Керуак и Аз - публикувана в Интро

Пътят е преминаването на разстоянието от точка А до точка Б. Той понякога е със златни плочки и жълти павета, понякога е адски гадна, забутана и непреходима изгубена магистрала. Възможно е пътят да е индивидуален, уникален и въобще да е тотален частен случай, може да е общо и добре утъпкано универсално бързо платно. Пътищата са всякакви и все различни, те са и нещо много повече – те са необясними. Истината е, че „човекът е човек тогава, когато е на път”. И това не е поредната ебавка с Пеньо Пенев, неговата известна ватенка и добре патинирано стихче, ами самата истина. Пътят е метафора, която ще си живее още милиони години в главата и думите на хората. Това е така, защото движението, животът и пътят са нещо като Светата Троица и дълбоко са се окопали в златното сечение на човешките идеи и е невъзможно да разбиеш здравата им като земна гравитация връзка.

Безспорно най-култовата пътна книга през ХХ век е „По пътя”, път дълъг точно 32 метра бяла хартия, изписана само за няколко седмици, докато авторът се е друсал с бензедрин. „По пътя” не е някакъв шашващ пътепис, а шашващо „Пътуване към себе си”, което също е заглавие на роман, но на Блага Димитрова.

Прекалено ясно е кой е авторът на „По пътя”. Но малко хора знаят истинското му и пълно име, а то е Жан-Луи Лебри дьо Керуак. Странно и тъжно е започнал неговият път и по същия начин е свършил. До седмата си година Жан, по-късно Джак, не е знаел и бъкел английски, а в момента е един от каноничните литературни стълбове на англоезичната литература. Баща му умира, когато той е на 13, брат му също от няколко години е под земята и той остава с майка си, която е слугиня на останалите му живи и по-богати роднини. „Градчето и градът”, първата му книга, предизвиква прекалено малък интерес сред критици и читатели и Керуак е принуден да чака седем години, докато Алън Гинсбърг намери издател на „По пътя”. След това идват легендите за бийт-поколението, което сменя изгубеното поколение на Хемингуей, идва Ренесанса от Сан Франциско, идва и гадното развитие в жизнения път на Керуак. Той не иска да е символ на една генерация, чиито идеи вече не са негови. Керуак се е виждал като новия Марсел Пруст, който той е препрочитал непрекъснато. Според Гинсбърг той е бил „пазителят на легендите и историите, един зрящ Омир с битнически очи”. Когато Джак видял успехът на своята врата, не примрял от удоволствие, ами бързо станал алкохолик и успял да убие черния си дроб дванадесет години след издаването на „По пътя”. Просто матрицата и клишето на предстоящия му живот са го смачкали. Пътят го изхвърлил в канавката. Това често става с най-добрите.

Керуак е мъртъв от доста години, но книгите му циркулират в света като кръв в тяло. Те са един прекрасен трип, на който аз се качих за първи път едва преди три години. Всяка от книгите дойде по много странен маршрут при мен.
Първа беше „По пътя”- бяха ми надули главата с тази книга - нея си взех за четири лева от сергия на Орлов мост и моментално се зачетох за Дийн Мориарти и компания в сянката на Борисовата градина.
След това излезе „Ангели на самотата”, купих я с пари на заем (беше последен екземпляр и се притеснявах някой да не я вземе преди мен).
Един пиянски следобед се разхождах, вече сам и без компания, в градинката на Кристал и съзрях кашони с книги. Със страстта на археолог се разтърсих. Намерих „Бродягите на дхарма” почти непокътната и само за три лева.
Няколко седмици по-късно, вече беше краят на септември, изпращах едно момиче на гарата. Слушахме Депеш мод и бяхме тъжни, разделите винаги са такива. На изхода на гарата, която тогава претърпяваше ужасно голям ремонт, имаше изложени на припек стари книги. Там открих „Подземните/Пик”, леко пожълтяла и с личащи години, но я грабнах без да се замисля.
Тази пролет една приятелка от Германия ми донесе една книга с поеми на Керуак и една голяма като тухла антология с избрани текстове, писма и есета.
Предпоследната книга придобих по нечестен начин. Откраднах я. Срам ме е, но няма да я върна. Ани, извинявай, но ти никога повече няма да видиш своето „Сатори в Париж”. Прочетох го, когато бях в Прага и бих написал някога едно „Сатори в Прага”, но това спокойно може да почака.
Последната му книга получих честно и почтено след като заплатих шестнадесет лева на касата. „Видения за Коди” бе излязла няколко дни преди аз да се върна от морето. Пътуването ми към София не беше толкова космически странно като одисеите из Европа на някои мои познати, които отидоха на фестивала Сигет в Будапеща и след това се връщаха на стоп. Накрая две от момичетата се прибрали с някакъв психясъл тираджия и приятелката му, които си разказвали семейната драма в паузата между два скандала. Нещата клонели към кървав край и моите познати се махнали от тира далеч преди българската граница. Било е прекрасен стопаджийски трип, освен ако не са висели като паяци по пътищата, но това силно ме съмнява. Хората от ЕС качват по-често от българите.

Моето завръщане от Черноморието започна, когато хванах автобуса от Кранево, сложих си слушалките и надух Джой Дивижън до такава степен, че да не чувам пискащите разголени рускини. За зла участ във Варна до мен седна един сърбин, който се оказа и гей. Нямам нищо против различната сексуалност, но точно този човек искаше при всяко спиране да ходим заедно до тоалетната, на което аз отвръщах, че не ми се пикае. Е, все някога трябваше да го направя, но дадох свобода на урината си само след като видях моя приятел да се качва отново в автобуса. Съдбата явно не ми се усмихваше в този ден, защото в кабинката, която си бях избрал, беше захвърлена голяма, кървава и гадно смърдяща дамска превръзка. Секунди преди това бях видял да излиза загадъчно усмихната жена. Вече разбирах каква е нейната енигма с месечен характер. Автобусът потегли, но скоро след това му се наложи да спре, защото спука гума. Тя бе сменена за около час, откараха ни до следващата бензиностанция и там чакахме още час и половина друг автобус. Най-сетне дойде някаква трошка и започнахме да се тътрим бавно, но сигурно. И така, зъзнещ и със скапано настроение аз пристигам в неостаряващия град. Вдигам си раниците и си хващам такси. В този момент ми звъни една приятелка. Била в Бургас и се връща от караоке. Пяла песни на Пинк Флойд и била много уморена. На тавана й били пристигнали нови гости от София и явно няма да се спи лесно. По-вероятно било да си направят нощно плуване. Затваряме и аз се усещам, че и миналата година се прибрах във вторник вечерта. Посрещна ме жена, също от Бургас, и минути след като слязохме от таксито и се озовахме в празния апартамент, правихме секс - красив и уникален като снежинка. Та, сетих се отново за таксито и видях, че броячът доста се е поувлякъл. Вече е седем лева, а аз съм на няколко километра от вкъщи. Нищо, толкова съм изморен, че не ми пука, не може да стане повече от десет. И не стана.

Върнах се и започнах да обикалям книжарниците, за да наваксам пропуските от дългата почивка. И видях гигантски плакат на „Видения за Коди”. Взех си я моментално и бързо се зачетох в потока на съзнанието и из друсаните записани диалози, които се разливат и развиват в тази дебела 678 страници книга. Все още съм в началото, но си мисля, че за два-три дни ще й видя сметката с голямо удоволствие. Както се казва: „страниците на тази книга са преброени”.

Когато седнах вкъщи пред компютъра, за да си проверя пощата, се шашнах колко писма има от момиче ( разбрах от рода, който използва ) с мейл pyten_znak. Това не е само за материала, наистина е така и аз наистина не знам кое е това момиче. Видяла ми мейла на сайт, където имало доста неща, които аз съм писал. Започнах редовно да й набирам писма, пращах й текстове. Все още не знам името й, наясно съм само че е почти на 17 години, кара се много с родителите си, едва е изкарала миналата година в училище, адски объркана е, лесно се сдухва, чувства се като на кръстопът (изпитва вина от това) и много иска да чете Чарлс Буковски, но не може да си намери почти нищо.
Преди няколко дни получих писмо от нея. Пишеше ми, че е била на купон и е готвила яйца по панагюрски, но без яйца и е правила сандвичи с всички продукти в хладилника. Завидни кулинарни умения. След това изпушила три коза и изпила промишлено количество бира. Потеглила нанякъде с автобус и две момчета . Номерът бил просто да се движат. Чувствала се като на слънчев остров. Сменяли автобусите и стигнали до Витоша. Пили джин и се напили адски лесно и прекалено много. Двете й приятелчета, пичове и душевни анархисти, се разтичали голи из някакви приказни полянки, гори и хълмове. Тя също се присъединила, но не можела да се държи на краката си и яко се насинила-ранила. Започнала да драйфа, но верните приятелчета я завлекли до лифта, а после и до вкъщи, където да релаксира спокойно. Хубаво нещо е уикендът сред природата.
Скоро щяла да се мести да живее в мазето или тавана на някакъв неин познат и не знае какво ще прави. Преди векове са бесели хора на кръстопътищата, сега хората сами си играят на бесеница, търсейки верния път на кръстопътищата в главата. Е, и Бъгс Бъни винаги бъркаше отклонението при Албъкърки, когато искаше да стигне до Маями бийч. Грешките са навсякъде.

Керуак пише във „Видения за Коди”: „Единственото, което правиш през целия си живот, е да вървиш право към гроба; кожата покрива черепа само за известно време. Разтегни това черепно покривало в усмивка.” Така е, финалната дестинация на житейския път е смъртта. Всеки, преди да стигне тази дестинация е безсмъртен. Всяка сричка и всяка прозявка също остават запокитени във вечността. Правило номер 29 на Джек Керуак за писане на спонтанна проза е, че „си гений през цялото време”. Човек може само да живее, когато знае тези неща (и да се надява да не му се случи едно гадно и преждевременно ПТП) . Но това е само на теория. Нещата са винаги по-сложни отколкото изглеждат и реалността е винаги триизмерна и готова да те прецака. Точно както прецака и Керуак, но пък кой знае, някой може и да извади късмет.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.