Стефан Иванов

жив до доказване на противното // смърт на комунизма

Posted by admin - 29/11/06 at 05:11:11 am

тази статия ми излезе в новия брой на егоист:

През Средновековието се е говорило за демони приели формата на ужасно красиви мацки. Гледат те право в очите, прелъстяват те, но всъщност искат да умреш и да отидеш в ада. Те никога не си показват гърба, защото е покрит с циреи и язви. Нещо подобно има и у нас. Политиците не са станали яки мацки, но те гледат от приветливия екран, раздават познати пози и усмивки и дуднат за прекрасни неща. Уж всичко е на светло и нещата са наред, но смърди на сенчестата и тъмна страна на силата. Има нещо толкова гнило, че не е истина.
Политическият живот е на една ръка разстояние от вечния ъндърграунд – царството на сенките. Ръката наистина е една и лесно може да изключи системите на зомбясалото политическо тяло, защото нито всеки ден е Великден, нито пък Хелуин. Мъртъвците трябва да отидат там, където им е мястото – в гроба. Не е като да не се е случвало.
Наскоро се навършиха 17 години от 10 ноември. Комунистите все едно са предусетили края на властовата си кочина, защото партийният парцел резервиран за тях за вечни времена е именно парцел 10 на гробищата в Орландовци. Това е регистрирано с протокол на Политбюро от 13 октомври 1970.

От Позитано 20 в парцел 10

– би могъл да стане готин слоган. Двета п-та създават хубава алитерация, намаляването от 20 на 10 е като житейски символичен преход, а и мястото е с традиция. Там са доста хора и има достатъчно място за още. Димитър Благоев – Дядото е в началото, точно с него започва социализма по нашите земи преди 115 години, навършват се и 150 години от раждането на Дядото, но все тая, вечна му смърт.
Други ключови фигури естествено са семейство Живкови. Людмила е с по-хубав бял надгробен паметник не само, защото е била окей, но и защото е починала по-рано. Тато поне практично се е сетил да си построи приживе паметник в Правец, защото скромният бюст и краткият надпис някак не му подхождат. На десетина метра, в парцел 13, има паметници, които биха му се връзвали повече: двуметрова мраморна плоча, на нея човек с черни цайси пуши цигара, а зад него мерцедес с инициалите му на табелката, а от другата страна на плочата има маса, върху нея пепелник с димяща цигара, бутилка уиски, пълна чаша и слънчеви очила.
Поне като минаваш покрай добрия стар председател на Държавния съвет можеш с удоволствие да погалиш (или просто да заудряш и затракаш в изблик на нездраво агресивно чувство за хумор) напълно кухата му глава.
Парцел 10 е големичък и завършва с гроба на семейство Луканови. До него има хубава черна пейка, сякаш специално направена, за да седнеш и мислено да разплиташ конспирационните паяжини, които оплитат малката ни страна, а можеш да разбереш и кой е големият паяк, но не казвай на никого, за да не станеш съсед на Андрей Карлович.
Има едно много странно нещо в този най-комунистически парцел. Българите рядко довършват нещата до край и комунистите не правят изключение. Ако гробът е точката на живота, то техните точки са като неочакваната поанта на добър разказ, защото учудващо, но всичките са като християнски. На много малко от тях са партийните звезди, а даже има и няколко кръста. Много необяснимо след като християнството не е било в разцвета на силите си през нашия лош червен и атеистичен период.
Наистина не е било добре да умреш през социализма. Защото тогава на мода е бил слоганът

смъртта е занимание колективно

и не може, ей така, индивидуално и самотно да си вярваш в прераждането, в сливането със земните духове, в това, че ще ти претеглят душата, за да те видят колко струваш, в рая или в ада пък съвсем не е позволено да вярваш. Всеки трябва да има правото да живее и да умре както му е угодно, но от 28 юли 1970 след разпореждане № 338 на Комитета за стопанска координация при МС погребенията стават безплатни и изцяло зависими не от църквата, а от държавата.
Има малка злокобна българска следа в произхода на думата grave. Думата идва от индоевропейския корен ghrobh, което значи копая, дращя, после преминава директно в църковно славянския като гробу. Въпреки езиковата близост действителността на говорещите английски никога не е била толкова виртуална, а и не са имали професора от следващото изречение.
В Основни граждански ритуали от 1973, смешният професор Мизов пише: „използвайки всичко ценно от миналото, да се върви към създаването на нов – социалистически – бит и битова култура, на нови – социалистически ритуали, обичаи и традиции, хармониращи по-пълно с новата душевност, която се формира и утвърждава в строителите на социалистическото общество в нашата родина. Битово-ритуалната дейност е специфична страна, част, компонент на общата идейно-възпитателна работа на партията, социалистическата държава и обществено-политическите, научни, културни и други организации и институти в нашата родина.”
Става ясно, че всяко изречение трябва да ти разкатава фамилията и да завършва с нашата родина, много яко.
Както отбелязва Иван Еленков, в епохата на зрелия социализъм не самата смърт е зловеща, а нейната употреба в живота. Няма погребение, а траурна битово-ритуална дейност. Смъртта не е трагедия, а битов инцидент. Мъртвият не умира, а става марионетка в реквизита на идеологическото театро. Режисьорите на скръбната битово-ритуална постановка са партийни функционери, държавна администрация и хора на науката и изкуството.
Когато режисьорите си харесат нещо от живота, но решат да го попроменят малко, за да им влезе в схемата, те взимат своите весели инструменти, режат, кълцат и претапицират. Накрая даже не виждат, че нещото отдавна не е живо (а е изкормено толкова касапски, че и стария Джак би се учудил) и като препарирано остава в музея на восъчната соц действителност. Такава е трансформацията и на витлеемската звезда, която е принципно неприемлива, но не и след като се превърне в голяма уж коледна червена петолъчка и не се бухне някъде край площада с подходящия цвят.

Всичко е просто един монтаж в кофти филм

Според официалните документи даже е трябвало да има специалност ритуалистика в СУ или направо в НАТФИЗ. В книгата на другаря Мизов се споменава, че разработената програма за специалността трябва „да засяга както теорията и историята на ритуалистиката, така и нейните сценични, режисьорски, музикални и художествени, хореографски и други страни и аспекти”. Тоест вместо баби оплаквачки ще има млади комунистически актриси, може и самодейни, стига да вярват във властта, а не в светата троица.
Иван Еленков много умно казва, че основната сюжетна линия в романа на Станислав Лем Соларис се развива около идеята за възвръщането на мъртвите в живота не като демонични същества, а като живи, страдащи хора. В българската фантастична реалност има Соцларис и мъртъвците се възвръщат като идеологически реквизит, като ударници и труженици, обкичени с достойни дела. Мъртвият е винаги в строя, винаги готов, той е вечно неубиваемо зомби от третокласен хорър. Отвъдното е просто социалистическият живот, който тече фалшиво и зациклило. Колективът, то е ясно, ще пребъде и след смъртта на Бога.
Иначе гробищата в Орландовци са хубави, а и по-спокойни от доктор Спок. Видях една студентка по биология, която си четеше за изпит в тишината. Имаше много катерички и едни гигантски тръби в единия край. Може би дъхът на душите циркулира по тях, кой знае.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Search