“Някой горе ме харесва” - публикуван в Капитал Лайт

Само ми кажи какво консумираш
И аз ще ти кажа какво халюцинираш
Тома Марков

Денят започна леко и студено. Началото винаги трябва да хваща зрителя, да го захапва за гърлото и да не го пуска до самия край. Началото трябва да бъде с добър ритъм и динамика. Днешното начало беше идеално. Лалета в градината. Котки лежат до захвърлените стари тухли. Плашат се от мен. Няма сняг. Вече е пролет. Сутрин е така: нощта ме е обезличила до изнасилване и после ярки лалета лакомо лапат кислорода ми. Толкова са красиви, че им прощавам. Въздухът си играе на полъх и затишие и ги люлее. Един ден всичко това ще ме разкъса и транжира на малки парченца. Не и днес, надявам се.
Трябват ми точно 4 минути и 12 секунди, за да стигна спирката на трамвая. За толкова избледнява сянката ми по улицата и краката ме водят по навик. От месец и няколко дена съм абсолютен гратисчия. Трябва да си направя фланелка с щампи: „Долу билетите” и „Анархия до дупка”.
Жълтата мотриса идва само след десетина примигвания, приятна перверзна изненада от страна на ватманите, а аз даже не им плащам за това. Въпреки редовния трамвай май вече закъснявам за училище. Какво значение има времето? Нали все някога се превръща в пространство, а аз се движа, движа се бързо надолу по булеварда.
Розовата ми гимназия е само на десетина минути. Слизам в подлеза на НДК, взимам тролей девятка, после една спирка и съм там. Кратък и прост до дебилизъм път. Четири години съм по този маршрут.
Слизам до гимназията и вече ми звънят. Мишо. Мммм, каква ли е изненадата. Закъснявам прекалено много? Нямаме час? Някой си е прерязал вените? Бомба? Или какво?
Сетих се.
Преди се закусваше върху тревата. Сега се закусва с нея. Идеалната училищна закуска се сервира в конусовидна форма и се консумира в кръг. По принцип пушим на Седмицата, това е зад една стена в двора на училището, до една ръждясала тенис маса, казва се Седмицата, защото има графит със сигнално червена Седмица. И този път бяхме там. Учителят по физическо минава и ни вижда, но, хей, какво му пука на един долнопробен спиртосан алкохолик за някаква си цигарка. Той вече закусва с качествен спирт, виждам му ясно бутилката-патронче, когато пък няма пари минава на одеколон. Това е тъй просто и логично. Също като нефтената война в Ирак.
Даже започва леко да вали. С тихия пролетен дъжд колко надежди изгряха и колко бързо изтляха искриците на цигарката. Вече мога да вляза в час. Спуска се стъкленият похлупак, не чувам какво ми казват, не слушам Мишо и другите, аз съм потънал навътре и воден звънец ми дава въздух. Това ми стига като за сутрешно настроение. Перфектен ден. Ако можеше и Лу Рийд да е тук.
Доброто начало не винаги значи и добро продължение. В даскалото винаги ми става кофти. Всичко зависи от менюто на настроенията и от това как искат да ме изядат този път. Всъщност обичам да се нося по магистралата на усещанията и мислите си. Винаги ми е интересно къде ще ме заведат.
Влизаме в кабинета на първия етаж. Кобилата по английски, истинска кранта всъщност, дудне някакви безсмислици. Лъже ни, че ни преподава и някои от прилежните ученици сигурно също си играят на възприемчиви. Не я възприемам тази ситуация. Сядам на последния чин до вратата и чета Хенри Милър под чина. Той е в Париж и му се случват доста гадории. Луди руснаци, дървеници-убийци, гигантски стоножки в тоалетната, нагли араби, богати и любвеобилни застаряващи аристократки, които си търсят жиголо. Неговият Париж не е никак като този по картичките. Чета през целия час. Обичам да чета, когато съм напушен. Думите ме удрят като мантри и леко ми се върти свят. Думите са край мен и хищно кръжат.
Крантата, със зъби излизащи от кралството на устата й и търсещи си ново поданство, дава някакви заръки за домашни, есета и контролни и ни пуска. Звънецът ми звучи като Имперския марш на Дарт Вейдър, но забързан стотина пъти. Разтичам се по коридорите, чувствам се течен.
Здравей-здрасти хора се разминават. Потоци от оживяла кино лента са плъзнали. Всичко е като на филм, ама друг път. Всичко си е пълен филм. Тъпото е, че има ненужни кадри и сценарият е ебати фарса. Разводнява се сюжета. Пълна простотия.
Лица и познати притичват. Бързи монтажни връзки. Смяна на плана. Фокусиране. Тази съм я чукал. Тази направи аборт в осми клас, не от мен, свих й шала един път като се натискахме. Тези ходят вече три години, няма ли да късат вече? Този беше идиот, но стана дебил, направо надмина княз Мишкин. Тази винаги ходи с гигантски банели и три блузи отгоре, не иска да се вижда колко малки са й циците. Празни погледи приятелски. Безкрайни фукни. Безсмислени бъзици и ебавки. Някой ми иска цигара. Не пуша. Някой иска да пием бира в дворчето. Не пия. Питат ме какво искам да правя. Отговарям: Не искам да съм се раждал. Когато умра все едно не ме е имало. Заключение: искам да умра. Искам врата с червен трепкащ надпис ИЗХОД. Спасение.
На една от стените в тоалетната има надпис „Кажи ми колко пъти си се опитвал да спреш и аз ще ти кажа кога ще умреш”. Никога не съм се опитвал да спра да мисля по този начин. Кога умирам?
Затварям очи. Не искам повече да гледам тези траурни мравки. Прекалено много са. В ушите ми звучи „Стабат матер” на Перголези примесен с шибащите бийтове на Афекс Туин. Абразивна, мъркаща, религиозна алхимия.
Затварям очи. Виждам се с дълъг кожен шлифер. Държа автомат. Като Киану Рийвс съм. Прочиствам Матрицата от матрици. Изтребвам ученици със стръв, усещам пръв тяхната смърт във въздуха.
Затварям очи. Спомням си как ми казваха Саламандъра в предишното училище. Единият ми клепач още от раждането беше парализиран. Чак миналата година всичко си дойде на правилното място. Помня как ме дразнеха и биеха шибаните гадове.
Затварям очи. В главата ми има само два цвята. Устата ми има вкус на лимон. Искам сърца за изтръгване. Аз съм вампир и искам кръв.
Денят почна толкова готино. Както и да е. Дреме ми на хормоните, които ми липсват.
Само защо се изпари като с токов удар позитивното и остана само непроявена филмова негативност?
Затварям очи. И не знам отговора. Не знам, не знам, незнам, незнамнезнамнезнам. Може би полудявам. Гранично разстройство. Амбивалентост. Разкъсват ме две сили. Разкъсват ми главата. Дали вътре в главичката ми е Метрополис или Шизополис е все едно. Мммммда. Всичко винаги се нарежда. Някак си.
Подпрял съм се на жълтата стена и си мисля, че ще звънна на някого. Искам да бъда с някого. Всичко, от което се нуждая, е любов. И да ме накара да бъда добър и да стана някой друг. Всеки става някой друг. Даже в разстояние на няколко часа. Всеки жъне каквото е посял. Бури, хаос, неврози и садизъм. Няма нещо, което да не мога да направя. Мога да изпея всичко. Мога да спася всичко, даже себе си. Мога да играя всяка игра, лесно е. Да бе. Като в песен на Бийтълс.
Отново отивам в кенефа. Има и друг надпис. „В цялата тази училищна ентропия има прекалено много мизантропия.” Това ще се опитам да разбера кой го е надраскал. Падат последните няколко капки. Започвам да си вдигам черния панталон. Десният джоб започва да вибрира. Някой пак ме търси. Това е ок, тъпото е, че телефонът си извибрира пътя и излезе от джоба ми и падна. Продължава да вибрира и трябва да го хвана, за да не се удави сред моята пикня и нечии чужди лайна. Хващам го преди да стигне лайняната дупка. И вече са ми затворили. Не ми изписва и номера.
Получавам sms след една минута. Нали исках спасение и изход. Няма да се спася като евреите от Египет и да се върна в Обетованата Ханаан, няма да отида и в ягодовите надрусани полета, нито при дървото Бодхи или в храмовете на Камбоджа.
Взели са ми билет и предплатена стая. Летя утре в 8 и 30. За Прага. Ще разбера дали Златна Прага и Златна Панега имат нещо общо?
Не съм Пол Нюман, само имам почти сини очи, но някой там горе ме харесва и знае от какво имам нужда. Кой ли е режисьорът? Робърт Уайз се е случил на Нюман. Моят трябва да е поне Дейвид Линч. Иначе ще бъда разстроен като самоубиец с тъп нож и счупен скалпел в ръцете.
Прага вече започва да ми харесва. Прага е почти зад ъгъла. Прага е халюцинация.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.