лабиринтът като права линия на кардиограма

“Това, за жалост, не й пречи да създава изречения, от които читателят остава без дъх: „Бяха толкова реалистични, като че от ноздрите на животните всеки миг ще запращи пара, а копитата им ще звъннат в мрамора. Срещу тях позираше голата статуя на Аполон и сякаш махаше за поздрав на конниците с прекършената си ръка“ (с. 124). Какви ги върши парата и защо статуята позира (при това гола!), само авторката си знае. А за граматика е просто дребнаво да споменаваме.

Но когато герой на Филипова обува „строените до вратата ботуши“ (с. 206), това му дава възможност да разполага със значителен брой крайници и да се окаже полезно за динамиката на действието. Можем да налетим и на някой, който носи „гора от цветя“ (с. 226), да надникнем в зиналата черна паст, където треперят „призрачножълти точки, като електрически риби на дъното на океана, където хората не стигат“ (с. 25), да видим „сенките на пламъците“ (с. 32), да чуем „пронизителното като ранен трол“ (с. 38) скърцане на врата. После, на с.49, ще разберем, че крачките могат да бъдат „безмълвни“ и да се взрем в лице, което „дава вид на вглъбен в мислите си човек“ (с. 62), докато героинята Вера чувства „тежест, която я дъвчеше с челюстите си“ (с. 66). Ако ви се струва, че прекалявам с цитатите, бързам да уточня – подобни постижения могат да бъдат открити почти на всяка страница от текста на Людмила Филипова. Читателят е пощаден единствено на местата, където Филипова преразказва.”

рецензия на таня кольовска за мастиленият лабиринт на людмила филипова

http://www.kultura.bg/article.php?id=15785

последният дом на ван гог

овер-сюр-оаз
/името на френски
звучи като яйчник по река оаз/
е градче в което
застиналият неделен следобед
е превзел и други дни от седмицата

винсент ван гог прекарва
последните два месеца
от живота си тук

влязъл е в града по ремонтирания наскоро мост
който се е срутил в нощта на
26 срещу 27 декември 1887
и за повече от две години е карал жителите
да предприемат дълги обиколни маршрути

настанил се е в малка стаичка
не повече от седем квадратни метра
в страноприемницата l’auberge ravoux

ван гог е казвал че иска някога
да има изложба в кафене
което така и не е станало

в момента в стаята
зад блиндирано стъкло
има рамка
в напразни очаквания на картина
която почти е ясно
че никога няма да дойде

в писмо до брат си тео
е писал че тази провинция му харесва
дните около
обитателите на вилите
църквата на хълма
реката опасваща града
и дългото равно поле
му даряват живот и покой

на 27 юли 1890
ван гог се прострелва
в същото това поле
връща се в хана
и умира след два дни

брат му е болен от сифилис
и умира шест месеца по-късно в утрехт

през 1914
е положен до човека
чиито последни думи чул
в неугледната мансарда
и предал като
„мъката ще продължава вечно”

рисункu

салонът на съвременната рисунка
беше от 25 до 30 март в carreau du temple

денят в който отидохме да разгледаме
хилядите закачени по стените рисунки
беше като днешния -
еднообразно мрачен
и с шепа дъжд
хвърляна скъпернически
колкото да накара пешеходците да се забързат
а птиците да ги наблюдават с неразбиращи очи
от някое сухо скривалище

за скоростта и писането

Най-запомнящото се изречение от книгите, които сте прочели напоследък?

Нека да е цял абзац, може ли? – „Все повече чувствам как издателите наблягат на актуалността. Незабавната, бързата, задъханата актуалност… Това темпо, тази задъханост те се опитват да натрапят на литературата. Онова, което създава истинската литература – например стилът, - се игнорира напълно. В сметката влизат само суперактуалната, интересна, гореща тема и бързината. По отношение на книгата се поставят същите изисквания, както спрямо писаната на коляно вестникарска статия. Така молохът на актуалността поглъща всичко, смила всичко.

В резултат на това равнището на литературата се принизява до такава степен, че днес всеки е в състояние да напише (и пише!) книги – футболисти, естрадни певици, счетоводителки, полицаи. Писането престана да бъде изкуство, престана да бъде дори професия, а стана общодостъпно средство за самореклама, за правене на пари или за печелене на почитатели. Наводнение – ето какво заплашва изкуството, наводнение, потоп от аматьоризъм, повърхностност, немарливост, чиито кипящи от безсмислици бездни поглъщат всичко ценно, което се извисява над посредствеността и кича. Диктатурата на количеството, диктатурата на грамадата – ето проблемът, с който е много трудно да се справим. … Вече не се пишат книги, а бестселъри” (Ришард Капушчински, „Лапидарии”).

цялото интервю с преводача иглика василева - http://slovo.bg/litvestnik//index.php?ar=1633

/благодаря за припомнените думи/

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.