Голямото литературно засушаване според Джонатън Тейлър

Голямото литературно засушаване

Университетските преподаватели правят всичко възможно, за да зачеркнат всичко творческо в литературата

Джонатън Тейлър, “Гардиън”

ТИГЪРЪТ
Тигре, тигре, с плащ пламтящ,
в дебри нощни звяр неспящ,
кой титан могъщ в безкрая
тъй ужасен те извая?
В бездна или в див простор
пламна твоят огнен взор?
Кой посмя дотам да хвръкне
и във пламъка да бръкне?
Що за опитни ръце
сплетоха това сърце?
А щом почна то да бие
кой успя да го надвие?
Що за чук, що за метал?
В пещ каква ли е кипял
твоят мозък? Как ли в скоби
някой ужасът пороби?
И при първите звезди,
под небесните сълзи
с гордост ли живот ти даде?
Той ли Агнето създаде?
Тигре, тигре, с плащ пламтящ,
в нощни дебри звяр неспящ,
кой ли смел титан в безкрая
тъй ужасен те извая?

Уилям БЛЕЙК
Превод Димитър Карагеоргиев

В началото на 90-те да учиш английска литература бе синоним на мързел, хипарство, излежаване по гръб. От студентите се очакваше да имат дълга коса, да пушат подозрителни цигари и да карат лекциите си, пък и всички останали часове, в кръчмата. За другите, избрали “нормални” дисциплини като инженерите например, студентите по литература бяха образец за декадентство и като такива - обект на присмех и завист. Едновременно очарователни и фрустриращи герои - защото наистина се наслаждават на литературата и в същото време сякаш никак не се напрягат да я учат.
Но какво се случва с тези декаденти, когато застанат от другата страна на бариерата? Какво превръща тези умни в безделието си клиенти на кръчмата в изсушени преподаватели, трупащи прах из коридорите на факултетите по литература? Каква е тази магична балсамация след защитата на дисертацията, която изсмуква живителната влага от някогашните хипита, днес сложили вратовръзки и прегърнали академичните устави?
Някога спорили яростно на чаша за поезията на Уърдсуърт, днес тези пораснали литератори вече трезво натякват по събранията за академична взискателност и научност. Сменили ленивото удоволствие от литературата с бележките под линия и бележки под бележките под линия, изхвърляните от кръчмите хипита вече са строги академични разсилни.
Тези униформени полицействат из студентските работи, правейки всичко възможно да гарантират, че всеки, припарил на територията на литературата, е запасен с достатъчно количество цитати и позовавания. Нарушителите без задължителните акредитивни писма, доказващи научност, взискателност, академично уважение и изследователски плам (каквото и да значи това), биват мигновено ескортирани извън светлите сгради на английската литература. Дилетанти, аматьори, камо ли хипита? Не, мерси - в името на устава и реда.
Литературният разсилен държи да инспектира по канцеларски десетки писмени работи - доказателства за нечии академични амбиции, да проучи членството ви в литераторски общества, да обследва подаваните молби за стипендии в различни комисии, да прегледа подробния ви изследователски план и т.н. Изисква се и да сте посещавали стотици пъти Британската библиотека, да сте се ровили в дузина електронни архиви за неизвестни ръкописи на непопулярни поети от 17-и век, да сте написали монография за мястото на дактила в същите тези ръкописи или още по-добре - да сте написали монография за нечия друга монография по темата. Всичко това - за да ви допуснат въобще до учреждението. Не дай си боже да сте написали нещо креативно или разбираемо за хора извън границите на този ексклузивен литературен клуб.
Когато подготвях собствената си дисертация, един от тези разсилни ми бе посочен шепнешком с думите - “Това е професор Взискателният Мортис - твърдият мъж на английската литература?” Как изобщо е възможна подобна фраза? И какво означава “твърд” на меката територия на литературата? За бога - та това е дисциплина, в която изучаваш хора като Оскар Уайлд и в която си изкарваш хляба с четене на поезия.
Именно тук е заровен парадоксът на академичната литературност - в конфликт между метода и дисциплината. Методът е строг и взискателен, а дисциплината - мека по толкова различни начини.
Върху предмет, който е запазена територия на въображението, радостта от поезията, креативността, университетските литератори и чрез тях самите институции налагат силово безрадостна и всъщност псевдонаучна методология, която разкривява и опорочава същността на това, което би следвало да се учи. Цялата поезия трябва да бъде задраскана в академичните работи, посветени на поезията. Всяка следа от творчество трябва да бъде заличена. Въображението е допустимо само, ако държавната научна комисия в областта на изкуството и хуманитарните науки е приела специални писмени указания за целта. А радостта е дълбоко подозрителен герой, който се бие на страната на буржоазния, капиталистически естаблишмънт (сякаш преподавателите в университетите не го правят). Ако Блейк, Уърдсуърт, Байрон, Шели, Уайлд можеха да видят всичко това, сигурно биха се ужасили.
Ужасени биха били и същите тези някогашни хипита - предшественици на литературния разсилен. В това е въпросът - студентът-хипар е далеч по-близо до литературата, отколкото изсушеният преподавател изобщо някога ще бъде. Ленивият далеч по-лесно би споделил света на Байрон, Шели и Кийтс, написал “Ода за безделието”, или този на Уърдсуърт, сравняващ мързела с “мъдра безучастност”. В този смисъл докторската дисертация, научните изследвания и писането на монографии е всъщност начин да образоваш извън самата литература. Обратно, студентът-хипар се образова от истинските институции на английската литература - радостта, алкохола, цигарите, бездейното удоволствие от живота.

източник: сега.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.