изкуство на усъмняването
Posted by admin - 01/02/12 at 06:02:18 pmЗад един ден стои дълга поредица от дни. Те не са отделени напълно едни от други. Могат да бъдат свързвани и да имат общо.
Днес е официален ден за почит към жертвите на комунизма. На 1 февруари 1945 се гледа „Дело №1“ , тринадесетчленният Първи състав на Народния съд бързо взима окончателни решения, без право на обжалване. Произнесени са смъртни присъди над тримата регенти, осем царски съветници, двадесет и двама министри от правителствата след 1941, шейсет и седем депутати от 24-тото НС, четиредесет и седем генерали и висши офицери. Присъдите са изпълнени същата нощ.
Георги Димитров в качеството си на ръководител на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия разпорежда в телеграми относно подсъдимите на бъдещите Народни съдилища на ЦК на БКП на 21 декември 1944, че „Никой не трябва да бъде оправдан“ и през януари 1945, че „Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“.
Това не е първото и единствено дело на Народния съд. Нюрнбергският трибунал постановява четиринадесет смъртни присъди на висши нацистки функционери, а в Япония са девет. Народният съд убива поне две хиляди седемстотин и тридесет българи.
Един от мотивите за обвиненията на първото дело е и заповедта за гонение срещу евреите по време на правителството на Богдан Филов, един от тримата екзекутирани регенти. По време на неговото управление е приет „Законът за защита на нацията“, вследствие на който са депортирани поне единадесет хиляди евреи.
И въпреки това, след сложен в динамиката си натиск, по време на неговото управление се случва и спасението на българските евреи. Заради което преди два месеца в Брюксел, по време на официалното връчване на политически коректната „Награда за литература на Европейския съюз“, някои от писателите проявяваха категорична симпатия в общуването си както с мен, така и с приятеля, когото придружавах при притесненото му приемане на една от дванадесетте идентични награди. Внимателното външно око регистрира и помни някои неща. Съставя си мнение.
Миналият петък беше международният ден на Холокоста. Четох есето на Светла Енчева, в което тя казва, че „нищо, което е още живо, не е веднъж завинаги спасено. Евреите в България също. И си мисля, че и днес трябва да ги спасяваме.“
Един Умберто Еко и фикционалното му мнение за България циркулираше и прелиташе на големи копирани ята. Ето какво пише той, този път наистина, във втора глава на най-новия си роман „Пражкото гробище“: „Кого мразя? За малко да кажа евреите, но понеже отстъпвам така угоднически на онзи австрийски (или германски) доктор, явно е, че нямам нищо против проклетите евреи.
За евреите знам само онова, на което ме е учил дядо ми. Те са най-атеистичният от всички народи, учеше ме той. Според тях в основата на всичко е разбирането, че доброто трябва да дойде тук, а не в отвъдното. Затова единственото, към което се стремят, е да завоюват този свят.
Детските ми години минаха под сянката на техния призрак. Дядо ми разказваше как очите им те следят навсякъде, как се преструват до посиняване, за мазните им усмивки, за хиенските им джуки, вдигнати над зъбите, за лепкавите им покварени скотски погледи, за гънките между носа и устните им, издаващи постоянна загриженост и издълбани от омраза, за носа им като клюн на птица от топлите страни… А очите, ах, очите… Играят трескаво, зениците с цвят на препечен хляб издават болен черен дроб, повреден от соковете на осемнайсетвековната омраза, а наоколо хиляди бръчици, които стават все по-дълбоки с възрастта, така че още на двайсет години юдеят изглежда повехнал като старец. Когато се смее, подпухналите му клепачи почти се затварят, като оставят едва забележима цепнатина, признак на вероломство, казват едни, или на похот, уточняваше дядо… А когато пораснах и можех да разбирам повече, той ми припомняше, че освен суетен като испанец, невеж като хърватин, алчен като левантинец, неблагодарен като малтиец, нахален като циганин, мръсен като англичанин, мазен като калмук, високомерен като прусак и клюкар като жител на Асти, евреинът е прелюбодеец, понеже е постоянно разгонен – това е заради обрязването, заради което се възбужда по-лесно, а и заради чудовищната несъразмерност между телосложението му на джудже и огромния му обрязан член.
Години наред всяка нощ сънувах евреи.
За късмет никога не съм срещал никого от техните освен курвето от торинското гето, когато бях още момче (но и две думи не съм разменил с нея)…“
Единствено склонен към свръхинтерпретация читател би обвинил Еко в антисемитизъм. Спрямо Селин и агресивните му памфлети подобно мнение би било в реда на нещата, но не и в този случай. Това, което казва този дълъг пасаж е, че „дядо ми говореше за на баба ми хвърчилото и аз сънувах, че баба ми лети“, т.е. как приемаш готови истини, как думите правят неща, как конструират реалност, разбиране и самосъзнание, как оформят идентичност, как са склонни да деформират и да заличат друга идентичност, при това не в съня, а в споделената от всички обективна реалност. Да мразиш някого без дори да си го срещнал. Без да направиш опит да видиш фактите. Или да проумееш природата на чуждото.
Разпитвал съм майка ми и баба ми преди години какво се е говорило за евреите в София, когато и двете са били малки. И двете, отделно една от друга, са ми казвали през смях, че са им повтаряли дълго и поучително, че евреите крадат и убиват деца. Замислих се още тогава защо точно евреите да крадат деца. Може би защото са откраднали и убили детето на Бог според писана и преповтаряна мълва? Което отново е идеология, група от идеи служещи като оръжие на социални интереси. Именно като оръжие, което често се случва да подчинява и владее, да създава стереотипи, да руши общности, да наблюдава осъдително и да изолира. Понякога и да изтрива.
Спонтанна човешка реакция е да търсиш собственото си лице и да подреждаш света, за да намериш мястото си в него. Човешкото същество търси стабилност, не желае да се изгуби в хаос и произвол. Даваш имена, поставяш граници, сдобиваш се с координатна система. Адаптираш се спрямо един бърз свят. Неволно, за да сглобиш ориентири за себе си, разглобяваш света и като напасваш отново парчетата се оказва, че много от тях ти липсват. Смалил си го. А той е многообразен, различен, труден за обхващане и невероятно противоречив. В никакъв случай не е хомогенен. Шарен и хетерегонен е. Не е унифициран и единен, макар и човечеството да е на едно кълбо, за което някога убедително се е твърдяло, че не е никакво кълбо, сякаш има десетки различни кълба и за всяко е редно да има място, стига да не иска да заличи другите.
Някога светът и нещата в него са именувани изключително еднозначно, авторитарно и елитистки. След това той е бил колонизиран и дисциплиниран от променящата се през историята еднозначност. Сега е и постколониален, лишен от грандиозни нереални проекти и малко по-свободен и с много повече от едно значения, но колко постколониален и колко точно малко по-свободен е? Това не е веднъж и завинаги удържана ситуация. Тя тече и се случва в момента. Маркс говори за човешка дейност и свят, който е произведен от тази дейност. Ницше говори за „изкуство на недоверието“, практика на усъмняване в това, което се представя за непоклатимата истина на тази дейност, била тя религиозна, секуларизирана или откровено капиталистическа. Фуко говори за археология, генеалогия и житейска практика спрямо променящите се идеи и механизми на овладяване, които не спират да бъдат изобретявани.
Няма универсално и всесилно, органично правилно знание, което да пронизва човешката история и същество с непоклатима неизменност.
Това, което пронизва тялото, са времето, пространството и свързаните с телесността елементи на човешката органика. Останалото, а може би всъщност и изредените неща, подлежат на промени или диалог, на оспорване. Не са окончателни.
Фашизъм не е да пречиш да се казва нещо, а да задължаваш то да бъде казвано по определен начин. И да не приемаш други думи, позиции и реакции. От преченето да се казва до други действия крачката е малка. Самото мислене върху това обаче е и форма на съпротива. Право и привилегия е на човека да мисли и да се съпротивлява спрямо окончателните дефиниции. Каквито и да са те.
„На всяко действие – противодействие“ пеят „Нова Генерация“ в „Бездействие“, една от ранните им песни. Димитър Воев, основателят на групата, споделя в един от малкото си прозаични текстове – „винаги съм държал на дистанцията. Колко е хубаво да си самотен и разхождайки се по улиците, да видиш и други такива. Като самотни острови. Само мислите да образуват морето между нас. Морето, което може да се преплува в момент на необходимост.“ Редно е да се спазва дистанция, но не от реакцията, а от лесното легитимиране на това, което ти се казва като истина, като единствена възможност, като неизбежно последствие, като непроменимо статукво и състояние на нещата. Би могло да се пази дистанция от разбирането, че опитът за опровержение е безсмислено усилие, което не си заслужава времето и енергията. Морето от мисли трябва да може да се преплува в нужния миг, който ти диктува инстинктът за човешка ценност, а всеки човек с кожата си не само чувства, а знае, убеден съм, какво е минималната морална и лична човешка ценност. Въпрос на една мисъл е от себе си да се пренесеш към някой до теб, да помислиш за него, за тях, за тези, които са тук и за тези, които вече не са.
Покойният Георги Рупчев споделя в интервю през 1992 година, „Дори напоследък повече мисля, отколкото пиша. И това не е чак толкова нетипично. Според мен поезията е проява на инстинкта за неприспособимост. Поетът винаги е в опозиция. Но само ако винаги си контра, ще се движиш напред. Нещо като оня, другия инстинкт – за самосъхранение, само че с обратен знак.“
Не знам кога със сигурност съм помислил и избрал да си кажа наум „предпочитам да откажа“, както повтаря безспир и Бартълби, мълчаливият писар на Хърман Мелвил, който отказва да си върши работата, да преписва и сверява документи, отказва и да се изнесе от кантората, неотменно отказва чак до смъртта си в затвора. „Предпочитам да откажа“ да преписвам, да повтарям и да се съгласявам с това, каквото и да е то, което накърнява човешката ценност и я манипулира по недоброжелателен начин. Предпочитам да се усъмнявам. И, даже да е наивно, ще се вслушвам и вглеждам в света и в цялата му противоречивост и ще отстоявам правото и привилегията му на своеобразие и многоизмерност. Не съм убеден в реалното достигане на утопия, но си мисля, че липсата на апатия, наличието на колебания, проявата на съпротивителни сили е здравословна. Като да видиш, че някой не може да си отвори сам вратата и да му помогнеш. Вратата трябва да може да се отваря. Дори ако е нужен шперц.
Да се върнем на днешния ден, зад който седят и много други дни. Право и привилегия е да се опълчиш срещу Богдан Филов заради „Законът за защита на нацията“ и депортирането на български евреи. Право и привилегия е да протестираш. Не е право и привилегия обаче да заличаваш хора с Народен съд. Да екзекутираш.
Право и привилегия, например, е на всеки със свободно време след десет дни в събота сутрин да се разходи от пилоните на НДК до площад Народно събрание. Народно събрание, събиране, митинг, шествие, а не съд…
Или в някоя друга сутрин, следобед или вечер да упражни изкуството на усъмняването.
То не е за еднократна употреба.
No Comments yet
RSS feed for comments on this post.
Sorry, the comment form is closed at this time.
Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds.
Valid XHTML and CSS.