Стефан Иванов

Сергий Жадан - мой превод публикуван в сп Факел 2/2005

Posted by admin - 12/08/05 at 10:08:21 am

украински авиолинии

войникът от президентската охрана не познава страхове и суеверия
още помни училището и бъркa званията
и като такъв няма сексуален опит онанизъм и други такива
службата му тепървa започва
и за него всичко предстои

къде ти е жмеринка войниче къде ти е загубената гражданка
защо тук се заливаш с бром и компот

твоят президент мотае крачка
твоята добросъвестност като лястовица прелита над тръстиките и автобазата
докато сержантът дели с теб пържени филийки и топъл шоколад
но тези негодници клаха в твоята република
ето какво говорят но в действителност те са клали
в твоята република
и те изпращат теб на фронта и на наряд
и всяка бомба всеки снаряд
летят в небето избиват всичко подред

и ето минава есента след това зимата
президента го дразнят пристъпи на алергия и световна скръб
президентът наема ресторанта на президентския хотел
сяда в празната зала на шоколадовия концертен роял
поставя на капака мартинито си
дрънка от нямане на работа ю мейк ми фил со янг на франк синатра

вече лястовиците прелитат над президентския хотел
уау мисли президентът зашеметяваща новина
и излизайки на балкона на хотела
се обръща към поклонниците които са се събрали отдолу
е какво – казва президентът – грузинците са говна
според мен ние накрая се объркахме кой е босът тук
чий е този бизнес и чии са неговите акции
помислете си затова което ви казах грузинци

животът едва започва войниче светът не е толкова кофти
тихата украинска нощ закрива склада
а мисионерите на кока-кола вече
проникват в новите територии
побиват флагове в каменната повърхност
на мавританските брегове
кръв пот и сълзи от бронкс
кетчуп по улиците на прищина
деца на глобализацията – ние едва се разпознаваме един друг
с помощта на конференции и чистки

ето да кажем старият осама бен ладен
събаря руските пехотинци
остри стилета си
който проблясва на червения полумесец
ето бен ладен играе на пинг-понг
ето бен ладен гризе фъстъчки
ето бен ладен старият кървав бен ладен
с когото плашат калужките деца
отрязва сливиците на пехотинците
и прави от тях дребни сувенири
за трите си съпруги

устните им са горчиви като пържен
в сол бадем и са налети с кръв
пръстите им са дълги и твърди
косата им мирише
на звезди и нафта

но тази паплач краде страната ти
те нещо говорят за транш но в действителност
крадат страната ти
те нещо пишат за пясъци и курорти
забраняват тревата и абортите
на теб остават минните полета за тях остават кортовете

всичко е затова войниче защото украйна е голяма река
която преминавайки се прекършват дори птиците
долитайки едва до средата
и в тази река само самотната риба плува във водата
стига почти до повърхността
почти изскача от водата
задържа се толкова високо
че в лявото й око
винаги се отразява слънцето
а в дясното – съответно –
луната
колкото и изморена да е била
колкото и късно
да се е връщала
вкъщи

Контрабанда

В разбито кресло, измъкнато от камиона,
в протрито кресло още от сутринта,
следейки облаците над главата си,
след “бубамара” в откраднат мобилен телефон,
се въргаля в пухен дюшек
младият бог на европейската контрабанда.

Скъпи сънародници, ето че и зимата дойде в нашата страна,
с масло се свети в мазетата, рибата заспива в язовирите,
църквите и гарите се затоплят отвътре с дълги разговори –
в зимните гласове винаги има повече топлина, отколкото съдържание.

Къса със зъби щавената кожа на кожусите и офицерските куртки;
синовете ни, сънародниците, не ги лови нито нож, нито куршум,
няма да ги отнесе течението и няма да ги издуха северният вятър,
докато знаем по имена
всички светии на нашата граница.

Сняг по проходите,
кучки по митниците –
ще вземат оръжието,
ще вземат наркотиците,
ще стоиш като призрак в мъглата и златото,
къде да се дяна, боже, сега, къде са твоите, боже, карпати?

С кого да премина до сутринта тези полета без сняг?
Как да се добера до другия бряг, как да пренеса
злобата си, която събрах без твоята грижа;
извади ме, боже, от лайната,
ако ме виждаш в мъглата.

Търкаляй се, блудно слънце, с нашите тихи дни,
давай, радост моя, сгрей се – с вино, с огън ли.
Докато се мъчиш и зимата мина вече,
само топлината ни – другото е надалече,
само река за мен и теб межда –
пълна с риба и вода.

* * *
С тежки каменни въглища в корените на горите,
с железни остриета през пясъка и въглищата
се монтира – звено по звено,
нараствайки от сърцевината,
изгаря горящата среда на годината.

В самия разгар, точно между юни и юли,
в тихите градски малки улички с бакалията им,
виждайки как умират в тъмнината липите и кабините,
ще преминеш през краткото междусезоние,
което, поколебавайки се за миг, можеш да изнесеш,
където и да е;
през тази – най-дълбока от котловините –
винаги има два пътя и като се залюлееш
можеш да тръгнеш срещу течението, преодолявайки зими и извори,
когато не всичко изглежда толкова неразделно,
когато може всичко да се промени;

някой стеле ароматни водорасли
каналите на твоята забрава,
с дим, камъни и водорасли,
и губиш съзнание
улавяш в себе си
тези димове.

Средата на годината – река в низината, точно в делтата,
когато чуждият, неспокоен и солен
мирис на другата вода преминава нагоре по речището,
затваряйки порите на чуждата влага;
така и ти можеш – ако поискаш,
да усетиш тези кристални потоци на бъдещето си,
да предвидиш какво ще е – зад най-близкия хълм,
да надзърнеш там, където изчезва всякаква навигация
и от тишината на ябълковите дървета се отварят рани
и където още нищо не започва
без твоето присъствие.

Господ симпатизира на аутсайдерите

Погледнах морето и всичко разбрах –
трети ден се влачех по празния бряг
и излязох на лимана, над който бяха надвиснали дъждове,
нали знаеш, те се изсипват върху него, в лимана, и отплават,
там, като риба, на третия ден видях златните огньове на столовите и мотелите,
бюфетите в станциите с бригади от работници в
бели потници, които се наливаха с алкохол и сладката слюнка
правеше горилката им розова,

и ето какво мисля –
мисля, че Исус е бил червен, специално е
измислил всичко по такъв начин, че да се мъчиш,
попадайки на грешки в чертежите му,

той специално сякаш говори –
виж, той ти говори,
ето сърцето ти, ето нейното сърце, чуваш ли как бият?
живееш, докато слушаш всички движения и шумове дълбоко под кожата си,
живееш, докато виждаш, какво става там –
в средата на нещата и предметите, какво става там – под повърхността на видимото.

И си помислих, знаеш ли – велосипедите в пясъка,
и още проповедниците на спасителните кули –
когато влизат навътре във водата и проповядват на всички,
на медузите и летящите риби, четат им, когато те
търпеливо плуват около теб, поясняват им
най-тъмните и ужасни места в тълковния си
речник, говорят им –
че Исус е бил червен, всичките му левичарски работи
като ходенето по вода, всичките му апостоли -
са технически инженери, събирали са се във фабриката
на тайни вечери, всичките златни нишки в пуловерите ти,
кръпките на коленете,

Исус наистина е бил червен, той е разчитал
на комунистическите принципи в птичите полети,
и всичко това само за да се мъчиш ти,
вслушвайки се в сърцебиенето на дърветата и велосипедите,
в разговорите на бригадирите, чиито езици са промити със
студена горилка, сякаш са нови детайли.

Младата трева, която ще израсне от тези фундаменти,
младата трева, за която никой не иска да знае, младата
трева, около която се въртят небесата
тревата – млада и влажна, заради
която всичко се правеше;

на това момиче жилите й са толкова тънки, че в тях понякога
може да пробие кръвта,
през зимата , когато кожата изсъхва, като река, чуваш сърцето й?
сърцето й бие по-бавно,
което означава, че тя сега или спи,
или е просто много спокойна.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Search