Стефан Иванов

застраховка на смисъла

Posted by admin - 23/03/11 at 04:03:30 pm

преди месец и половина редакторите на едно седмично списание
ме помолиха да напиша обобщаващо есе за темата на съответния брой
която тогава беше духовното
написах два различни текста в рамките на два дни

това е първият текст

- - -

Когато някой спомене думата „духовно“, най-често тя се посреща, понякога с пълно основание, с духовити забележки и се гледа на изричащия думата с присвити и проницателни очи, от които духа вятър, ухаещ на смес от ирония, сарказъм, абсолютна обективност и открит присмех. Ухание, което минава за белег на прогресивно съвременно общуване. Когато се заговори за духовното, говорещият бързо е припознат било като извънземен, сдухан аутсайдер, лицемерен продажник, претенциозен сноб, неадекватен тинтириминтирист, добронамерен смотльо или кичов, надянал гигантски розови очила, наивен идеалист.

На духовното, в момент, в който човешките същества са таргет група, а изкуството е продукт, се гледа като на абстрактно и непечелившо, мъртвородено гламаво занимание за мънкащи мутанти. За добро или за лошо, духовното не се намира на някое нереално уютно място край седмото небе, а си е точно тук и ни най-малко не е в сферата на абстрактното. Духовното има конкретен, всекидневен и материален израз. То е добавена стойност, върху която не се плаща данък, но се получават общи и колективни лихви през цялото време.

Един източен автор, писал преди хиляда години, показва, че духовното е нещо земно.
Су Шъ пише: „След няколко чаши вино и хубав обяд аз, Обитателя на Източния склон, се облягам на масата, загледан в белите облаци или в бистрите води на реката отдясно. И външните, и вътрешните врати на моя ум са широко отворени и през тях в стаята нахлуват далечни хълмове и върхове. В такива мигове стоя, сякаш дълбоко замислен, но същевременно свободен от всякакъв размисъл. В това състояние така ненаситно поглъщам изобилието на разгърналата се пред мен природа, че почти ме дострашава колко ли дълго още бих съумял да се задържа в прилична за човека форма.“ Това е духовното усещане за преизпълненост, за надмогване на себе си, за отваряне на сетивата и съзнанието, да се проветрят и осветлят и да няма по тях прах и паяжини. Духовното е такава настройка за живот и за прекрачване на някаква граница, която ти позволява да осмислиш човешкото и природното, даже и когато си на маса, в задръстване или на бизнес среща. Духовното помага да се преглъща по-лесно реалността, то е хранителна добавка, която подпомага учудването и възхищението. Духовното има земен и социален характер, защото ако то помага на теб, ти помагаш и на хората около себе си.

Духовното не е обикновена дума в речника, не е машинация на въображението, не си стои подредена и дефинирана, излиза измежду твърдите корици и се разхожда из града също както опашките в магазините, кецовете, партитата, бездуховността и бездушността. Духовното би трябвало да е противопоставяне на вакуума, несигурността и нестабилността както на планетарно, така и на лично и интимно ниво. Противопоставяне на масовото изчезване (уви, трудно е да се произведе евтино и в Китай) на смисъла в света. Противопоставяне на редуцирането на човешкото до прагматично произвеждане, поглъщане и отделяне. За да задиша и да ходи из града, при това не като някое угрижено и угнетено създание излязло от утайката, на лесно уязвимото духовно е нужно съзнателно и конкретно усилие, което ако не се полага ще доведе до един по-различен синдром на придобитата имунна недостатъчност и до една неочаквана и нелечима форма на рак. Духовното е изход от лабиринта на безсмислието, то е застраховка на смисъла. Придава форма, обем и разширява неимоверно границите на света и едновременно с това е самоцелен и целеустремен невидим скалпел, който изрязва тумори по окончателен и неподражаем начин.

Духовното не е някакво езотерично или друго учение на правилния път, подобни правилни учения на елементарните опозиции между бели и черни, добри и лоши, ние и другите, са потапяли света в кръв, неразбирателство и безумие. Духовното не е предварително готово, не е и като да го приготвиш по рецепта за пет минути в някой слънчев следобед. То е съзнанието, че водиш живот в един свят, който може да се превърне от евтин и донякъде непотребен продукт в произведение, което заслужава уважение и възхищение и ни прави по-живи и честни. То е разбирането, че и от нас зависи дали плановете плавно ще се провалят. Въпреки че на местна почва автентичната алтернатива на квазибитието е небитието, духовното бавно, но сигурно може да покаже на всеки, че на пръв поглед напразните и непрактични усилия имат ценност и значение.

Като водене на диалог, от който да изпиташ удоволствие, учудване, състрадание и страх. Като усещане за свобода, поемане на отговорност и почтеност. Като пречистващ хумор (без злост) и оправдан бунт срещу нечестното статукво. Като отказ да си послушна публика или марионетка, която харчи, храчи, унищожава планетата и съсипва децата си. Като съзнанието, че не знаеш всичко и не си най-добър във всичко, не се возиш сам в трамвая, не си краля на пътя и си политик в парламентарна република, а не мил и патриархален монарх. Като волята да спреш да повтаряш лесните и фалшиви стереотипи, в които се варим на бавен огън и не усещаме кога ни убиват. Като откриеш ползата в липсата на компромиси и в наличието на книги в библиотеката. Като си хвърляш фаса в кошчето за боклук и почистваш след кучето си. Като решението да разкажеш на близък или непознат какво значат за теб (и за него) това небе, тази картина, фотография, песен или филм. Като опита да разбереш себе си и човека срещу себе си, а не единствено, например, да проникнеш във всичките му отверстия. Като желанието да пробваш да видиш, че реалността не трябва да се обезценява непрекъснато и че това, което от учтивост наричаме общество, може и да бъде, поне за кратко, общност.

Такива действия имат последствия. Те, като външно изражение на духовното, помагат да се преименува, за съжаление не за постоянно, модерното название на необходимостта, което, както е известно, е „икономика“ и често ни принуждава да се занимаваме със странни, макар и полезни за нас и приемливи за околните, начинания. Духовното е привилегия, която хората си дължат сами на себе си, то е начинът да се покаже, че определени неща са в сърцевината на действителността и не се купуват, не се появява нов модел и колекция всяка година и за появата им се изисква определена настройка и интензитет на вътрешната дейност.

Духовното не е за всеки. Има хора, които не виждат тъмното (въпреки лампите, блицовете и прожекторите) като в рог пространство около себе си, не усещат, че това, което смятат за рог на изобилието е рог, от който струи нищото, помита всичко около себе си или му слага лого и цена. Не, те не са клинично луди, не са и библейски безумци, които казват в сърцето си, че няма Бог. Те са нормални хора, които живеят в уюта на бездната, която човек е устроил за себе си, когато съзнателно, рационално и с ясна идея в ума се е оставил сам. Сам и отчужден на този свят, заради свръхиндивидуализъм. Сам и отвъд този свят, заради разомагьосването, липсата на вяра и (не)осъзнатото желание за непрекъснато самоналагащо се изгнание, което трябва да маркира утвърждаване, еволюция и самостоятелност. Духовното не е за всеки, то не е фашизъм, никой не може да бъде задължен да мисли или живее според някакви духовни си там небивалици и измислици. Духовното е просто алтернатива на един начин на живот, който твърдо смята, че е здраво стъпил на земята и не усеща прогнилото въже, по което всъщност ходи, при това със задоволство и усмивка, през всички сезони. Дано въжето не се скъса. Или пък дано се скъса, за да е предизвикана усмивката от нещо различно и почти безобидно. От нещо с различен дух.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post.

Sorry, the comment form is closed at this time.

Search