб трябва да се прави изкуство днес?
Когато се преплитат две медии, когато живеят в един симбиотичен организъм от пулсираща музика или образи, думи. Нямам предвид синхронизация на звук и картина като на телевизионно предаване, а нещо по-различно и по-трудно.
Допреди малко се преплитаха Блуба Лу ембиънт, хората по Графа и кадри от The Texas Chainsaw Massacre / култов хорър филм – 1974г. /.
Да, интересно стана. Такава е и идеята ни. Още в началото на следващата година ще направим едноседмична експериментална лаборатория само за такива презентации, прожекции. Дано се появят доста интересни хора – музиканти, дизайнери, хора с думи.
Коя беше последната мейнстрийм група, която слуша? Беше ли на концерта на Пласибо?
Рядко слушам музика, която би напълнила зала с повече от 6 места. Не помня някакъв голям концерт.
Какво слушаш тогава?
Един познат ми прати мейл и линк към някакви негови неща. Вързал е с електроди и джаджи една световна шампионка по културизъм, генерира електричество от мускулите й, докато тя помпа и ги трансформира отново в бийтове, мелодия и т.н. , напълно произволни. Преди записваше къси съединения на включено старо радио. Разместваше схемите и то издаваше различни звуци.Някакви подобни неща слушам.
На фланелката ти пише Atari. Фен ли си на Atari Teenage Riot?
Не. Слушал съм много малко неща.
Том Йорк все още се появява с такава фланелка по концерти. Radiohead тогава?
Не е и това. Всъщност е по-скоро носталгия. Хихи. Значи съм фен на Тарковски
/ режисьор на филма “ Носталгия” / и на Space Invaders.

новина + диагноза

Posted by admin - 11/12/04 at 10:12:48 am

първият анонс за тройната ни промоция на 17 е факт. хм. имах подозрения дали въобще ще ни излязат книгите.

Заповядайте на 17 декември, петък, от 18 часа в зала 3.2 на НДК на премиерите от поредицата на ИК “Жанет-45″ Бърза литература. Тома Марков представя: Радослав Парушев и Никоганебъдинещастен (разкази), Момчил Николов и Hash Oil (роман), Стефан Иванов и Гинсбърг срещу Буковски в публиката (поезия), всичко това с участието на Константин Кацарски и Bluba Lu.

източник:
http://www.slovesa.net/index.php?p=pokani

иначе леко ми се върти свят и мисля да чета да слушам музика и да лежа

п.с.
от 20 до 23 декември /май/ ще ходя на /кон/курс по дебати.
ще пропусна малко училище по този начин. йе.

Search