по-близо до бейкън

Най-голямата досега ретроспективна изложба на Франсис Бейкън беше открита в Тейт Бритън тази година на 11 септември, което може да се изтълкува като почти дяволска проява на черен английски хумор. Иронично e като това, че признатият още приживе за най-велик английски художник, е роден в Дъблин. А обвързването по някакъв начин на тази дата именно с този художник е основателна най-малко заради самите сюжети и теми на картините му и заради подобни негови изказвания - „животът не е нищо повече от раждане, секс и смърт”; „в края на краищата всички ние сме потенциални трупове, разфасовани и провесени на ченгели, разпятието не е нищо повече от това”; „изкуството ми не е агресивно, животът е агресивен”; „планетата ни е кланица на ръба на унищожението.”
В изкуството му има деформирани тела на хора и животни, сякаш преживели война, катастрофално насилие, безбожие, нихилизъм и болка. Същества с оголени кости, които използват вътрешностите си за грим и от чиито лица струят звучащи крясъци, които просто излизат от рамката и влизат в ушите. Бейкън винаги ги рисува върху негрундирано, необработено, сурово платно, сякаш за да е още по-непосредствено и естествено изкуството.
По време на работата си като интериорен дизайнер обожавал завесите. В много от картините му има завеси като фон, зад поредната изкривена или изкормена фигура. Разкъсани, раздробени и провесени като ивици одрана кожа. Със завесите се къса и подредената фигура на актьора, той получава прозрение, отиват си последните му илюзии и смислени реплики, които дават място на вика, защото нищо друго не остава. Когато завесата вече не е препятствие, Бейкън рисува различни рамки, затвори, сцени, рампи, гробове, маси, бездни, столове или тронове, които приковават и се явяват нова завеса, която не може да се разкъса, място на ужаса, което не може да се напусне.
Искал е картините му да изглеждат сякаш човешко същество е минало през тях, оставяйки следа от присъствие и спомен от минали събития, също както охлювът оставя своята слуз. Това напомня на репликите на Марлон Брандо от “Апокалипсис сега” - „гледах охлюв да пълзи по острието на бръснач. Това е моята мечта. Това е моят кошмар. Да пълзя, да се хлъзгам по ръба на бръснача и да оцелявам.” Разликата е, че при Бейкън оцеляването не е приоритет.

Мнението на Деймиън Хърст, голямото лошо момче на съвременното изкуство, за Бейкън е следното: „Той е най-добрият. Лушън Фройд поставен до него е лайно. На едно определено ниво не става въпрос за способности, а за топки. Бейкън наистина има топки, би могъл да се чука в ада без да му стане горещо. Той е последният художник. И да, може да се каже, че систематично реализирам негови образи и идеи.”
Дейвид Линч споделя, че „Бейкън не е просто художник, а герой за мен. Бях на негова изложба през 60-те и това все още е едно от най-силните неща, които някога съм виждал. При него стилът и това, което седи като идея са обединени, оженени, перфектни. И пространството, и бавното, и бързото, и текстурата, всичко. Обикновено обичам определен период на даден художник, но харесвам всичко на Бейкън. Човекът, знаете, просто притежаваше нещото.”
Бейкън е на мнение, че трябва да се върнеш към традицията и техниката от миналото, но да я счупиш, преобърнеш и евентуално да я преоткриеш. Днес, а и вчера, когато самият той е в традицията и канона, правят това с него. Той е вършел същото с ван Гог, Мунк, Рембранд и най-вече с портрета на папа Инокентий Х на Диего Веласкес, който го вдъхновява за 45 картини на папи, които той рисува през целия си живот. Бейкън никога не е виждал творбата на Веласкес на живо, но въпреки това смята, че никога не е постигнал въздействието и колорита на оригинала.
Художникът, който го вдъхновява да започне наистина да рисува, е Пикасо, чиято изложба през 1927 той посещава в Париж. Споменавал е неведнъж, че това е съвременникът, с когото се състезава и опитва да достигне и че най-голямата чест би била работите му да бъдат поставени до неговите. Това вече е факт, осъществен както в постоянната изложба на Тейт Модърн, така и на множество други места по света.
Инспирират го и снимките на Ийдуард Мейбридж от края на ХIX век на парализирани деца, които се опитват да ходят и на борци, преплели тела в неестветвени положения. Използва фотографиите като речник за справка и често вместо модел предпочита да рисува по снимка. Не му е било приятно да обезобразява приятелите си, когато са пред него.
Зареждащо са му действали коридата и боксовите мачове, има запазени вестници, на които е рисувал направо върху снимките на Джак Демпси и Мохамед Али.
В някои от картините си е цитирал по своеобразния си начин и окървавеното лице и очила на медицинската сестра от „Броненосецът Потьомкин” на Айзенщайн.
Бейкън е споменавал, че е искал да снима филм и че използва формата на триптиха не само защото му напомня на снимки за арест, а и защото по някакъв начин така разкадрира и разказва история по-близка до киното. То не е безразлично към Бейкън и му отвръща с цитати и показва, че е повлияно от него.

В първия “Батман” на Тим Бъртън Жокера и неговата банда лунатици опустошават художествена галерия. Почти всички произведения на изкуството са вече осквернени и обезобразени, но когато един от престъпниците замахва за пореден път, за да разпори картина, Джак Никълсън сервира следното - „Нещо я харесвам тази, остави я, Боб”. Думите се отнасят за Фигура с месо на Бейкън, поредно прераждане на мотива за крещящите папи, в което завесите са заменени от висящо месо.
Франсис се промъква на пръсти още един път в Батман. Кристофър Нолан, режисьорът на последните два филма от поредицата, казва, че е целил лицето на Жокера на Леджър да изглежда спазматично и проядено отвътре като портрет на Бейкън.

В началните надписи на „Последно танго в Париж” на Бертолучи има картини на художника. Присъствието на неговите образи не спира дотам. Целият филм е базиран върху творчеството на Бейкън и изразява визуалната почит на режисьора. Като се започне от крясъка на Брандо под моста, голите тела на пода в апартамента, мине се през стъклата в банята, които размазват лицата и се стигне до костюмите, цветовете и осветлението.

Love is the devil е биографичен филм на Джон Мейбъри за художника. Тъй като не е получил разрешение да използва нито оригинални картини, нито репродукции, Мейбъри решава да направи изключителния опит също да снима целия филм през кодовете и енигмите на Бейкън. Даниел Крейг, тогава все още бъдещ Джеймс Бонд, играе Джордж Дайър, включително и напълно гол във вана, при това с малко вода и без пяна. Той е печално известният любовник на художник, защото се самоубива в навечерието на откриването на изложба в Гран Пале в Париж, първата на британец от Търнър насам. Именно тази изложба вижда и Бертолучи.
Широко разпространена е версията, че Бейкън се запознава с Дайър, докато последният обира апартамента му, което не притеснява ни най-малко ограбения, защото в едно от най-известните си интервюта споделя, че е напълно аморален и ако не се е случило така, че да стане художник, то със сигурност е щял да бъде престъпник.
Случайността играе важна роля в разбиранията му за изкуство. Тайна, разкрита едва след смъртта му е, че скицирането е малкият му порок. В продължение на десетилетия е повтарял, че рисува без скици и подготовка, а единствено с големи четки и много боя. Порокът му обаче не променя смисъла на думите му, че картината е полуконтролиран инцидент и зависи от шанса, че е спонтанният начин да се покаже нервната система, съзнателната и несъзнателната част на човека. Това донякъде го доближава до Уилям Бъроуз, един от новаторите в литературата на миналия век. Двамата се запознават в Танжер, където Бейкън се среща и с Алън Гинсбърг и Пол Боулс. Далечна и тънка е връзката на изкуството на художника с литературата, макар и един негов триптих да носи заглавие на поема на Томас Елиът.

Джон Мейбъри твърди, че ако харесваш Бейкън, то лесно можеш да бъдеш обсебен от него. Склонен съм да се съглася. Докато бях в Лондон, не можех да спра - да мисля не е точната дума - да го чувствам и преживявам. Без значение къде се намирах и какво правех. Той беше около мен и точно пред очите ми. Беше в Хайд парк, където намерих чисто нов неотварян чадър, оставен на пейка, видях дървената му дръжка сякаш покрита със старчески петна, тъкмо когато започна да вали. Беше и в комунистическата книжарница, в която имаше кула на прогреса, на чийто връх беше боднато червено знаменце. Беше в Кенсингтънските градини, до скулптурата на Питър Пан и десетките птици плуващи в реката. Беше и в ресторанта, където случайно се запознах с българка, която учи право във Франция и наскоро е ходила в Австралия и Нова Зеландия, за да види къде е сниман Властелинът на пръстените. Бейкън беше в двуетажната френска сладкарница в Сохо, чийто собственик е австриец. Зърнах го в кафенето-сексшоп, където две английски баби не виждаха плакатите и рисунките по стените, не забелязваха вибраторите на витрините, а съсредоточено обсъждаха със сервитьора какво кафе да пият, той им приличаше на добър младеж, но всъщност беше садомазо гей с много кожа и метал по себе си и приспано за момента пламъче в погледа. Виждах го под мостовете, до закотвеното копие на кораба на Франсис Дрейк и до камъните на брега на Темза, оголен заради отлива. Във вегетариански ресторант в Кемдън. В музея на Холмс на Бейкър стрийт, на която е живял и Хърбърт Уелс, от музея си купих кутийка за бонбони с черна котка, но се сетих за Джордж Дайър и хапчетата, които поглъща и които го убиват и я върнах, замених я за бюст на детектива. Бейкън се яви в шума на клуба, в който са свирили Блър, Пълп, Меднес и кой ли още не. Той беше до театъра, в който Шекспир е поставял за пръв път пиесите си. В това, че една естонка ми каза, че името на техния най-известен композитор всъщност се произнася Перт, а не Пярт. Мернах го в сянката, където се беше скрило едно момче, което мастурбираше ей така, насред нощната сумрачна и безлюдна улица, мислейки, че няма кой да го види.
Докато вечерям с трима близки човека в ливански ресторант, мисля за Бейкън и за това как се е събирал в клуб Колъни руум, в обикновени барове и рибни ресторанти с приятелите си, повечето, от които е рисувал. Сред тях са Джон Дийкин, фотограф на Вог, Хенриета Мореас, алкохоличка, писателка и муза и Изабел Роузторн, художничка, любовница на Жорж Батай и една от малкото жени спали с Бейкън. Минавам с тримата ми приятели край Уестминстърското абатство, почти полунощ е и то изглежда бяло и бледо като гигантски призрак готов да плаши цели градове.
Бейкън е с мен, докато ходя към Колингъм роуд, където ще си взема вана и ще заспя. Подминавам Рийс Мюс, улицата на която е било хаотичното му ателие, пренесено на 7000 малки части в Дъблин през 2001, годината на 11 септември. След около двеста-триста метра съм сред чаршафите. След няколко хиляди километра съм в София. Бейкън продължава да не се отдалечава.

 

текстът е публикуван в капитал лайт

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.