Стефан Иванов

детективска нова година

Posted by admin - 31/12/08 at 02:12:26 pm

в народната библиотека има изложба
със стари издания на конан дойл
за любимия дедуктивен детектив

пепе карвальо е един друг детектив
и е не по-малко интересен и любопитен
неговият създател се казва
мануел васкес монталбан

желая на всеки
да бъде успешен детектив
през новата година
и да разкрие всичките си
случаи и загадки

в александрийска роза -
роман на монталбан за карвальо -
има забавни и куриозни
новогодишни моменти:

“- и не ми казвайте, че като е един път, си заслужава изключението, защото можехме да го отпразнуваме и в къщата ви във валвидрера или тук. купих едни свещи от намалението в магазина за восъчни изделия на улица “бизбе”. щеше да стане много по-задушевно, по-лично, знам ли…
- какво има да празнуваме?
- шефе, и таз добра. нова година е и се обадиха от “одисея”. резервирали са ни маса.
- нова година.
- маса за трима - вие, госпожица чаро и аз. сега ще трябва да си слагам вратовръзка.
- че ти обичаш да си слагаш вратовръзка.
- на мене вратовръзката ми стои като на обесен - въжето. я ми вижте врата.
и действително, вратът му изглеждаше старателно извит от някой настойчив и бавен палач.
- купих и противокомарни свещи.
- тук няма комари.
- за всеки случай. бяха на много сносна цена. а ресторантът, шефе, нещо не ми вдъхва доверие. сигурно е ужасно скъпо и сервират боклуци.
- “одисея” е сериозен ресторант. собственикът му е поет.
- хъм. като ги знам поетите как опъват уши от глад.
карвальо прегледа телефонните обаждания, записани от бискутер.”

“по рамблите се запалиха последните светлини на осемдесет и трета, те утре щяха да огреят една друга година и бичът на времето шибна сърцето на карвальо. макар че може и да не беше това, а някое закъсняло присвиване заради историята, която му разправи чаро. седем следобеда. някой беше разположил нощта на мястото й, в точното време, и беше пуснал jingle bells, песничката долиташе откъм близкия музикален магазин и надделяваше над свирукането на бискутер, който се готвеше за емоцията от посрещането на новата година в шикозен ресторант, насаме с карвальо и чаро. чувствата подклаждат кръвта, помисли си карвальо.”

“бискутер нахлу в стаята и я завзе с едно щракване на ключа на осветлението.
- какво ще кажете?
намъкнал беше дебело сако от черен рипс, сив панталон, небесносиня риза със сребърни копчета за ръкавели и тъмночервена вратовръзка върху телцето си на одрана жаба, което природата му беше дала. чаро изръкопляска, карвальо отсече: ще бъдеш царицата на бала. бискутер се завъртя и обясни:
- като ще е гарга, да е рошава, шефе. не обичам да излагам приятелите си.”

“-предястие: черни миди в профирен холандски сос със сметана и чесън, баница с аншоа и други разядки, полети с кава “одисея”.
- да не би да си имате кава на заведението?
без да му мигне окото, гостилничарят поясни, че не само това, а и разполагал с “местрес мас вия”, реколта 1973-та.
- салата от цикория с патешки черен дроб и оцет от кава, милфьой с пълнеж от горски гъби и мерудийки, лаврак със стриди и черни маслини, подлучено глиганско във вино върху подложка от кестеново пюре, шербет от райска ябълка, паниран камембер с доматен конфитюр, бутерки с крем кафе, асорти от дребни сладки и халви, а вината - бяло шардоне “раймат” резерва и червено “одисея”, реколта’ 78.
на гостилничаря не му се щеше да скъсява повече дистанцията с клиентите. карвальо редовно го навестяваше в търсене на любимите си блюда с гъши черен дроб, но бискутер и чаро бяха нови и нищо че неестественото перчене на запъртъка не будеше особено уважение, чаро умееше да се държи на висота и беше хубава с белилото и сенките си в стил “последни издихания на дамата с камелиите”.
- то, като за пет бона, не вървеше да е по-малко, а, шефе?
“шеф” беше отправено към гостилничаря, който моментално беше компенсиран с намигане от карвальо.
- не му връзвай кусур, антонио, този приятел ти е конкуренция.
- и той ли има ресторант?
- не точно ресторант, а мивка и печка, но пък с тях върши чудеса.
- ех, де да имах условия, шефе, де да имах технически средства.”

“- не си мокри краката. настинките започват от краката.
кой му беше казал това за пръв път? кога? и какво от това? какво му пукаше на него в тази безсмислена нощ между две безжалостни години, толкова безжалостни, колкото всяка друга от четирийсетте години в живота му, чужденец под дъжда на тропическа страна, без друг стимул, освен едно асфалтово езеро и две цяло и петдесет процента индийци и негри, които от време на време си посягат едни на други, за да постигнат надмощие ту на свинското задушено, ту на рибата с къри. няма такъв остров. нима това не е точно каквото търся? защо да се връщам по старите коловози и да се залъгвам с илюзията да изчезна оттатък босфора? да мина между кулите на анадолухисар и румелихисар, видим за закотвените за почивка платноходки, а сетне - пропастта, светът свършва отвъд крепостите на мурад IV, черно море е кладенец, от който няма излизане, както му беше разправил веднъж един моряк, напомпан с алкохолни пари и митология.
- трябва да се нарочи някое място, където светът да свършва. в противен случай ще се въртим като мухи без глави около него. от всички морета, които познавам, черното е с най-подходящо разположение за край на света.”

“събуди се на здрачаване на първи януари 1984-та. беше гол, в леглото си, отвит, беше му студено, но го топлеше тихото задоволство, че почти не е живял този ден. трябваше да се забрани първи януари. втори също. и годината да почва от двайсет и първи март. изненада се, че умът му е така бистър, че да роди подобни проникновени съждения. (…) от все още отрупаните с книги лавици извади “чистите съвести” на карлос фуентес, мексикански писател, с когото случайно се беше запознал в ню йорк през време на агентурния си период в цру. (…) може и някоя подробност да му се губеше, но едно бе сигурно - карлос фуентес се беше отнесъл снизходително, без никакво право на това, и сега романът му щеше да послужи за подпалки в лагерния огън, който малко от малко трябваше да сгрее апартамента и душата на карвальо. разпарчетоса книгата, смачка страниците и върху мъртвите хартиени гълъбици постепенно издигна архитектурата на кладата, поднесе кибритената клечка към нея и тя се превърна в епицентър на пламък с литературна основа и призрачен димно-копнежен връх. огънят се разгаряше, а карвальо броеше с крайчеца на окото си книгите, които му оставаха. достатъчно бяха да ги гори една по една; книги, с които го бяха обвързвали нуждата и чувствата, докато още вярваше, че думите имат нещо общо с реалността и живота.”

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Search