Стефан Иванов

колко хубаво нещо е патицата

Posted by admin - 20/08/12 at 03:08:19 pm

Патицата се развесели, спомняйки си как стопанинът наби кравата. Смешно! Смешно! Тя вървеше и си пакаше и беше много доволна, че не е нито крава, нито куче, нито прасе (пази боже!). Почувствува отново лекота на духа и почна да помахва с крила, сякаш се готвеше да хвръкне.

Но не хвръкна, а продължи да слиза по улицата и както си пакаше, долови друго пакане. То идваше отдалече, приглушено и мамещо, и патицата, накланяйки глава, ускори крачките. Вървеше и усещаше, че зад нея се изправя все по-плътна стена, която може да я смачка, ако се върне назад. Тя по-скоро почувствува, отколкото да разбере, че целият онзи свят на кучетата, на прасетата, на кравите, на хората и коритата с пране за нея е било пустотата и че движейки се в него, тя е носела върху перушината си бремето на своята самотност.

Стана й веднага тъжно. Патицата не можеше да си обясни тази смяна на чувствата, защото то бе извън нейната интелигентност, но се радваше, че пустинята остава назад, там, където кучето с трясъка на челюстите си хваща нищожни мухи, а пред нея все по-силно и по-силно се носи пакането на стадото. Ей сега ще го зърне пред себе си!

И наистина тя видя върху реката патиците. Първо позна своите, позна ги по пръстените на опашките, сетне видя едни сиви, после други, пъстри и лъскави — всичко това се гмуркаше, шумеше, вдигаше приятна врява и патицата заплува върху водовъртежите на тази врява и не усети кога гърдите й допряха до водата, кога потърси мимоходом да намаже перата си с мас, кога усети до себе си перата на другите и видя жълтите им човки, ту гмуркащи се във водата, ту издигащи се нагоре, да сплескват въздуха.

Едва по-късно, уморена и разнежена, тя се отпусна върху меките вълни; те я люлееха плавно, повдигаха я или я спускаха надолу, но толкова леко и толкова приятно, че ако затвореше очи, можеше да почне да сънува. Но патицата не затваряше очи, а гледаше край себе си врявата, движението на перата, пръските вода, слушаше кънтящото пакане, задръстило цялото пространство над реката (дори и самата река), и усещаше дълбоко в себе си колко хубаво нещо е патицата. Това усещане не бе от лекомислие, а от дълбока вътрешна убеденост и от гледката на другите патици, които я изтръгваха от пустотията.

И й мина през ума, че част от пустотията още лежи там, в сянката на улицата, и трака челюстите си, прозявайки се. Но това бе само за миг.

Спомни си отново и за стопанина: вярваше, че един ден той непременно ще каже: „Хубаво нещо е патицата!“ Тази вяра някои наричаха тъга, други наричаха тази тъга надежда.

(Във всеки случай селянинът щеше да каже един ден това — хубаво нещо е патицата, — когато я видеше сочна и мека в паницата. Никой не знаеше кога ще дойде този ден; пък и то не беше толкова важно, защото и този ден ще бъде ден като другите.)

Движейки плавниците си, патицата заплува между бреговете, обрасли с високо и тлъсто лютиче — толкова вкусна храна за патици. В един миг само се мярна в съзнанието й човечеството отвъд тлъстите брегове: то седеше там, хремаво в своя голям курник, увито в юргани, и се грижеше за хремавата си човка.

йордан радичков

No Comments yet

RSS feed for comments on this post.

Sorry, the comment form is closed at this time.

Search