“Хлебарки” - публикуван в Капитал Лайт под псевдонима Любен Янков

11:06 е. И ми е тъпо. Тъпо. Тъпо. Вися в тоалетната вече половин час.
В тоалетната хората могат да бъдат такива, каквито са. Всички условия са налице. Затворена врата. Недосегаемо пространство. Абсолютна свобода. Можеш да се отпуснеш и да не ти пука. Никой не те безпокои. Никой не те тормози. Никой не те гледа лошо заради миризмата, която излиза от аналния ти пръстен. Никой не иска да спиш с него или да му донесеш чаша мляко, защото без нея не може да заспи.
Ако сложиш камера в семейната тоалетна, ще разбереш истината за близките си хора. Каква им е физиономията на тотално освобождаване. Оргазмът е нищо в сравнение с усещането след дълъг запек. Така е. Да не говорим пък за разстройството. Трябва да питам някой гей как му се чувства простатата по време на нещо подобно. Сигурно яко се надървя и зениците се разширяват и свиват в конвулсивен адреналинов екстаз.
Разказаха ми един тъп виц, с който почти съм съгласен. Един мъж излиза, след като се е източил в писоара, от тоалетната и казва на приятелчето си отвън: „Мамка му, олекна ми на душата.” Другият му отговаря: „Винаги съм си мислел, че е там, тъпата. Душата, бе човек.” Така е, трябва да цениш бъбреците си. Който е прекарал бъбречна криза е сигурен в това.
Мисля си за „Трейнспотинг”. Винаги ще работи асоциацията тоалетна-„Трейнспотинг”. Рентън спря хероина и вече не беше запечен. Сложи си две свещички опиум отзад. Присра му се, отиде в близкия пъб и там беше най-гадният кенеф в Шотландия. Естествено, свещичките паднаха още с първия поток на освободените от хероиновия бент лайна. И той слезе в тоалетната чиния и заплува надолу. Истински култов тоалетен екстремизъм и сюрреализъм. Две в едно.
Помня, че държах Кант до меката, бяла хартия. Държах много книги, но най-дълго се задържа една от Критиките на Кант. Старият Имануел ме караше да свършвам много бързо с всичко, което правех в ритуалната зала на дебелото черво и пикочния мехур. Хемингуей е имал библиотека в своята тоалетна. Може някога и аз да си сложа едно рафтче. Чета Уолт Уитман, Мейлър или Джойс и отвреме-навреме се напъвам, за да вникна в думите им. Как не съм се сетил преди?!
Този път няма никаква книга. Само някакви гадни вестници. Знам, че всичко е ужасно и хора умират по всякакви начини и милиони страдат заради големите си проблеми. Наясно съм, че Джордж Буш воюва срещу тероризма и работи здраво за добруването на всички земни твари. Това го знам. Затова чета страницата за кино. Преглеждам я вече десети път. „Таен прозорец” излиза тази седмица. Джони Деп и Стивън Кинг. Отново две в едно и пак е свързано с тоалетната. Съвпаденията винаги излизат, ако знаеш какво търсиш и си поне малко наблюдателен. По една от новелите от „Четири след полунощ” е. Деп е писател и Джон Туртуро изниква от нищото и лудешки обяснява, че Деп е плагиат. Още утре ще го гледам. Вече мога да излизам. Коремът ми се оправи и не ми се гади, светът не ми се върти бързо и съм направо тип-топ. Единственият проблем е, че както си взимах „Смекта”-та срещу разстройство, така и тя ми докара запек, но всичко друго е направо идеално. Даже гледах „Ани Хол” преди да се затворя в стаичката с бели плочки по пода и стените. Уди Алън винаги ми харесва въпреки, че ми е омръзнал доста отдавна.
Двадесет минути ми трябваха, за да си избера филм. Прехвърлях през ръцете си „Джинджър и Фред”, ”Криле на желанието”, „Фани и Александър”, „Прослушване”, „Кагемуша”, „Фрида” и просто не можех да реша. За сметка на това лесно избрах какво да гледам в „Одеон” тази седмица. „Огледало” на Тарковски, сряда от осем. Като имам избор между пет читави филма е сто пъти по-лесно. Не се налага да се чудя до откат. Накрая просто пуснах диска, който беше най-отгоре на купчинката.
Усещам как след малко цялата простотия ще свърши. Перисталтичните ми движения издават чревен шум подобен на ято пролетни птички даващи с воя си своята лепта към пролетта. Не знам какви птички имам в корема си, но определено са яростни и искат да си вършат добре работата.
След увертюрата следва бързо преливане в следващата част отбелязано с едно цопване във водата. После започва да се ниже дълга облекчителна нишка, която прилича на маниерната въздишка на дама от висшето общество, такива дами не ходят по голяма нужда, немислимо е човек даже да си го представи, та те са божествени създания с перли по себе си и сухо мартини със зелена маслина в костеливите си ръчички. Аз пък продължавам да въздишам като баба си по Франк Синатра, ако баба ми беше американка, разбира се.
Едва се бях освободил от товара и нито водата пуснах, нито се избърсах педантично навсякъде,защото телефонът задрънча с електронния си звън. Къде съм те забутал, а, кажи си без бой? Звъни вече четвърти път, значи е някой сериозен. Намерих го. На пода до „Речник на чуждите думи в българския език”.
Един доброжелателен познат от Бургас. Бил в София вече три часа и искал да се видим. Казвам, че не съм в най-добрата си форма, но да, ще се мернем поне за малко. Ще ми подари книга на Лорка. Казва ми го предварително и това, не знам защо, ужасно ми харесва. Светнаха ми очичките. И за да продължат да ми светят трябва да отида в четири пред „Националната галерия”.
След това звъни още един. Иска да свирим с моята група пред НДК на някакъв „концерт за мир” следващата събота. Никакъв проблем, разстрел с 3-4 песни за ненужните войни, а и вече трябва да се събираме да свирим за концерт в О!Шипка на 27, пак не сме свирили от няколко седмици. Утре среща с него в 17:30 пред офиса на организаторите. Тъкмо се уговаряме и ми присвятква на умряло телефонът. Казвам едно „чао-до-утре” и затварям. Точно навреме. Никой не искам да ми се обажда. Стига толкова. Вече ми изчерпаха лимита за вдигане на телефона.
Отново се връщам в тоалетната. Пускам водата и отварям прозореца. Хубаво е, че всичко може да се пусне в канала и просто трябва да му помогнеш с вода. Вдигам вестника от пода и пак гледам Джони Деп. Никой не ми е казвал, че съм плагиат, но сигурно и това ще стане. Ще бъде интересно изживяване. Той носи много смешни очила с дебели рамки, трябва да си сложа и моите цайси, с малък диоптър са и не ги слагам често, но ми помагат, вече не помня дали изглеждах смешно с тях. Сигурно във филма Джони е въплъщение на писателя, който не излиза от вкъщи, чуди се какво да гледа, прави, чете и как, по дяволите, да си довърши романа.
Всичко се довършва трудно. Всеки умира трудно. Вчера гледах един филм, в който един злобен богаташ и абсолютен егоист-старчок се беше впуснал в саморазправа с една хлебарка, а тя не умираше лесно и все се връщаше.Отново и отново. Той я размазваше, пръскаше я със спрея. Успех – кръгла нула и даже по-малко. Той така и не успя да я убие както трябва. Бързо, акуратно и окончателно. Накрая тя доведе сестрите и приятелките си и си спретнаха готино парти на отмъщението. По едно време спря тока и когато отново светна старчокът си лежеше на леглото. Не беше заспал, не. Хлебарките го бяха изяли отвътре и след това го разкъсаха и бързо и потопно наводниха леглото. Бяха хиляди, тридесет хиляди, за да сме точни. Плаващо, развълнувано и кафяво лайняно море от хлебарки и антените им, които се поклащат, сякаш за да си настроят добре образа на телевизора.
Джони Кеш пееше, че като умира ще бъде със задоволено съзнание. Ако хлебарките можеха да умрат в този момент, сигурно и те щяха да бъдат в такова извисено и примирено със смъртта състояние, добре се натъпкаха. На хлебарките, за разлика от Джони и мен, времето им няма да дойде скоро. Те са безсмъртни. Почти напълно убеден съм в това. Джони Кеш напусна света на 73 години на 12 септември миналата година. Същият ден бях на концерт на Пласибо и Браян Молко носеше черна лента. Хлебарките ще преживеят атомната война, климатичните катаклизми и нашия траур. Ще доживеят да видят последния изгрев на слънцето преди то да избухне и ще им бъде, може би, малко самотно. Ще си ни спомнят с носталгия.
Ще си ни спомнят както аз ще си спомням за хлебарката, която размазах излизайки от тоалетната и влизайки в банята. Беше точно на вратата. Тя въобще не помръдна. Сякаш искаше да умре.
И умря. Надявам се наистина.
Никак не харесвам хлебарките.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.