Стефан Иванов

из тъгите ни - димо кьорчев

Posted by admin - 24/03/07 at 10:03:18 am

http://www.litclub.com/library/kritika/kiorchev/tugiteni.htm
Публикация в “Южни цветове. Тримесечен литературен алманах”, кн. III, 1907 г.

Противоположен нему е декадентът. Европейският декадент обича онова слабо и малко при човека, което го прави нежен, загадъчен и примамлив: той е болезнено явление, защото крие по-малко душа в себе си, отколкото здравия човек. А нашето богатство е в това да бъдем с по-здрави инстинкти, ще рече с по-голям разум, който да ги управлява, и с повече душа, на която те са носители. Декадентът несъзнателно реагира на всичко, трепери от всяко докосване с околността и никой не се увлича по-често и по-бърже от него, т.е. никой не е по-безстрастен от декадента.
Всяко истинско увлечение не може да мине без дела, тъй като силната страст изисква живот, т.е. поддава се на грешки, болки и мъки - на всичко, що ражда тъгите на душата, тъги, на които се чувствуваме господари; униние, на което знаем изхода; плач, породен не от чувство на безсилие, а от жал за нехайно похабени сили. Ние трябва да пазим и ценим нашите страсти, трябва да бъдем силни и яки, защото тогава само успешно ще се занимаваме със себе си и търсим пътя на самоусъвършенствуване.
Декадентът е безстрашен, затуй се увлича от всичко; тъжи за много неща, защото желае малко; не изразходва нищо, защото е слаб, не е господар на тъгите си и не може да се занимава със себе си. Увлечен отразнообразните форми на нещата, той създава съдържанието на своя душевен живот от контури и форми, които бърже измират и се заменят с други. Туй, което ни увлича, е видимостта, туй, което ни трябва, е животът; животът, това е вечността, безкрайният бог, видимостта са формите, в които се проявява безкрайното. Декадентът - страна от постоянно меняващи се форми, залюбва тая или друга, но смъртта бърже му ги отнема и той остава сам. Човекът на страстите се радва от прииждането на живот, тъй като там намира своето безсмъртие. Той не прави например самоанализ на любовта, а я изживява във всичкия й метафизичен ужас и крушение: способен е да отрече физичната си природа от жаждата за живот и любов. Декадентът най-често се самонаблюдава, защото е вечно увлечен и без спомени. Неговата душа иде на света с малко поръчки от Бога и кога се върне при него, той може би я дълго възпитава и учи, догде стане господар на себе си.
Декадентът е нещастник - нему липсва онова чувство, което немците наричат и Heiterkeit. Може би е умен, но назначението на този ум е фалшиво. Вместо да регулира инстинктите, той създава ненужни логически спекулации и осмисля живота чрез понятия, не чрез дела. Вместо чувството любов той си служи с понятието любов, вместо любов към Бога и смъртта той си създава чувство на страх от смъртта. Страхът от смърт, проявявен от всички гнили декаденти, е уплах пред живота, липса на инстинкта живей или отчужденост от Бога. Тия нещастници, любители на формата, дигат понякога шум и заразяват малки и безжизнени глави. Опасни като отровата, трябва да се държат на заключено и крият от ония, които си остават винаги любопитни. Техните наблюдения под микроскопа, изложени в разните физиологии, анатомии и психологии, трябва публично да се горят, щом не са средство за обяснение живота на душата.
На декадента всичко влияе болезнено, защото му действува със своята форма, с туй, което е плът и изменност. Той не съзерцава идеите на нещата, а рамките им, т.е. грубите неща. И тяхната ту сложност, ту видима красота и изящество, ту друга промяна на формата влияят неспокойно, претрупват го с впечатления и той пада в онова мълчаливо униние, което не е плод на съзерцание, а краят на обикновена умора. Тия уморени хора страдат от всяко ново желание и не могат чрез пълен живот да се приближат до Бога и смъртта, не могат и със своята безжизненост да разберат мировата душа.
Само усложненият живот можа да роди много декаденти като явление в обществото, защото всяка слаба душа се обърква, щом се постави сред много видимости и шарен свят; инак декадентът си съществува отдавна и е оня слаб безпомощник, който се спасява от своето безсилие с безсистемността на унила апатия. Декадентът го имаше всякога, но той намери другари, които постоянно се увеличават, кога общественият им живот и разклонилата се научна мисъл бяха потънали в една безсистемност и ненужно разнообразие. Любител само на формата, той се изгубваше в тая многообразност от бои и тонове и неспособен да изпита всичко, залинява пред страшната невъзможност да живее.
Всяка литературна школа остаряваше, философските системи се заменяха една с друга, разните религии съперничеха помежду си - защото миналото на човечеството бе дело на малки декаденти. Днес идеята за синтеза спасява малко по малко културата от тая слабост, но сегашните “културни” хора, които мъчително възприемат идеи, приписаха безсилието си на новите учители и пророци, като ги нарекоха декаденти. С това те правят голямата глупост: обвиняват лекарите за туй, че боледуват. Най-смели борци против декаданса днес са Ницше, Толстой, Ибсен, Метерлинк, Пшебишевски, Демел, а в бъдеще ще остане може би пак старият, възкръснал още на третия ден след смъртта “декадент” Исус.
За декадента въпросът за самоусъвършенствуване, за чистота и красотата на душата не съществува и не бива да се занимаваме повече с него.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Search