Стефан Иванов

крехкото щастие в несъвършената градина

Posted by admin - 20/11/10 at 01:11:12 pm

текстът ми е публикуван в последния брой на литературен вестник

- - -

„Зелено и златно” е първият роман на поетесата Силвия Чолева. Дано не е последният. Прочетох книгата за ден, само веднъж станах от компютъра. Това сигурно значи нещо. Няколко дни по-късно започнах да записвам на диктофон баща ми, негови истории от детството и студентството му. В тези дни интензивно си нахвърлях с по няколко изречения и мои случки, сглобявах, пилеех се.

Именно защото е написан от поет „Зелено и златно” е излят, в няколко от значенията на тази дума, роман. Той тече, лее се, има поток в него, който носи един определен живот, ритъм и мисъл и засища една определена жажда. Той е изработен от нещо разтопено, което е налято после в калъп и накрая се е получил предмет, цялостен и единствен по рода си. Нямам предвид калъп като модел или шаблон. В този случай калъпът са белите страници, а какво е разтопеното вещество ми е трудно да кажа. В тази книга са намерили израз, изсипани са, изказани са, струпани са, разкрити са, излети са чувства, преживявания, настроения, за които сме склонни да мълчим дори пред себе си. Романът е изграден от фрагменти, които не са блуждаещи и случайни, имат свой център, логика и фокус.

Романът на Чолева е природен, цикличен. Сменят се сезони в него (поетесата е била редактор на списание „Сезон”), завръща се едно и същото. Има зелена пролет, детство, посипано със злато, златна есен, залез, после изгрев и отново цялото, същото, макар и различно. Лао Дзъ казва, че природата си служи с малко думи. Вятърът спира да духа. Дъждът престава да вали. „Зелено и златно” говори за смисъла на престоя ни тук, за отпуснатите ни сезони, за тяхната празнота и пълнота. В него намират дом, убежище и подслон нещата, на които се държи най-много и които най-лесно се променят, губят смисъла си, изоставят ни, помръкват.

Книгата е съвременна и модерна с това, че разкрива и оголва, колкото е възможно, една актуална човешка ситуация. Тя не прави това пошло, показно или скандално, а по най-семплия начин – както се отваря хладилник и лампата светва, за да покаже фактите.
Книгата не е съвременна и модерна с това, че в нея липсат излишна изкусност, игри, издевателства, трикове, пастиш, пазарно и конформистко отношение към писането.
Харесва ми, че по тези точки е далеч от съвременността. Радвам се, че е литература и изящна словесност. Като капка (дано не е капка в морето), като сълза, която е оформена, пълна със съдържание, открита и отворена, прозрачна и ясна, стаена в себе си, сгъстена, готова да се разтече, да се разходи, да влезе в нечий поглед. Надявам се, че книгата ще бъде обновяваща и възраждаща за читателите, които ще посегнат към нея.

В „Зелено и златно” става въпрос за „несъвършената градина”. В хода на романа се появява и един алтернативен глас и его – Цветарката – която би могла, поне като въображаеми и пожелани, да осъществи невъзможните възможности, неосъществимото, въобще другото, което няма да го бъде. Цветарката е желанието да си друг, миналото да се върне, настоящето да не те пресушава и смачква, а бъдещето да предлага разрешение, а не само смирено примирение. „Несъвършената градина” е метафора на Монтен, която дава заглавието на книга на Цветан Тодоров. Тази градина е животът ни тук на земята. Тодоров пише, че „Бог не ни дължи нищо; нито провидението; нито природата. Човешкото щастие винаги виси на косъм. И все пак можем да предпочетем несъвършената градина на човека пред всяко друго царство – не от немай-къде, а защото именно тя ни позволява да живеем истински.” В романа липсват надежди към висшите сили. Единствените надежди са отправени към връзката и хармонията с другите хора, към (не)достижимия баланс между творчество и всекидневие.

Тази книга е като сандък, отмъкнат от острова на съкровищата, в него обаче има други скъпоценности, които са в сърцевината на живота, но са често отминавани. В книгата се виждат, усещат и имат място изплъзването на времето, старите семейни снимки, остаряването на родителите, смъртта на бащата и умрелите от глад илюзии; красивите усилия, меланхолията, любимото куче, носталгията, чувството за бавно изчезване, неизбежната драма и отговорност да си човек; скептицизъм, страхове и ужаси; неспособността да овладееш живота, който опустява неусетно, но сигурно пред очите ти; има ги и мъчната радост да изживееш младост по време на социализъм, детските игри, задълженията и принудите на порасналия, дневника на уморения и изоставянето на залъгването; достигането до човечност, мъдрост, равносметка и съзнанието, че тъй наречената любов е изгнание и от време на време по някоя честитка; в сандъка са подредени белезите, които не са по кожата, влюбванията, липсите, наличията, отиванията, връщанията, постоянното нагоре-надолу; ежедневието с ада си и със своите удари под кръста, криволиченето из живота, падането и ставането; гледането на тавана в стаята и на онзи другия, небесния; някъде отгоре в сандъка са нуждата да огласяш вътрешностите си, упованието, че литературата има смисъл, вярата, че усещането за нещата са самите неща и достигането до точката, където най-съзидателният жест е да отвориш вратата, която е зад теб и да си пожелаеш съпричастието и приятелството да съществуват.

В книгата се промъкват, чрез цитати и алюзии, за да намерят точната си страница, без ненужна концептуалност, а просто, непринудено и автентично – Йозеф Судек, Артур Лундквист, Емили Дикинсън, Джон Банвил, Октавио Пас, Даниела Ходрова, Уон Карвай, Плиний Млади, Натали Сарот, Еклесиаста, Янош Пилински, „Мартин Идън”, „Конникът без глава”, „Малката стопанка на големия дом”.

„Зелено и златно” показва недвусмислено, че писането не е надменен порок, че енергията му не потиска любовта, че не пресушава състраданието, че не предава близките ти, че не се превръщаш в обсебен минувач край собствения си живот. Чолева демонстрира, че литературата е средство, което пренася и доближава автора до себе си и до другите хора. За този роман не важат следните думи на Кафка от дневника му: „Мразя всичко, което не е свързано с литературата, разговорите ме отегчават (дори когато са свързани с литературата), отегчавам се да ходя на гости, радостите и скърбите на моите роднини ме отегчават до смърт. Разговорът отнема важността, сериозността и истината от всичко, за което мисля.” Писането на Чолева иска безкраен разговор със себе си, с хората около себе си, с градините и с миналото.

Като четох книгата се сетих как се разхождах с една жена из София. На тротоара на широка павирана улица тя видя розов храст. Той разпръскваше дъхав аромат около себе си, но се беше прегънал, падаше на шосето. Тя се опита да го вдигне, да го изправи, помогнах й, бодлите се закачиха за ризата ми, тя се скъса на едно-две места. Не успяхме да изправим храста, но поне опитахме.

„Зелено и златно” е букет от хора, нещо като икебана, цветята-хора в книгата имат плът, кръв и лице, корен, стъбло и цвят. Те не са опростени, абстрактни или помпозни, не са от картон, не са холограми или декор скован на две на три. Събирането на този букет е заради самото събиране, защото това усилие е ценно и смислено само по себе си. Това е като да набереш цветя, в дъжда да събереш букет, да кажеш, че го има, че е хубав и да се оставиш да те вали, да не си даваш сметка, че скоро цветята ще изсъхнат и да забравиш за кратко поне, че любовта е като да мирише на дъжд във въздуха и да усещаш как някъде вали, но тук не.

Романът е за една лична етика и естетика на живеене, за щастието, но „крехкото щастие”, както определя Русо това човешко състояние. Цветан Тодоров взима и този израз за заглавие на своя книга, за „крехкото щастие” той пише: „Да приемем участта си, както ни приканва Русо, без надежда за вечен живот или за безсмъртна душа, без утехата за оцеляване посредством общността, поколенията или творенията, тези заместители на безсмъртието? Животът с другите осигурява в най-добрия случай само едно крехко щастие.” Това е така заради изначалната човешка непълнота и чупливост.

Книгата на Силвия Чолева влече към приемане на чупливостта. Влече и към откритост. Преди девет години прочетох дзен коан за това влечение. Двадесет монаси и една монахиня практикували самовглъбение при един дзен-будистки учител. Няколко от монасите тайно се влюбили в монахинята. Един й написал писмо, в което настоявал за лична среща. На следващия ден след лекцията на учителя тя отишла при монаха, който й писал и казала: „Ако наистина ме обичаш толкова много, ела и ме прегърни сега.”
„Зелено и златно” е за тишината между нас, за прегръдките, които липсват, за отказаната близост. Но и за възможния разговор и допир. Влечението към такава откритост е нещо необходимо.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Search