керуак греши - бог не е плюшено мече

миналата седмица гледах екранизацията на по пътя
която завърши с последния пасаж на романа:

Когато слънцето остави Америка и застана на полуразрушения речен кей, загледан в източеното далеч към Ню Джързи небе, аз усещам цялата сурова земя, необхватна твърд, протегнала се чак до западния бряг, и си представям пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир, и чувам как в Айова децата плачат, защото в тая земя оставят децата да плачат на воля, и съм уверен, че звездите ще изгреят тази нощ — а знаете ли, че бог е плюшено мече? — че Вечерницата ще надвисне над прерията, ще заблести и ще се стопи в нея тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта; тогава си мисля за Дийн Мориарти, мисля си дори за стария Дийн Мориарти, бащата, когото така и не намерихме, мисля си за Дийн Мориарти.

въпреки че даже съм писал в стихотворение
за плюшени мечета божества
се усъмних
ала не заради липсата на аргументи от страна на керуак
в абсолютната правилност на това
че божият лик е несъмнено мек и мечешки
макар и да може
например
новият емотикон на мечката в скайп
която сама се прегръща
да бъде разглеждана като кървав старозаветен бог
който си гали корема
пълен с жервоприношени в негово име първородни синове

но
със същата правота
бог би могъл да бъде и патица
макар и не плюшена
или както пише в апокрифите за началото на света и тивериадското море:

Когато нямаше небе, нито земя, имаше само едно море Тивериадско, и то нямаше брегове. Слезе Господ по въздуха на Тивериадското море и видя плаваща патица. Тази патица беше Сатанаил, обгърнат в морска пяна. И рече Господ на Сатанаила, като че не го познаваше: “Кой си?” Сатанаил каза: “Аз съм Бог.” — “А мене как ще наречеш?” И Сатанаил отговори: “Ти си Бог на боговете и Господар на господарите.” Ако Сатанаил не бе рекъл на Господа тези думи, Господ веднага би го премахнал от морето Тивериадско.

умна и схватлива
е тази
посвоему
божествена патица

бог
естествено
може да бъде и други неща
но защо за кратко
не е и патица
може и да не се казва точно сатанаил

за предимствата на патиците пред танцьорите и за medea

мирослав йорданов има изключително
смислен симпатичен и забавен текст:

На базата на скромния си опит в работата с танцьори и патици, мога да обобщя следното -

Патиците не говорят.
Патиците са мили и добри.
Патиците винаги стават рано, независимо докога са били на репетиция предната вечер и какво са правили след репетицията.
Патиците винаги знаят какво правят на репетиция, независимо дали това има общо с репетицията.
Патиците помнят повече от три минути.
Патиците ядат по малко и издръжката им на месец струва по- малко.
Менструацията при патиците не е свързана с временна невменяемост и завършва с едно огромно и ужасно вкусно яйце.
Патиците са винаги благодарни.
Патиците страдат по-рядко от психични разстройства.
Патиците изяждат нежеланите насекоми в апартамента ви и почти всички хранителни отпадъци.
Патиците ви обичат.
Патиците почистват кожата ви от мъртви клетки.
Патиците не знаят, че работят в България и притежават достойнство, което не им позволява да се снимат в чалга клипове, докато работят с вас.
Патиците не знаят значението на думите “не” и “не мога”.
Патиците знаят, че са зависими от вас и се съобразяват с това.
Патиците нямат проблем с голотата.
Патиците имат крила.
Патиците по-бързо достигат менталната си зрялост.
Патиците могат да се изсерат върху вас само в буквалния смисъл.
Патиците са вкусни и могат да бъдат заклани след неуспешен спектакъл, нещо което сте искали да направите с не един танцьор.

- - -

през ноември
в първия ден
на фестивала за свободен театър
ще бъде премиерата на medea
на мирослав йорданов
в която дебютиращи изпълнители са
мускусната патица зигфрид
скулптора никола борисов
младата танцьорка мирослава захова

- - -

прес информацията казва че -

medea
се случва в опустошен свят, населен с фантомни образи и фрагменти, свят, в който звучи ехото от мита. Свят на остатъци след изпепеляване. Тялото в този проект се третира като радикализиран образ на кризата, изследва се динамиката му, пробудена от програмираната му тленност - в момента на неговото изчезване.





i send you this cadmium red

това е проект започнал като лична кореспондеция
между двама приятели и артисти -
джон бърджър и джон кристи

те разменят мнения рисунки и истории
плетат паяжина
нишките се простират
от синьото на матис
до синьото на ив клайн
от голотата на златното
до липсата на невинност в червеното
чийто баща е ножът

дългият им разговор
започнал през 1997-а
е издаден през 2001-а

диалогът им несъмнено напомня и chroma
книгата за цветовете на дерек джарман
както и много други книги и изследвания
от мишел пастуро
до джон гейдж
който почина през тази година
прилича и наподобява
но има и особеният плюс да е лично споделяне
да разкрива интимност
а не скована или авангардна академичност

през миналата година разговорът се качва на сцена
с актьори и музиканти
след това е издаден с гласовете на авторите
и с музиката на гавин брайърс

джон лок пише за сляп мъж
който след дълги проучвания заключил
че червеното има звука на тромпет

в настоящия музикален случай
при инструментите тромпетът отсъства

но има
кларинет
чело
бас
кийборд
виола
и китара

което е достатъчно
за да е разнообразна палитрата

патицата при джойс

сиси кафри:
дадох го на моли,
защото ме помоли,
патешкия крак,
патешкия крак.

редник кар и редник комптън, стиснали здраво под мишница късите си войнишки бастунчета, маршируват с олюляване, обръщат се кръгом и устите им едновременно блъвват мощен залп от пръдня. откъм уличката долита мъжки смях. отвръща им дрезгавият тембър на мъжкарана.

мъжкараната:
не ти се урежда въпросът, рунтав гъз. да живеят лудетините! повече власт за момичето от каван.

сиси кафри:
и повече късмет за мен. каван, кутхил и белтърбет. (пее.)

дадох го на нели
корема си да бели,
патешкия крак,
патешкия крак.

редник кар и редник комптън се обръщат да им отвърнат, туниките им аленеят кървавочервени под мъждукащия ореол на лампата, а русите им бакърени чутури са прорязани от черните вдлъбнати черти на шапките им. стивън дедалус и линч минават през тълпата, недалеч от червените униформи на британските войници.

редник комптън (заканва му се с пръст):
какво дири тук свещеник?

редник кар (обръща се и подвиква):
здрасти, отче!

сиси кафри (гласът й се извисява още по-пискливо):
хвана го, стисна го,
ех, голям мерак
за патешкия крак.

джеймс джойс

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.