уелбек - последният романтик?
Posted by admin - 15/05/12 at 01:05:15 pmстатията ми беше публикувана преди няколко седмици във вестник култура
- - -
Наскоро на български излезе „Карта и територия“, петият роман на родения през 1956-а петдесет и шестгодишен Мишел Уелбек. Остава само дебютът му „Разширяване на пространството за борба“ (1994), първоначално публикуван в издателството на Морис Надо, 101-годишната жива легенда на френската литература, издател и редактор на Барт, Батай, Бекет, Чоран и десетки други (на български е преведена неговата „История на сюрреализма“). Скоро ще бъде възможно да се види в цялост творчеството на Уелбек и да се прочете всичко, което стои между първия епиграф в дебюта му – от Послание до Римляни 13:12 „Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината.“ – и последното изречение на наградената през 2010-а с „Гонкур“ творба: „Тържеството на растителността е окончателно”. Край, който идва след почти добронамерено присмиване над света на съвременната литература и изкуство, подир носталгичен и топъл размисъл върху кончината на промишлеността и върху преходното и съмнително овладяване на планетата от човека, който несъмнено, във фикционалния свят, ще бъде погълнат и изличен от природата, тоест, територията отново ще е само територия, а човешкото усилие ще изчезне, както изчезва в безграничността на морето образът, начертан на крайбрежния пясък (какъвто е краят на друга прочута книга - „Думите и нещата” на Мишел Фуко).
Литературното пространство между първия епиграф и последното засега изречение на Уелбек е населено от „герои“, които, според хронологията на издаване на книгите, са компютърен специалист в „Разширяване на пространството за борба“ (екранизиран през 1999); полубратя (молекулярен биолог и учител) в „Елементарни частици“ (екранизиран през 2006); чиновник в министерство на културата в „Платформата“; клонинг, комедиант и шоумен във „Възможност за остров“ (режисиран от самия Уелбек през 2008) и визуален артист в „Карта и територия“. Могат ли тези „герои“ да бъдат сметнати за „личности“? Могат, защото (и това често се пропуска, когато се пише за Уелбек) прекомерната им отчужденост (те са самоосъзнати кръгли нули), описана без свян и премълчаване, като аутопсия, предизвиква емпатия и състрадание. От друга страна, мирогледът им, силовите полета, съставящи съзнанието и желанията им, принадлежат на цяло едно поколение. Да, те биха могли да се приемат за личности, но от друга гледна точка, не са нищо друго, освен пасивни елементи на историческия процес. Техните мотивации и ценности ни най-малко не ги отличават от останалите им съвременници.
Аналитичното и едновременно с това силно фабулиращо писане на Уелбек – което е във френската традиция на романа, бил той и философски, по линията на Волтер, Дидро, Сад, донякъде реализма на Балзак, Юисманс, Селин, Камю, Сартр, но е и с американско влияние от Х.П. Лъвкрафт и Брет Ийстън Елис, с руско от Достоевски, с песимистично от Шопенхауер, с позитивистично от Конт – смущава и привлича с паресията си. Сиреч, с откровеното изричане на „истината“ или на истината - зависи от четенето - за едно пост-Едипово западно общество и за времето на постполитическата ситуация, която се характеризира с вероятно напълно дискредитирани лозунги и пожелания за разбирателство на всички нива. От държавни до междучовешки. При Уелбек няма политическа, религиозна, полова или каквато и да е коректност. Говоренето ребром, без заобикалки и упойки за това, че всичко човешко може да бъде сведено до пазарни и телесни транзакции, не е рутинна провокация, защото има и друг патос, ако читателят му се довери, зад привидния шок и повод за скандал.
Тази цинична редукция, тази ерозия на социалното се е случила, в интерпретацията на Уелбек, заради прекомерната свобода, поради крайната пазарна, а оттам и човешка либерализация. Затова отсъстват и символни авторитети, и стабилни йерархии. Това, че не са налични символни авторитети, не значи, че има автентична еманципация. Как би могло да има, когато перверзията е норма, изключението е правило, анархията е институционализирана, а императивът да се забавляваш, включително и сексуално, води до атрофия на желанието и скъсване на човешките връзки. Приятелството, семейството, домашният съюз дегенерират до обикновени трудови и търговски асоциации - и се дезинтегрират. Когато задоволяването на нуждата, според капиталистическата „метафизична мутация“, както я нарича Уелбек, стане единствено материална пристрастеност, тя е окончателно незадоволима - и води до порочна безкрайност. Липсват устои, умереност и табута. Как тогава да се трансгресира, пита Уелбек? Как да съществува уталожена сладост и свобода? Подобна социална игра дехуманизира. Цивилизация, която мисли, че границите ги има единствено, за да бъдат прекрачвани, провокира нарушаването на нормите. А общ закон не съществува. Освен, разбира се, този на неолибералнатата парична стойност на живота и стигматизирането на грозотата, старостта и бедността. Затова центробежността на отделната „личност“ или „герой“ е някак неизбежна. „Мога само да ги установя, казах си, проявленията на света; подхождайки емпирично, добросъвестно, аз ги установявам; не мога да направя нищо друго, освен да ги установя.“ пише Уелбек в „Платформата“.
За еуфоричните си читатели и фенове Мишел Уелбек е предсказател и идеален диагностик на настоящи заболявания. За мнозина критици е черноглед сексист, мизантроп, расист, даже и перверзен фашист, колкото и да е трудно да се каже кое в изкуството е ирония, свобода на словото или откровена писателска нездравословност. Отделно продължава да виси обвинението, че му липсват класически стил и стилизираност, макар да е очевидно, че неговият почерк е друг, иначе нямаше да го има пасажа във „Възможност за остров“, в който писането на Набоков е дефинирано като „глетаво тесто“, а той самият - като „посредствен и превзет псевдопоет“. Уелбек пише като с рентген, оголвайки „нещата такива, каквито са“. Отказът от разиграване на стъклени перли е стратегия, естествено.
Той систематично и интензивно изяснява механиката на капана, който е щракнал, и последствията от него. „Изгубеното царство“ е заглавието на част първа на „Елементарните частици“ и за него това е Западът днес, без илюзия за „възвърнато време“ или „намерен рай“. Затворена в поредната си злокачествена „метафизична мутация“ система, която, според законите на термодинамиката и ентропията, скоро ще достигне топлинна смърт.
Хората на Уелбек са лишени от своите алибита, откъснати са чрез прозрението си от по-ранните големи човешки убежища – като Бога и разума, против волята си са запокитени в безпределна самота и осезават трагично своята спойка с прекалено ясно разбираемия свят, който за тях е изначално пуст и необоснован. По-голямата част от „героите“ му са безучастни мълчаливци, които не правят нищо. Остаряват, без да съзряват. Подвластни са на „картата“, загубили са естественото свързване с „територията“. Бездомни са. Не могат да се понесат по течението на всеядния лайфстайл с неговите вечно обновявани каталози, фалшиви реклами, ефимерни продукти, не могат да бъдат задоволени и щастливи от отредената им роля на консуматори. Изплъзва им се подобна роля и идентичност. Дори „нещата плачат”, дори консуматорите плачат, когато не жадуват или не могат да се адаптират и включат в експлоатационния режим на настоящето. И отхвърлят дискредитираните еднократни илюзии, привидности, симулакруми и миражи. Търсят нови места за споделяне и пълноценност, за щастие и любов, но те се оказват нестабилни и продължават да фрагментират, да не сближават. Ню ейдж е немощна и предварително обречена реакция на реалното страдание, породено от психологическия, онтологичен и обществен разпад, той е мощен призив за смяна на парадигмата, който сякаш е утопично да бъде осъществен спрямо актуалното състояние на човешката участ. Суинг клубовете, проституцията и секс туризмът, други „героични“ решения за спасение – всички те по презумпция не заменят липсата на автентична интимност. Те са фрустриращо фиаско и пълен провал.
Уелбек удържа сериозността в разказването за безцелното брауново лутане на лишените от каквато и да е маска персонажи, съблечени до пулса на своята болка. Те не са обезличени игрови структури. В тях има инвестиран етос и логос, но и патос, при това не в постмодерен реторически и авторефлексивен ключ. Уелбек не практикува дистанцирана писателска плетеница от засъхнал, цитиращ и премислен песимизъм. Определено не е пресметлив философски и прозаичен администратор. От страниците лъха неподправена скръб от мултиплициращата се безизходица. Французинът пише „за ангелите като за ангели и за лайната като за лайна“, следвайки съвета на модернистки жизнерадостния, въпреки „Черна пролет“, Хенри Милър. Пише и за сълзите като за сълзи.
В пространно интервю за „Перис Ревю“ той казва по повод „Възможност за остров“, че „Онова, което исках най-много, беше да напиша сцени, които са, както вие казвате на английски, “heartbreaking”, сърцераздирателни. Наистина исках да ми се получат тези сцени преди всичко друго… Защото това е нещото, което най-много обичам в литературата. Например, последните страници от „Братя Карамазови“: не само че не мога да ги чета, без да заплача, ами дори не мога и да помисля за тях, без да заплача. Това е нещото, от което се възхищавам най-много в литературата, способността й да ви накара да заплачете. Има само два читателски коментара, които ценя истински: Това ме накара да заплача и Прочетох го за една нощ. Не можах да спра.”
Когато е нападнат от американски университетски преподавател, че не го е грижа за хората, даже и за собствените му читатели, Бекет, припомняйки си инцидента в елегантен и стар парижки хотел, избухва и крещи: „Пука ми за човечеството! Пука ми!“. Уелбек също го е грижа за човечеството. „Тази книга се посвещава на човека“, е последното изречение в „Елементарните частици“. Поантата, след дълга поредица дълбоки сондирания, кръвопускания и болезнени прорези в ядрото на човешките индивиди, е, че за да се намери изход от преповтарящата се и вечно завръщаща се безизходица, трябва да се променят самите условия за възможност на човешкото. И затова не е нужна „метафизична мутация“, не трябва да се установи нещо различно от капитализма и неолиберализма, не е необходима платформа или идеология, защото трансформацията и окончателната метаморфоза ще се осъществят на биологическо и генетично ниво. „Човечеството трябва да изчезне и да отстъпи място на нов човешки род, безполов и безсмъртен, преодолял индивидуалността, разединението и понятието за бъдеще.“ В крайността си патосът на Уелбек няма граници. Това, в хода на наратива на тази и на останалите истории на писателя, е логичен биополитически извод. И изход.
Но в постапокалиптичния „Възможност за остров“ се срещаме с безсмъртния клонинг Даниел, който, въпреки преимуществата на тялото и организма си, на безконечния „нов живот“ пред него, се чувства ограничен. „Героят“ отново е алиениран. И е сам за себе си остров, който мечтае свързване и разговор, копнее за диалог и среща. Желае да е част от архипелаг. Ущърбен е, ощетен е, защото му липсва партньор. „Бих казал, че въпросът за това дали любовта все още съществува играе в моите романи същата роля, каквато играе и въпросът за съществуването на Бога в романите на Достоевски.“, казва Уелбек в интервюто за „Перис Ревю“. И въобще не се опитва да скрие парадокса, логическия double bind, че пише едновременно и за изличаване, и за преутвърждаване на човека, което може да бъде обяснено най-добре със собствените му думи.
Уелбек мисли за себе си като за „част от великото семейство на Романтиците“, макар и романтикът да не може да е това, което е бил някога, защото „наскоро четох „Демокрацията в Америка“ на Токвил. Сигурен съм, че ако вземете, от една страна, един романтик от старата школа и, от друга страна, онова, което Токвил предсказва, че ще се случи с литературата при развитието на демокрацията – а именно, приемането на обикновения човек като основна тема, силен интерес към бъдещето, използване на по-реалистичен речник – то бихте получили мен.“ Той определя романтика като „някой, който вярва в неограниченото щастие, което е вечно и възможно веднага. Вяра в любовта. Също вяра и в душата, която е странно упорита при мен, макар че никога не преставам да твърдя обратното.“
И той споделя това не само за да провокира.
Бел. ред. Издателство „Факел Експрес” е представило на български „Платформата” (превод Александра Велева, 2004), „Възможност за остров” (превод Галина Меламед, 2006), „Елементарните частици” (превод Красимир Петров, 2010), „Карта и територия” (превод Красимир Петров, 2012).
Стефан Иванов
No Comments yet
RSS feed for comments on this post.
Sorry, the comment form is closed at this time.
Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds.
Valid XHTML and CSS.