Стефан Иванов

световна софийска премиера

Posted by admin - 28/05/12 at 01:05:44 pm

Утре, на 29 май, 2012, от 18.30 ч, в кино “Влайкова”, Фондация “Изкуство – дела и документи” и издателство “ТA6EN” имат удоволствието да ви поканят на Световната премиера на първия биографичен албум на художника Гавазов.

Ще се състои и разговор между Димитър Шопов, стенограф на Свобдан Палич - автор на биографията на Гавазов, изкуствоведа Вера Млечевска и със специалното участие на най-ревностния колекционер на Гавазов от Ню Йорк.След дълги години в анонимност и неизвестност Гавазов бе открит за световната и българската арт сцена от своя дългогодишен изследовател и биограф Свобдан Палич. Основател на постгадуативната школа на Невежия разум и автор на легендарната творба “Коктейл Молотов”, Гавазов оставя трайни следи в авангардна Европа и постмодерна Африка.Творческият път на художника е изпълнен с премеждия, разочарования, глад, недоимък, проблеми, за които разказват авторът на книгата, други редица доказани изкуствоведи и изследователи, както и Личният дневник на Гавазов, където се крият фундаментални за световното изкуство случки, чакащи своя херметичен тълкувател, също и подробни описания за изгорени или изгубени, без значение, но незабравими за човешкото око картини, напръскали битието на художника.

Днес, на деветдесет години, Свобдан Палич осъществява детската си мечта, която е да си почива. Въпреки обявения от Хегел още през 1828 година край на изкуството, край, препотвърден неколкократно от Артър Данто и въпреки диагностицираната от теорията на ХХ век „смърт на автора“, може би трябва да се гледа най-вече биографично на артистите и в случая, биографично погледнато, Палич определено има от какво да си почива.

В края на 60-те години на миналия век, той става известен в средите на уличните артисти в Прага, когато по време на протестите от Пражката пролет барикадира Карлов мост и заплашва с гребен руските танкове. От 1969 до 1989 г. е принуден да се оттегли, емигрира във Филипините и от музеен работник се издига, минавайки транзитно през куратор, до директор на Музея за съвременно изкуство под вулкана Булусан. Там той се превръща в един от пионерите на вече цяла плеяда изследователи на творчеството на Милош Гавазов, за което говори и настоящият първи албум на художника.

“През времето прекарано на българска земя, едно друго семе, това на изкуството, хвърлено от него на френска почва покълва, избуява и вече дава своя плод.
Деструктивният позитивизъм се разпространява като чума и залива новото поколение в Европа. Стигнало и до Балканите, новото движение удря на камък и се връща, като втора ударна вълна в западна Европа (б.р.: и до днес рикошира, но определено утихва).”
Свобдан Палич

земетресението

Posted by admin - 22/05/12 at 03:05:25 pm

малко след като десетина книги паднаха
от лавиците на библиотеката
и лежах неспокойно в леглото
се сетих за този текст на орхан памук
причината за който също е започнала в три през нощта
мога само да се радвам
но и да съчувствам
защото
мащабите са напълно различни

- - -

Събудих се някъде между средата на нощта и зазоряването при първия трус на земетресението, както разбрах по-късно, било е в три през нощта. Леглото ми, като нещастна черупка в открито море, внезапно озовала се сред могъщите талази, силно се разлюля на три метра от писалището в приземния хладен етаж на каменната къща на остров Седеф, в близост до остров Бююк. От вдън земя, като че ли изпод самото ми легло прииждаше зловещ тътен. По-скоро по интуиция, отколкото воден от разума си, изскочих в градината, без да си сложа очилата, и се затичах.
Вън, сред светлините на града в далечината и над морето нощта зад кипарисите и боровете срещу мен бе раздвижена и тревожна. Като че в един и същи миг се случваха безброй неща. Част от разума ми отбелязваше, че земетресението продължава с цялата си мощ, а друга част, възприемайки прииждащото от земята бучене, ми задаваше следния въпрос: „Защо в този час на нощта всички стрелят?“ (Май политическите престъпления, бомбените взривове и изстрелите, раздиращи нощите на 70-те години бяха създали някаква специфична памет, която се отприщваше по време на бедствия.) По-късно доста премислях какво може да е звучало толкова сходно с канонада от пушечни залпове и не можах да разбера.

Преди да е спрял този първичен 45-секунден трус, при който щяха да загинат 30 хиляди души, минах през градината, сетне по страничната стълба и влязох на горния етаж при жена си и дъщеря си. Бяха будни и чакаха с боязън и нерешителност в мрака. Електричеството бе прекъснало отдавна. Спуснахме се заедно в градината, в нощното безмълвие. Страховитото бучене беше заглъхнало, всичко беше замряло в състояние на очакване, от което човек настръхва. В средата на нощта градината, дърветата и острите зъбери, осеяли малкия остров, бяха безмълвни както обикновено, от едва долавящия се бриз листата шумоляха меко и спокойно, ала моето ускорено забило сърце ми подсказваше, че онова, което се случва, е ужасяващо. Водени от някаква неведома интуиция, си шептяхме в мрака под дървесата – може би за да не разгневим наново земетресението – и мълком чакахме. Последва нов, по-лек трус, който не ни уплаши кой знае колко. После, докато лежах в хамака сред градината, взел в прегръдките си своята спяща седемгодишна дъщеря, чух сирените на Бърза помощ, долитащи откъм околностите на Картал.

През следващите дни изслушах сума ти хора и научих какво са вършели по време на първичния четирийсет и петсекунден смъртоносен трус, последван от безкрайна поредица трусове. Двайсет милиона души бяха усетили кошмарното земетресение, бяха чули изтръгващите се от земята звуци и при всяка среща през първата седмица хората си говореха не за първите жертви, а тъкмо за този миг, щеше им се да споделят какво са изпитали в онези четирийсет и пет секунди. Най-често повтаряната фраза беше: „Който не го е изживял, няма как да го разбере.“

Аптекар, измъкнал се жив от срутила се и превърнала се в отломки жилищна кооперация повтаряше същото като още двамина, измъкнали се от същата кооперация, като най-напред специално подчертаваше, че не е изгубил присъствие на духа. Разправяше как пететажната кооперация най-напред се издигнала високо във въздуха, усетил това съвсем ясно, след това как мълниеносно се срутила. Други се разбудили и се залашкали наляво и надясно ведно с къщата, сетне сградата им се килнала встрани като кула и те осъзнали съвсем ясно края си, ала къщата се подпряла върху съседното здание и те успели да се закрепят в единия й край. Хората се втурвали едни към други, хвърляли се в прегръдките си; това показваха и измъкнатите изпод руините тела. Тъй като всичко – тенджери, телевизори, гардероби, библиотеки, сувенири, окачените по стените неща – изпопадало още при първия трус, втурналите се из домовете си едни към други сломени майки, синове, чичовци, дядовци били пресрещани от ужасните удари на предмети и нови стени, без в мрака да проумяват дори какви са и що са и без да успеят да се срещнат.

Повечето губели ориентация заради мрака и облаците от прахоляк в тези мигновено променили формата си апартаменти, превърнали се в съвършено различно място заради изпопадалите вещи и стени, ала имаше и хора, успели преди рухването на сградата да се спуснат по стълбището за тези четирийсет и пет секунди и да изскочат навън. Изслушах историите на оцелели вечерни гости, юрнали се по стълбите, докато бабата и дядото останали да чакат смъртта неподвижни в постелята си, историите на хора, помислили, че излизат на балкона си на четвъртия етаж и озовали се на тераса, спуснала се на нивото на улицата, историите на хора, с ужас изплюли в началото на труса онова, което били взели за хапване от хладилника посред нощ.

Учудващо голям за мен бе броят на хората, които не бяха заспали преди земетръса; будували са в някое кътче на домовете си, на кооперациите си. Мнозина, опитали се да се захванат с нещо в мрака на стаите си, се стреснали от мощта на стихията, разтърсила дома им – някой сякаш бе грабнал в ръцете си дома ни, сподели с мен един човек, и го люлееше наляво-надясно – и повече не помръднали от мястото, където били паднали. Немалко хора не скочили от леглата си, а само се завили презглава с чаршафите си – имаше доста загинали, намерени в тази поза, – ми се усмихваха със спокойствието, че са оставили всичко в ръцете на Аллах.

Научих всичките тия истории от източници на сплетни и поверителни нашепвания, съчинени с невероятна скорост, от хора, които през целия ден не спираха да обсъждат земетресението. На заранта най-популярните частни телевизионни канали, без изключение, качиха на хеликоптери свои оператори, те обиколиха засегнатите от земетресението райони и заснетият материал беше разпространен светкавично. На малкия мой остров и на съседните големи и многолюдни острови нямаше големи щети, ала епицентърът на земетресението отстоеше по въздуха на четирийсет километра от нас. По брега срещу нас доста от недоброкачествено изградените постройки се бяха срутили, бяха загинали хора. Целият ден из улиците, из чаршията на остров Бююк властваха безмълвието, ужасът и чувството за вина. Земетресението бе тъй наблизо, бе взело толкова много жертви, бе поразило местата, където бях прекарал цялото си детство – това и не беше за вярване, и беше направо ужасяващо.

Земетресението беше поразило най-вече Измитския залив. Малкият мой остров, който бе част от архипелаг във формата на полумесец, беше на мястото, където, ако си представим турското знаме, се разполага звездата. Седмица след моето раждане съм бил заведен през лятото на един от тия острови; четирийсет и пет години бях посещавал същите острови, бях живял на различни места в залива.
Град Ялова, толкова харесан от Ататюрк заради минералните извори, град, който посещавахме в моето детство заради прочутия му хотел, строен по западен образец, се беше превърнал в руини. Нефтохимическите съоръжения на голямата рафинерия – бях свидетел как, докато татко в един период беше директор, пустеещите пространства се превръщаха в рафинерия – бяха обгърнати в пламъци. Градчетата, пръснати на различни места из полумесеца, селата, които бяхме посещавали в моето детство с моторница, за да пазаруваме, или с кола, за да се поразходим, бреговете, които по-късно бяха презастроени с огромни жилищни кооперации, местностите, за които разказах в романа си „Безмълвният дом“, припомняйки си ги с обич и с носталгия, и които след време се превърнаха в големи курортни градове, бяха изравнени със земята, бяха се превърнали в невъзможно за живеене място. През първия ден умът ми, решен да се опълчи на зова на спомените, на размера на трагедията, ме привърза към романа, който пишех тогава. Не желаех да напускам очертанията на своя малък остров, който кротко продължаваше
предишния си живот.

На втория ден не изтраях. Най-напред с моторница се придвижихме до остров Бююк, после оттам до Ялова с кораб по разписание. Никой не беше ни молил, мен и моят приятел, автор на книга, озаглавена „Възхвала на Ада“, да предприемем това пътуване, никой от нас не бе и помислял да пише есе, да разказва някому конкретни неща. Водени бяхме единствено от вътрешния си подтик да бъдем близо до умрелите и умиращите, да се озовем от малкия щастлив остров директно в ужаса. На кораба, както навсякъде другаде, хората тихичко приказваха за земетресението, четяха вестници. Пенсиониран пощенски служител, седнал до нас, сподели, че имал малък магазин на остров Бююк, там продавал млечни продукти, произвеждани в Ялова. Сега, два дни след земетресението, се връщал в Ялова, в своя си дом, за да види дали мебелите му са изпотрошени, дали са съсипани вещите му.

Някога Ялова беше градче, чието крайбрежие бе покрито със зеленина, една долина, сред която растяха плодовете и зеленчуците на Истанбул. През последните трийсет години крайбрежието му беше задръстено от пръст и бетон, плодните дръвчета бяха отсечени, върху нововъзникналите терени бяха настроени хиляди кооперации както за достигащото през лятото половин милион население на града, така и за сателитните му градчета. Още с влизането си в града видяхме, че деветдесет процента от тия бетонни грамади бяха или сринати, или разрушени до пълна неизползваемост. Усетихме колко безсмислена е била надеждата ни – тайничко й се бяхме доверили – да помогнем на някого, да бъдем полезни, да речем, като подхванем в единия край някоя от вдиганите отломки: след изминалите два дни твърде малко се оказаха живите, останали под развалините. Пък и до тях можеха да достигнат единствено германските, френските и японските спасителни екипи. И нещо по-съществено: тъй мощно се бе настанило в града самото естество на трагедията, то тъй издълбоко бе променило съдбата на града, че човек изобщо не можеше и да си представи като как би могъл да бъде полезен за някоя работа, пък дори и да е сграбчен от някого за ръката, и да е призован на помощ.

Улиците бяха изпълнени с хора, които също като нас ошашавено сновяха нагоре-надолу, сновяхме и ние с тях сред порутени, сринати, превърнали се на пух и прах сгради, сред затиснати от руините автомобили, сред килнати електрически стълбове, стени и минарета, стъпвахме по късове бетон, натрошени стъкла и опасали улиците електрически и телефонни кабели. Видяхме палатки, издигнати насред лицейските градини, насред малките паркове, насред пустеещите пространства. Видяхме войници да затварят отделни улици, да разчистват руините на различни места. Видяхме едни да разпитват объркано за някой адрес, други да търсят изчезналите си близки, трети да обвиняват виновниците за трагедията, четвърти да се препират за мястото, където да си разпънат палатката. От време на време по улиците преминаваха коли с помощи, от които раздаваха мляко в кутии или консерви, преминаваха камиони с войници, преминаваха кранове и булдозери, и всички те раздигаха наслоилия се по паветата прахоляк от срутените сгради. Хората по улиците подхващаха приказка помежду си без подканяне и без всякакви правила, точно както децата, увлечени в играта си, забравят правилата на реалния свят. Излишно беше да питате – не само издирващите някой адрес, не само проучващите щетите си, не само жалващите се от държавата и предприемачите, а и скърбящите за умрелите и умиращите подхващаха на мига своите лични истории. Бедствието бе затвърдило у всекиго усещането, че светът се беше превърнал в съвършено различно място. Като че най-прикритите и безмилостни норми на живота бяха излезли наяве, досущ като покъщнината на онези домове, чиито стени бяха разрушени или съборени.

В килналите се настрани домове, в полусринатите домове, в опрелите се върху съседното здание като къща-играчка домове, в домовете, забили покрива си в отсрещната сграда и в домовете с изчезнали фасади дълго оглеждах вещите. Машинно изработени килими, виснали по ъглите като окачени в безветрен ден знамена, разполовени шкафове, наполовина отлетели, наполовина съхранили се, натрошени масички, дивани и кресла, възглавници с цветове, избледнели от утаилите се върху тях прахоляци, катурнати телевизори – тези задължителни атрибути на холовете, саксиите и цветята на балкона, изцяло съхранили се при срутването на сградата, прахосмукачките с щръкнали към пустотата маркучи, велосипедите, сбутани в някой ъгъл, пъстроцветните ризи и дрехи, подаващи се през открехнатите врати на гардеробите, халатите и саката, окачени по затворените врати… И тюлените пердета, бавно полюшвани от приятния ветрец, сякаш нищо не се е случило, и цялата вътрешност на домовете, от които не можех да откъсна очи, те карат да усещаш колко крехък е човешкият живот и колко отворен е той към злочестините. Карат те да усещаш до каква степен нашите животи са обвързани с решенията на хора, които през повечето време хулим или презираме. Всички ония безсрамни предприемачи, общините, затънали в подкупи, строителите, непризнаващи правилата, и лъжливите политици, от които с години се жалваме, са едни от нас, са произлезли от нас и нашите жалби изобщо не бяха ни предпазили от злините им. Бродехме из улиците дълго, усещайки как трагедията бе променила нещо в душите ни, нещо, което никога нямаше да се върне, както нямаше да се върне историята. Криввах в някоя уличка, пристъпвах в някоя градинка, към която гледаха задните прозорци на срутени, но недоразрушени домове, където, както в повечето домове, вече не можеше да се влезе и си фантазирах как стопаните години наред са гледали откъм кухните си тази градинка, покрита сега от парчета стъкла, от бетон, от керамични съдове и от бора, връз който е рухнала сградата. И друго, ясно на всички ни: нямаше я вече там в кухнята лелката, която бяхме свикнали да зърваме през отсрещния прозорец, нямаше го чичото, който привечер гледаше телевизия от своето кътче, нямаше го момичето, което бяхме навикнали да зърваме иззад полуоткрехнатата завеса, защото и отсрещният кухненски прозорец, и отсрещното кътче, и тюлената завеса, и перспективата, и гледката, с които бяхме свикнали от години, ги нямаше. Нямаше ни, вероятно, вече и нас, съзерцателите на тази гледка.

Оцелелите, тия, дето бяха изскочили по един или друг начин от сградите, сега бяха насядали по изнамерените отнякъде столове, по стените и по бордюрите на тротоарите и очакваха да бъдат измъкнати останалите изпод руините. „Там са мама и татко!“ – повтаряше едно момче, сочейки неопределена точка сред бетонните, накачулени една върху друга плочи. „Ние не бяхме в къщи, дотърчахме след земетресението. Сега чакаме да ги измъкнат.“ Друг човек, след като ни разказа как е пристигнал от Кютахия, как видял, че сградата, където живее майка му, се е превърнала на прах, пророни, сочейки към развалините: „Чакаме да си приберем телата, че да си вървим!“

Всеки чака нещо – и който броди из градските улиците, и който седи върху руините, и който стърчи, и който ридае, и който наблюдава спасителните екипи, булдозерите, войниците, без капка надежда, и който дреме сред наизмъкнатите по тротоарите хладилници, телевизори, кашони с дрехи и вещи. Всеки очаква да получи вест за някой изчезнал познат, да се увери дали майка му е сред руините (може би посред нощ, може би към два часа тя да е излязла от къщи и да е отскочила другаде, колкото и това да е непривично за нея), да вземе тялото на чичо си, на брат си, на сина си и да се отдалечи оттук, да изрови измежду камарите бетон и прахоляк някои от личните си вещи, от ценностите си, ако екипите по изкопните работи, разбира се, успеят да стигнат дотам с оборудването си, да издири някоя камионетка, да натовари спасената си покъщнина и да замине за някъде другаде, да пристигнат спасителните екипи, да отворят пътищата, да успее, стига да му окажат сериозна помощ, да измъкне изпод развалините дай Боже живите си съпруга или брат.

За разлика от вероятността за такъв почти магически изход, внушаван от пресата и от телевизията, надеждата, че изпод руините все още могат да бъдат извадени живи хора, чувствително бе намаляла на третия ден. Въпреки многото живи същества, чиито звуци и шумове се долавяха, чието присъствие се усещаше.

Развалините, разрушените сгради са два вида. Сгради, подсказващи на наблюдателя предишния си вид, съборени и полегнали встрани като кутия, или сгради, някои етажи на които са се вмъкнали един в друг като карти за игра на скамбил… Тук все още вероятността да бъдат открити живи сред нишите, образували се между бетонните камари съществува… При другия вид поражения не се различават нито етажите, нито бетонните плочи, нито предишният облик на сградата: единствено прах, бетонни отломки, натрошени вещи и купища железа! Тук като че е невъзможно да бъде открит оцелял. Да изравяш изпод тия грамади телата, едно по едно, е като да копаеш кладенец с игла, отнема сума ти време. Когато войниците бавно повдигат с крана някой бетонен къс, живелите тук и издирващите телата на своите близки наблюдават с уморени и зачервени очи. Покаже ли се някое тяло, сред хората се понася ропот: „Плака вчера целия ден, ама не се появи никой!“ Вещите на загиналите – семейната, рамкирана фотография, кутийката с подал се отвътре гердан, дрехите и неизменната остра миризма на труп изникват много преди сред мястото, претърсвано с багер, с автомобилни крикове, с железа, или дори ръчно, да се покаже тялото. Открие ли се пролука в бетона, вмъкне ли се вътре с фенер в ръка било някой от обучените спасители, било някой герой доброволец, и започне ли претърсването, множеството, чакащо край руините, се люшва развълнувано, всеки надава някакъв звук, настава врява и блъсканица.

Вмъкналият се в пролуката доброволец най-често няма никакво отношение към въпросната сграда, ала щом дочуе случайно долитащ отвътре глас, той се обръща за помощ към машините или към копаещите на ръка, само че в шумотевицата така и не се разбира какво точно иска. Цялата тази дейност продължава твърде дълго и човек проумява, че едва подир месеци тези сгради и руини ще могат да бъдат раздигнати камък по камък и тяло по тяло. Което е невъзможно да се случи сред вонята на трупове и страха от инфекциозни заболявания. Трябваше вероятно да мине време, за да бъдат раздигнати с багери камарите от развалини с телата в тях, с бетонните отломки, с мебелите, със спрелите часовници, с чантите, с частите от телевизори и с възглавниците, с пердетата и килимите, трябваше да мине немалко време, за да бъдат те натоварени на камиони, извозени и заровени. Труповете, останали неразпознати, незабавно биват фотографирани, за да бъдат откарани и заровени някъде. От една страна искам да се държа така, сякаш всичко това не се е случило, искам да забравя видяното, от друга страна обаче изпитвам желанието да разкажа всичко, което виждам.

Видяхме из улиците хора да вървят и да си говорят сами. Видяхме хора, прекарали нощта и преспали в изтеглените на празни терени автомобили и хора, наредили в края на тротоара кашони с измъкнати от полуразрушените домове вещи и храна. Видяхме претъпканата с хора болница, организирана насред стадиона, където кацаха и излитаха прелитащите над главите ни хеликоптери, видяхме и редиците от сгради край самата болница, превърнали се в прах и дим. Срещнахме приятел фотограф – вървеше, без да престава да снима, към дома на тъста си, съпругата му беше писателка. Старата къща беше непокътната, тъстът му ни разказа как чул бученето в среднощния мрак и сред прахоляка. Срещнахме и други познати, откъснахме си сладко и прашасало грозде от асмата в опустялата градина на полуразрушена малка къща. Вдигайки поглед към нас и към нашите фотоапарати, всеки се оплакваше и проклинаше държавата, предприемачите обирджии и общините, и казваше: „Пишете, журналисти!“

Пресата и медиите успяваха да отразят гласовете на негодуващите, при все че същите тия хора, които се жалваха от политиците, от държавните мъже и от общинските кметове рушветчии, все така щяха да продължават да си ги избират наново и наново, и да се перчат с дадения за тях вот. Да не говорим, че същите тия роптаещи люде като нищо в определен период от живота си са давали подкуп на общините, за да им утвърдят някои незаконосъобразни положения в градежите им и дори са възприемали като наивност недаването на подкуп.

В една култура, при която президентите на републиката възхваляват подкупа като „практичност“, която интимничи с измамниците, доста трудно се подсигуряват условия предприемачите да не крадат желязо и цимент от страх пред едно въображаемо бъдещо земетресение, което ще нанесе щети на другите, и да правят по-големи, съобразени с нормите „разходи“. Според една от разпространяваните от уста на уста легенди на земетресението, добила и най-голяма популярност, тъй като превръщаше собствениците на домовете в невинни жертви, построените от един и същ предприемач четирийсет кооперации се срутили, с изключение на една-единствена. В тази единствена оцеляла сграда, построена от него, живеел самият предприемач.

Покрай земетресението държавата, която не взе превантивни антиземетръсни мерки и която след земетресението не достигна навреме до нито едно място и не организира действията си, изгуби в очите на народа немалко от престижа си. Би могло да се предположи обаче, че държавата и без да върши кой знае какво, ще успее да си възвърне престижа, тъй като народът, останал в беизходица, дълбоко се нуждаеше от представата за една мощ, която в бъдеще би го опазила, също като Аллах. Споменатото важи и за закъснялата помощ на армията, която в началото почти не се забелязваше, понеже част и от нейните сгради бяха разрушени. Самочувствието, националната гордост на цяла една нация бяха силно накърнени при това земетресение. Чух на немалко места немалко хора да подхвърлят репликата „Германците, японците пристигнаха навреме, собствената ни държава не успя навреме да помогне!“, прочетох го и в пресата. Защо? „На нас ни липсва организация!“ – каза старец, възприел смирението, вместо гнева, като лек: докато хлябът мухлясваше по камионите в единия край на града, в другия му край хлябът не достигаше.

Докато притиснати под развалините хора плачеха и умираха поради липса на помощ, транспортните средства за оказване на помощ, било поради претоварване на трафика, било поради липса на бензин чакаха на съвършено различно място. Видяхме мъж, бавно подкарал таратайката си сред прахоляка на задните улици, който, щом забеляза пред едни от развалините голяма тълпа, наближи, спря колата и им се развика през прозореца на автомобила си: „Колко пъти ви казвах, че гневът на Аллах ще се стовари върху вас, не ви ли казвах да стоите далеч от греха!“ И продължи с речите си, докато неколцина разгневени не го прогониха, след което триумфално и яростно насочи автомобила си към
следващите руини. Прочетох и коментари в смисъл, че държавата и армията били наказани заради прекомерното им набъркване в религията и в Корана, чух и подмятания – ако е така, защо тогава се бяха разрушили толкова джамии и минарета?

Имаше, естествено, и неща, ощастливяващи хората, които ужасено се разхождаха сред развалини и трупове. Да видиш как някой, въпреки продължителното време, прекарано под развалините, се измъква жив! Да видиш помощта, която пристига от вътрешността на страната, от други райони на страната и от чужбина, от страни, познати ни като „вражески“! Онова обаче, което тайничко правеше хората най-щастливи, бе усещането, че са преживели това земетресение и са останали живи. В края на третия ден, приели трагедията и планиращи вече бъдещето си, хората с внимателни и прецизни движения, въпреки забраните и предупрежденията, измъкваха вещи от съборените, но недоразрушени домове. Видяхме двама младежи да се вмъкват в приземния етаж на полегнала встрани на 45 градуса къща и да изтръгват полилея от тавана.

Кафенето под огромните кестени на брега, съвсем до пристанището, беше претъпкано. Там се усещаше възбудата от това, че си се измъкнал жив и здрав от трагедията, въпреки всички смърти и загуби. Кафеджията бе изнамерил отнякъде генератор и бе захванал да изстудява напитки в хладилника. Настанилите се на нашата маса младежи искаха да разговаряме не за земетресението, а за книги, за литература, за политически мемоари.

На връщане, вече в кораба, отново се натъкнахме на човека, ходил в дома си да проверява не са ли съсипани вещите му. „Поех по улицата, видях отдалече – нашата къща я нямаше – прошепна той. – Дванайсетгодишно момиче било затиснато под къщата.“ Изрече го тихо, сякаш вината бе негова, повече не се оплака за нищо.

Приятелят ми после каза, че един англичанин е способен да се оплаква десет години, ако годишната му почивка се е оказала дъждовна, а този изгубил къщата си човек дори не се и оплакваше. Казахме си, че земетресението в Турция е взело толкова жертви, понеже хората изобщо не се оплакват, ала тази мисъл не ни хареса особено. Вечерта и ние, подвластни ведно с цялата нация на страха от ново земетресение, щяхме да прекараме нощта в градината. Бяхме по средата на залива с формата на полумесец, когато забелязах до каква степен земите, сред които бях живял от дете, са били градоустроени по новому, изградените еднообразни кооперации бяха превърнали всъщност района в един град.

Поради географското ни местоположение, всички сега се боят от бъдещото, и този път, според учените, от къде по-кошмарно земетресение, при това много по-близо до Истанбул. Яснота кога би могло да се случи то няма, само че според публикуваните във вестниците карти, разломната линия минава тъкмо под малкия мой остров, към който наближаваше корабът.

зачитане на дебюта

Posted by admin - 18/05/12 at 01:05:32 pm

На 21 май, понеделник, на открито - до Софийска градска художествена галерия от 20:00 ч.

„Зачитане“ е поредица тематични литературни четения с музика и филми, която се случваше в кино „Влайкова“. Темите досега са били поезия, Париж, алкохол и читател. Сред досегашните участници, общо 23-ма, са Силвия Чолева, Тома Марков, Ваня Щерева, Калин Терзийски, Васил Георгиев, Красимира Джисова и Иван Ланджев.

Този път „Зачитане“-то е посветено на дебюта.

11-те участници са автори, които все още нямат първи книги с поезия и ще четат свои стихотворения, както и такива, които са им повлияли и са ги накарали да пишат. Авторите са Елена Димитрова, Светозар Георгиев-ghostdog, Надежда Московска, Албена Тодорова, Никола Петров, Белослава Димитрова, Калин Петров, Тея Дия, Мартин Колев, Андриана Спасова, Захари Захариев. Те са актриса, драматург, репортер, преводач, журналист, културолог, филолог, философ и много други неща, но тази вечер ще са поети. Стефан Иванов, 12-ят автор и участник, ще чете съвсем нови стихотворения, а и казва, че винаги се чувства като дебютант, защото литературата не трябва да се превръща в повторение и рутина, по-скоро е редно да бъде нова среща и повторно начало. Поезията трябва да бъде събитие.

Музиката, която ще звучи на запис ще е на „Нова Генерация“, „Ревю“, „Уикеда“ „Насекомикс“, „Ъпсурт“, „Контрол“, „Блуба Лу“, „Анимационерите“ и други.

Музиката, която ще звучи на живо ще е в изпълнение на „Псевдо Кседо“, група, състояща се от двама от членовете на „Ксетофон“.

Филмите, които ще бъдат излъчени ще са на Дейвид Линч, Херц Франк, Шантал Акерман, Клод Люлюш, Кшищоф Кешловски и други.

уелбек - последният романтик?

Posted by admin - 15/05/12 at 01:05:15 pm

статията ми беше публикувана преди няколко седмици във вестник култура

- - -

Наскоро на български излезе „Карта и територия“, петият роман на родения през 1956-а петдесет и шестгодишен Мишел Уелбек. Остава само дебютът му „Разширяване на пространството за борба“ (1994), първоначално публикуван в издателството на Морис Надо, 101-годишната жива легенда на френската литература, издател и редактор на Барт, Батай, Бекет, Чоран и десетки други (на български е преведена неговата „История на сюрреализма“). Скоро ще бъде възможно да се види в цялост творчеството на Уелбек и да се прочете всичко, което стои между първия епиграф в дебюта му – от Послание до Римляни 13:12 „Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината.“ – и последното изречение на наградената през 2010-а с „Гонкур“ творба: „Тържеството на растителността е окончателно”. Край, който идва след почти добронамерено присмиване над света на съвременната литература и изкуство, подир носталгичен и топъл размисъл върху кончината на промишлеността и върху преходното и съмнително овладяване на планетата от човека, който несъмнено, във фикционалния свят, ще бъде погълнат и изличен от природата, тоест, територията отново ще е само територия, а човешкото усилие ще изчезне, както изчезва в безграничността на морето образът, начертан на крайбрежния пясък (какъвто е краят на друга прочута книга - „Думите и нещата” на Мишел Фуко).

Литературното пространство между първия епиграф и последното засега изречение на Уелбек е населено от „герои“, които, според хронологията на издаване на книгите, са компютърен специалист в „Разширяване на пространството за борба“ (екранизиран през 1999); полубратя (молекулярен биолог и учител) в „Елементарни частици“ (екранизиран през 2006); чиновник в министерство на културата в „Платформата“; клонинг, комедиант и шоумен във „Възможност за остров“ (режисиран от самия Уелбек през 2008) и визуален артист в „Карта и територия“. Могат ли тези „герои“ да бъдат сметнати за „личности“? Могат, защото (и това често се пропуска, когато се пише за Уелбек) прекомерната им отчужденост (те са самоосъзнати кръгли нули), описана без свян и премълчаване, като аутопсия, предизвиква емпатия и състрадание. От друга страна, мирогледът им, силовите полета, съставящи съзнанието и желанията им, принадлежат на цяло едно поколение. Да, те биха могли да се приемат за личности, но от друга гледна точка, не са нищо друго, освен пасивни елементи на историческия процес. Техните мотивации и ценности ни най-малко не ги отличават от останалите им съвременници.

Аналитичното и едновременно с това силно фабулиращо писане на Уелбек – което е във френската традиция на романа, бил той и философски, по линията на Волтер, Дидро, Сад, донякъде реализма на Балзак, Юисманс, Селин, Камю, Сартр, но е и с американско влияние от Х.П. Лъвкрафт и Брет Ийстън Елис, с руско от Достоевски, с песимистично от Шопенхауер, с позитивистично от Конт – смущава и привлича с паресията си. Сиреч, с откровеното изричане на „истината“ или на истината - зависи от четенето - за едно пост-Едипово западно общество и за времето на постполитическата ситуация, която се характеризира с вероятно напълно дискредитирани лозунги и пожелания за разбирателство на всички нива. От държавни до междучовешки. При Уелбек няма политическа, религиозна, полова или каквато и да е коректност. Говоренето ребром, без заобикалки и упойки за това, че всичко човешко може да бъде сведено до пазарни и телесни транзакции, не е рутинна провокация, защото има и друг патос, ако читателят му се довери, зад привидния шок и повод за скандал.

Тази цинична редукция, тази ерозия на социалното се е случила, в интерпретацията на Уелбек, заради прекомерната свобода, поради крайната пазарна, а оттам и човешка либерализация. Затова отсъстват и символни авторитети, и стабилни йерархии. Това, че не са налични символни авторитети, не значи, че има автентична еманципация. Как би могло да има, когато перверзията е норма, изключението е правило, анархията е институционализирана, а императивът да се забавляваш, включително и сексуално, води до атрофия на желанието и скъсване на човешките връзки. Приятелството, семейството, домашният съюз дегенерират до обикновени трудови и търговски асоциации - и се дезинтегрират. Когато задоволяването на нуждата, според капиталистическата „метафизична мутация“, както я нарича Уелбек, стане единствено материална пристрастеност, тя е окончателно незадоволима - и води до порочна безкрайност. Липсват устои, умереност и табута. Как тогава да се трансгресира, пита Уелбек? Как да съществува уталожена сладост и свобода? Подобна социална игра дехуманизира. Цивилизация, която мисли, че границите ги има единствено, за да бъдат прекрачвани, провокира нарушаването на нормите. А общ закон не съществува. Освен, разбира се, този на неолибералнатата парична стойност на живота и стигматизирането на грозотата, старостта и бедността. Затова центробежността на отделната „личност“ или „герой“ е някак неизбежна. „Мога само да ги установя, казах си, проявленията на света; подхождайки емпирично, добросъвестно, аз ги установявам; не мога да направя нищо друго, освен да ги установя.“ пише Уелбек в „Платформата“.

За еуфоричните си читатели и фенове Мишел Уелбек е предсказател и идеален диагностик на настоящи заболявания. За мнозина критици е черноглед сексист, мизантроп, расист, даже и перверзен фашист, колкото и да е трудно да се каже кое в изкуството е ирония, свобода на словото или откровена писателска нездравословност. Отделно продължава да виси обвинението, че му липсват класически стил и стилизираност, макар да е очевидно, че неговият почерк е друг, иначе нямаше да го има пасажа във „Възможност за остров“, в който писането на Набоков е дефинирано като „глетаво тесто“, а той самият - като „посредствен и превзет псевдопоет“. Уелбек пише като с рентген, оголвайки „нещата такива, каквито са“. Отказът от разиграване на стъклени перли е стратегия, естествено.

Той систематично и интензивно изяснява механиката на капана, който е щракнал, и последствията от него. „Изгубеното царство“ е заглавието на част първа на „Елементарните частици“ и за него това е Западът днес, без илюзия за „възвърнато време“ или „намерен рай“. Затворена в поредната си злокачествена „метафизична мутация“ система, която, според законите на термодинамиката и ентропията, скоро ще достигне топлинна смърт.

Хората на Уелбек са лишени от своите алибита, откъснати са чрез прозрението си от по-ранните големи човешки убежища – като Бога и разума, против волята си са запокитени в безпределна самота и осезават трагично своята спойка с прекалено ясно разбираемия свят, който за тях е изначално пуст и необоснован. По-голямата част от „героите“ му са безучастни мълчаливци, които не правят нищо. Остаряват, без да съзряват. Подвластни са на „картата“, загубили са естественото свързване с „територията“. Бездомни са. Не могат да се понесат по течението на всеядния лайфстайл с неговите вечно обновявани каталози, фалшиви реклами, ефимерни продукти, не могат да бъдат задоволени и щастливи от отредената им роля на консуматори. Изплъзва им се подобна роля и идентичност. Дори „нещата плачат”, дори консуматорите плачат, когато не жадуват или не могат да се адаптират и включат в експлоатационния режим на настоящето. И отхвърлят дискредитираните еднократни илюзии, привидности, симулакруми и миражи. Търсят нови места за споделяне и пълноценност, за щастие и любов, но те се оказват нестабилни и продължават да фрагментират, да не сближават. Ню ейдж е немощна и предварително обречена реакция на реалното страдание, породено от психологическия, онтологичен и обществен разпад, той е мощен призив за смяна на парадигмата, който сякаш е утопично да бъде осъществен спрямо актуалното състояние на човешката участ. Суинг клубовете, проституцията и секс туризмът, други „героични“ решения за спасение – всички те по презумпция не заменят липсата на автентична интимност. Те са фрустриращо фиаско и пълен провал.

Уелбек удържа сериозността в разказването за безцелното брауново лутане на лишените от каквато и да е маска персонажи, съблечени до пулса на своята болка. Те не са обезличени игрови структури. В тях има инвестиран етос и логос, но и патос, при това не в постмодерен реторически и авторефлексивен ключ. Уелбек не практикува дистанцирана писателска плетеница от засъхнал, цитиращ и премислен песимизъм. Определено не е пресметлив философски и прозаичен администратор. От страниците лъха неподправена скръб от мултиплициращата се безизходица. Французинът пише „за ангелите като за ангели и за лайната като за лайна“, следвайки съвета на модернистки жизнерадостния, въпреки „Черна пролет“, Хенри Милър. Пише и за сълзите като за сълзи.

В пространно интервю за „Перис Ревю“ той казва по повод „Възможност за остров“, че „Онова, което исках най-много, беше да напиша сцени, които са, както вие казвате на английски, “heartbreaking”, сърцераздирателни. Наистина исках да ми се получат тези сцени преди всичко друго… Защото това е нещото, което най-много обичам в литературата. Например, последните страници от „Братя Карамазови“: не само че не мога да ги чета, без да заплача, ами дори не мога и да помисля за тях, без да заплача. Това е нещото, от което се възхищавам най-много в литературата, способността й да ви накара да заплачете. Има само два читателски коментара, които ценя истински: Това ме накара да заплача и Прочетох го за една нощ. Не можах да спра.”

Когато е нападнат от американски университетски преподавател, че не го е грижа за хората, даже и за собствените му читатели, Бекет, припомняйки си инцидента в елегантен и стар парижки хотел, избухва и крещи: „Пука ми за човечеството! Пука ми!“. Уелбек също го е грижа за човечеството. „Тази книга се посвещава на човека“, е последното изречение в „Елементарните частици“. Поантата, след дълга поредица дълбоки сондирания, кръвопускания и болезнени прорези в ядрото на човешките индивиди, е, че за да се намери изход от преповтарящата се и вечно завръщаща се безизходица, трябва да се променят самите условия за възможност на човешкото. И затова не е нужна „метафизична мутация“, не трябва да се установи нещо различно от капитализма и неолиберализма, не е необходима платформа или идеология, защото трансформацията и окончателната метаморфоза ще се осъществят на биологическо и генетично ниво. „Човечеството трябва да изчезне и да отстъпи място на нов човешки род, безполов и безсмъртен, преодолял индивидуалността, разединението и понятието за бъдеще.“ В крайността си патосът на Уелбек няма граници. Това, в хода на наратива на тази и на останалите истории на писателя, е логичен биополитически извод. И изход.

Но в постапокалиптичния „Възможност за остров“ се срещаме с безсмъртния клонинг Даниел, който, въпреки преимуществата на тялото и организма си, на безконечния „нов живот“ пред него, се чувства ограничен. „Героят“ отново е алиениран. И е сам за себе си остров, който мечтае свързване и разговор, копнее за диалог и среща. Желае да е част от архипелаг. Ущърбен е, ощетен е, защото му липсва партньор. „Бих казал, че въпросът за това дали любовта все още съществува играе в моите романи същата роля, каквато играе и въпросът за съществуването на Бога в романите на Достоевски.“, казва Уелбек в интервюто за „Перис Ревю“. И въобще не се опитва да скрие парадокса, логическия double bind, че пише едновременно и за изличаване, и за преутвърждаване на човека, което може да бъде обяснено най-добре със собствените му думи.

Уелбек мисли за себе си като за „част от великото семейство на Романтиците“, макар и романтикът да не може да е това, което е бил някога, защото „наскоро четох „Демокрацията в Америка“ на Токвил. Сигурен съм, че ако вземете, от една страна, един романтик от старата школа и, от друга страна, онова, което Токвил предсказва, че ще се случи с литературата при развитието на демокрацията – а именно, приемането на обикновения човек като основна тема, силен интерес към бъдещето, използване на по-реалистичен речник – то бихте получили мен.“ Той определя романтика като „някой, който вярва в неограниченото щастие, което е вечно и възможно веднага. Вяра в любовта. Също вяра и в душата, която е странно упорита при мен, макар че никога не преставам да твърдя обратното.“

И той споделя това не само за да провокира.

Бел. ред. Издателство „Факел Експрес” е представило на български „Платформата” (превод Александра Велева, 2004), „Възможност за остров” (превод Галина Меламед, 2006), „Елементарните частици” (превод Красимир Петров, 2010), „Карта и територия” (превод Красимир Петров, 2012).

Стефан Иванов

Search