Малки, (не)разтварящи се споменчета бели - публикувана в Интро

„За всичко, което се е случило, ние бъркаме назад в спомените си. Ако не бяха те ние нямаше да знаем кои сме, следователно, нямаше да ни има. Но след като ние си спомняме всичко, което ни се е случило и можем със същата сила и въздействие да си представим различни неща и случки, които са измислени чрез нашия разум, то тогава къде е разликата между това, което ни се е случило и това, което си представяме. Няма разлика.”

„Йон и Ана”, Нова Генерация

Можех да пиша за ултра тъжния филм Носталгия на Андрей Тарковски и за неговата книга „Скулптиране във времето”, която дочетох наскоро. Или пък за носталгиите на Джон Ленън и Пол Макартни по ягодовите вечни полета или за другата поляна с ягоди – на Бергман, която се навърташе в кината доскоро. Можеше да вметна и нещо за спомена ми как слушам за пръв път Nothing Compares 2 U, не оригинала на Принс, ами версията на Шайнид О’Конър. В краен случай бих могъл бързо да зачопля песента на Глория Носталгия. В съдържанието си тя е дълбока поне колкото Марианската падина. Уви, аз не потънах в подобни хаотични асоциации. Аз, подобно на Рентън от Трейнспотинг, избрах нещо друго, но не като него хероина, ами един мой голям спомен, който всъщност не притежавам, защото просто не се е случил, но през годините съм го превърнал в почти пълна реалност по прекалено много начини.

Няма човек, който да не се сеща, че новото е добре забравено старо. В тази връзка мога логично да доразвия идеята и да кажа, че новото помага в изнамирането от архивите на паметта на добре забравеното старо. Така предизвиканата и катализирана реакция общо взето се нарича носталгия. Най-голяма носталгия, едновременно по нещо ново и по нещо старо, изпитвам към Нова Генерация. Тя представлява един чудовищен калейдоскоп от спомени, които обхващат целия ми съзнателен живот. НГ ме е събрала с най-страхотните хора в живота ми, предизвикала е толкова много мигове, че не само искам да си ги спомня, аз искам да ги преживея отново и отново, докато лентата не се скъса както това се случи с първата ми касетка на Вход Б.
Спомените свързани с тази група и музика ме карат да изтръпвам, да настръхвам. С тях са свързани най-силните ми чувства, преживявания, еуфории. Почти всичките ми първи пъти в почти всичко са минали под техния знак. Не мога да го предам толкова ясно и реално, че наистина да го усетите, но това е музиката към филма на моя живот. Не е минал и ден от последните шест години без да се сетя за НГ.

Не че е от значение, но самата дума носталгия има традиционен гръцки произход. Nostos значи „завръщане”, а algho - „усещам болка”. Прекалено ясна е самата есенция на думата. Затова аз направо ще се завърна в началото на историята на моята носталгия и да, усещам болка. Фернандо Песоа нарича меланхолията „нищото, което боли”. В моя случай е почти същото, но не съвсем.

Всичко започна през 1998. Тогава аз бях пети „г” клас, а Нова Генерация не съществуваше от вече шест години, точно толкова бяха изминали от смъртта на Димитър Воев ( факт, за който винаги ще ми бъде прекалено тъжно ), на точно толкова съм бил и аз през 92. Брат ми ме беше помолил да му купя диска на тази група, който се казваше „Завинаги”. И аз се замъкнах с един приятел от английската гимназия. Бяха открили един нов музикален магазин точно до училището му и взех диска още същия ден, беше някъде през лятото. Вкъщи си го пуснах моментално. Летният ми ден се вледени с „Ледове”, първата песен. Толкова странна музика не бях слушал до този момент. Чак след години щях да се замисля колко тази песен ми напомня на “Athmosphere” на Joy Division, но тогава това нямаше никакво значение. Слушах диска нонстоп. Помня как две години по-късно, на рождения ми ден, децата, които бях поканил, бяха шашнати, в негативния смисъл, от музиката и текстовете. Това не ме учуди, защото знаех, че това си е моята музика.
Същото лято си взех всички техни касетки (плюс Бергология на Воцек&Чугра – друга група на Димитър Воев), дадоха ми и първия мой личен запис от техен концерт, който слушах на плажа целодневно и крещях песните. Получих го от едно негативно момиче, което в момента е в Англия и се занимава със скулптура и адски ми липсва.
Мина време и започнах да обичам едно прекрасно високо момиче, което обичаше да свири на пиано. Заедно слушахме Нова Генерация на тавана на училището. Там, сред графитите, праха и пироните, се целувахме и натискахме, там ми бяха едни от първите пушения на трева. Това беше първата ми красива любов в презряната от мен Френска гимназия.
Един път аз и това мое момиче бяхме на някаква екскурзия, прекалено пияни, за да мислим както трябва. Тя искаше да правим секс, после не искаше и не се разбрахме, а накрая се разплака и аз се държах ужасно с нея. Като фон звучеше албумът „Отвъд смъртта”.
След това отидох в банята и плаках. Беше ми тъжно за мен и момичето и Воев също се беше промъкнал в главата ми. Мислех, че е ужасно някакви подобни на него хора да умират млади или въобще да умират и след това да остават само боклуци и ненужни елементи. Много силно и насериозно съм приемал нещата тогава, учудвам се като се гледам ретроспективно. В този момент момичетата ми се виждаха двусмислени и неразбираеми, сега ситуацията всъщност не се е променила много.
През всичкото това време се опитвах да си намеря и книгата на Воев – „Поздрави от мен боговете”. Вече си бях разпечатал всички текстове, които можах да намеря, включително и тези от книгата, но нея просто исках да я имам. Търсих издателство „Литавра” под дърво и камък, на панаири на книгата, на какво ли още не. Накрая, слава богу, го намерих. Сега издателката правеше едно списание за литература и й беше останал само един екземпляр от книгата, разгледах го като внимателно го пазех. Дадох й някакви мои поеми и те излязоха в списанието. Доста по-нататък същите хора издадоха и моята първа книга - не се опитвайте да я намерите, под странен псевдоним е и вече никак не ми харесва, потърсете новата, която вече ще е с моето име отпред.
Някъде тогава се запознах и с Нели Воева. Имахме среща пред Одеон и тя закъсняваше. Аз си слушах музика и ходех напред-назад. Бях с бяла риза и доста къса коса. Все пак тя дойде и аз я прегърнах и я държах, направо я стисках, прекалено дълго време. Питах я какъв човек е бил съпругът й, говорихме за Херман Хесе, за снимки и тя ме заведе при една фотографка, също Нели, която живееше до площад Славейков. Накрая аз си тръгнах, ходех по трамвайната линия и си мислех, че не очаквах да е точно такава.

Изненадващо за мен издателката от „Литавра” ми каза, че иска да направи ново издание на книгата на Воев. Аз прекалено много харесах идеята. Уредихме промоцията в „О! Шипка” и беше адски готина вечер. В началото четох някакви неща писани за случая и цареше гробно мълчание. После пускахме много музика с Нели Воева, накарах и Васил Гюров, Ваня Щерева и някакви други хора да кажат по нещо, те казаха една дума на кръст и после пуснаха ужасния кавър на „Арлина” на Ваня. Наистина нямам спомен как съм се прибирал.
Лятото на същата година имаше някакво съживяване на групата, изсвириха общо пет песни на басейн „Спартак”. За мен беше просто прекрасно. Бях слушал „Само двама” само на мъртво, на запис, не и на живо.
През ноември същата година направих едно подобно парти в „О!Шипка”. Свириха четири групи, две от началото на 90те - Мъртви поети и Мефисто и две от началото на 00те - The Headstall и Homesick. Моята група, Homesick, която вече не съществува изсвири и нова версия, с нов текст, на Черно танго. От тази вечер няма да забравя как една двойка на по трийсетина години ме хванаха под ръка, прегърнаха ме, момичето ме целуна по бузата и ми казаха в един глас, че съм ги върнал десет години назад. Това осмисли цялата вечер.
Това лято беше изпълнено и с много шизоидни моменти, от които Фройд и Юнг биха се стреснали. Един път бях на тавана на жената, с която споделях тогава времето си, точно бяхме свършили поредната секс сесия и тя се къпеше. Аз си пуснах НГ и отидох в банята. Тя ми духа и свърших в устата й. После ми разказа, докато аз гледах цветния витраж, как никога не е харесвала тази група. Състудентките й били луди по нея, ходели на концерти, но тя никога. Тя е от този тип хора, които мразят консолидирането си в група и общество. Жалко, че връзката ми с нея свърши ужасно.
Точно, когато се разделихме се запознах с един супер готин пич и поет. И той се кефеше на НГ. Казваше, че Воев е най-немският поет на България. С него обичахме да се бъзикаме, че Дони никога няма да каже в интервю, че Воев е написал текста на „Кукла” на Атлас. Американецът, който превеждаше Воев на английски пък ми каза, че му прилича на Маяковски. Странно, както и всичко останало.
Още с януари 2004 започна адски добре. На 16 беше концертът на НГ във Военния клуб, в същия ден се запознах и с момичето, което все още обичам толкова много. Този концерт беше много по-добър от предишния. Изсвириха десетина песни, а след това се прибрах с прегракнало от врещене гърло и щастливи звънтящи уши.
След това на 15 май, два дни след рождения ми ден, Нова Генерация и Ревю свириха в Летния театър в Борисовата. Отново беше адски красиво и мрачно, когато влязохме в звуковата нощ на тази страхотна и плашеща музика. Единствената, но пък затова много голяма, тъпотия беше, че имаше дълго и ужасно псевдо пънк ревю на гадни парцали.

Последната свързана с носталгията ми случка е от вчера. Тогава в едно кино видях Тичъра, един дръмър свирил с НГ, човек тип едър мастодонт и с гигантски сенки под очите. След това, в студа, с един прекрасен приятел си пяхме Страх, Острови и Танцът на машинописката до Паметника на армията.

Историята продължава и може би няма да свърши скоро - това де факто зависи от тялото ми. Нещо като приказка без край се получава, но това е наистина друга история. Никога не съм виждал Димитър Воев на живо и не съм бил на концерт на групата му. Просто сме се разминали в цирка на единия негов живот, за което аз мога само да съжалявам, колкото и сантиментално и патетично да звучи, защото неговите песни донякъде са ме изградили като човек в момента. Искам да кажа само едно нещо на Димитър Воев: „Митко, поздрави от мен боговете”. Тази реплика към него само съм я сънувал.
Той има един стих: „Единствено решение живот // Ние ще влезем в забравата с поредния номер и код”. Всъщност номерът е, че няма пълна забрава докато има носталгия. Даже и за нещата, които не са се случили. Поне ми се ще да е така.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.