Стефан Иванов

и заради датата

Posted by admin - 24/05/08 at 12:05:56 pm

снимката е на цветелина ангелова

долният текст е публикуван в новия брой на капитал light

позволявам си да го публикувам нередактиран
защото ми е важен

иначе честит празник
и честит рожден ден на един приятел

 

Петте въпроса:

Когато работя, обичам… да е тихо и спокойно, да съм сам, но книгите ми да са до мен.

Когато почивам, обичам… да се разхождам, да лежа, да чета, да гледам филми, да ходя безцелно.

Тайният принцип на това, което правя, е… че е тайна, която не знам.

Учил съм се и се уча от… стотиците хора в библиотеката ми, от любовниците, приятелите и роднините ми. Наистина съм любопитен.

Ако ви кажат за писането, че е… просто случайно изтичане на изкуство и мастило под формата на думи… не му вярвайте.

 

Стефан Иванов - На 22 години. Основното училище, в което е учил, е 122-ро. Публикувал е две книги с поезия („4 секунди лилаво”, „Гинсбърг срещу Буковски в публиката”) и всевъзможни текстове в нещо като поне двайсет печатни издания. Една от любимите му български песни е „Само двама” (така ще се казва и първият му роман) на Нова Генерация. За него двойката е нещо важно, но се надява, в края на краищата, да не се окаже двойкар.

 

 

Чел съм много хубави редове за процеса на писане из Барт и Бланшо, Керуак, Троки и Хенри Милър, даже при Стивън Кинг. Да кажеш какво точно правиш, освен че пишеш или натискаш клавиши, за да запълниш белия лист е почти толкова трудно за обяснение, колкото е и четенето, друго съкровено и интимно тайнство. Обикновено се смята, че когато четем, очите ни се движат плавно от ляво на дясно. Това не е така. Очите всъщност скачат по страницата, три-четири пъти в секунда със скорост около 200 ъглови градуса в секунда. Едва в кратките паузи между движенията ние „четем”. Това е само формалната и механична част на четенето, а съдържателната и психологическата са все още без пълен отговор. Така е донякъде и с писането.

Напоследък има нещо като иронична и несериозна тенденция, даже от страна на авторите, да се омаловажава изкуството. Сякаш то е само каприз, забавление, повод за позиране, интервю и шеги, продукция някаква, запълване на свободното време и на джоба със страничен доход. То е и жизнена потребност, която е достатъчно сериозна, че да не се подлага винаги на самоирония, но хуморът е по-съблазнителен и предизвиква интерес. Случвало ми се е да чета интервю с почти анонимен колекционер на плюшени играчки, което е по-сериозно от интервю с модерен и известен писател. Въпреки остроумието и нихилизма, човек не може да няма респект към традиция на няколко хиляди години.

Възприемам писането, извън чисто журналистическите публикации, като нещо аскетично, но не в християнския смисъл на думата (да станеш отшелник или нещо подобно), а в гръцкия - като упражнение по живот. Практика, без която не можеш, нещо което те преобразява и обновява, за да можеш да живееш според нуждите си. Писането не е само механика, суета, вдъхновение, занаят или форма, не е и психотерапия, а екзистенциален и естетически избор и позиция, сериозна и дисциплинирана работа, която е избрана напълно съзнателно. Литературата ми помага да си обясня и разбера себе си и другите. Тя е археология на минало, настояще и въображаемо. Търсене и разгръщане на нюанси и състояния, на специфичното и особеното.

Животът и писането ми взаимно се подхранват. В нещата, които пиша едното се трансформира в другото: смесвам лични истории, любов, омраза и спомени с чужди текстове, с филми, факти, песни и снимки, които са важни по някакъв начин за мен и сюжета. Наблюдавам дали има симетрия и съвпадения, дали ритъмът и фокусът са както трябва, дали логиката на образите отговаря на вътрешния ми пейзаж и дали съм толкова искрен както, когато идеята се е появила. Писането е като центростремително кълбо, като снежна топка, която се докосва, асоциира и преплита по всевъзможни начини с всевъзможни неща, докато се оформи някакъв текст. Съвсем скоро, след смесица от опиянена спонтанност и спокойна прецененост, първата бележка е вече няколко страници.

Всичко може да даде първоначален повод за писане. Сън, случайна фраза, паразитни думи, разходка по улицата, спор в бар. Рембо, например, е написал наистина интересно писмо на датата, на която съм роден. Борхес и Тарковски умират в годината на раждането ми. Друг път се замислям върху произхода на думите, етимологията. Исидор от Севиля казва, че „изследването на всяко нещо е по-ясно, когато познаваме етимологията му”. Някак интересно и смешно е, че „Мистерията на българските гласове” се казва именно така, когато разбереш, че мистерия идва от гръцката дума за затворен и се отнася за устата и очите. Подобни неща ме карат да фантазирам и да съчинявам сюжети, да влагам желание и въображение.

В навечерието на Великден, след като ден-два преди това бях гледал документален филм за Бергман и самотният му живот на остров Фарьо, някак неусетно се озовавам в дома на театрален режисьор.
Него го няма, но дъщеря му ни посреща заедно с кучето Трой, което няма нищо общо с неподвижен и изоставен Троянски кон. В него бушуват игри и буйства. Има и други гости. Симпатична, но някак стегната жена, която още отдалеч прилича на лесбийка. До нея седи мъж. Чудя се откъде ми е познат. Оказа се, че е барман. Дъщерята тъкмо е сервирала вечерята и вече вади козунаците от фурната. На масата в хола лъщят боядисаните яйца. Най-отгоре са червените. Приятелят, който ме покани, отваря бутилка червено вино. Подава ми пълна чаша, а аз вдигам дистанционното за телевизора от пода преди Трой отново да го захапе. Върви някаква гадна денс музика. Започвам да сменям каналите. Новини, сериали, коментари, билярдни състезания и пряко предаване от катедралата Александър Невски, патриархът бавно реди някакви думи, а зад него невъзмутимо стои президента. По следващата програма дават „Разяреният бик” на Скорсезе. Един ужасно дебел Робърт де Ниро бие жена си, защото си мисли, че е спала с брат му. Приятелят, нали се е занимавал с бокс, иска да го гледаме.

Изведнъж си спомних защо барманът ми се стори познат.
Погледът ми е прикован към екрана, но не виждам добре де Ниро, който вече е на ринга, а себе си. Лицето ми се отразява там, където е главата на актьора.
Преди няколко месеца бях в някакво заведение и клиентите си говориха за българска музика. Стана дума и за Нова Генерация и мъжът, който налива питиетата, се изцепи:

- Най-хубавото нещо, което стана с тази група е, че вокалистът умря.
Чернобелият филм пред мен започна да се оцветява в червено. Сякаш електрическа змиорка ухапа сърцето ми. Знам песните на този човек наизуст, познавам децата и жена му. Какъв е този, за да говори такива глупости? Тогава си тръгнах от бара, но сега никъде няма да ходя.

Голгота означава череп и за християните в центъра на света се намира именно този череп, защото е върхът на космическата планина и заедно с това мястото, където е бил създаден и погребан Адам. Там кръвта на разпнатия Спасител се излива върху черепа на Адам, заровен в самото подножие на кръста, и става негово и наше изкупление. Адам се превежда от иврит като червена земя, все пак от пръст бил направен човекът. Опръсканият в кръв череп на Адам като голямо великденско яйце. Кръв, от която може би не идва никакво изкупление. Череп, от който животът е изтекъл и каквото и да капе върху него няма да го съживи. Нищо няма да се излюпи или да възкръсне от тези яйца. Смъртта е черна точка и нищо не може да я превърне в червена.

Ще му счупя главата на смотания тъпанар. Чудя се дали да кажа: „Хайде да се чукаме с яйцата!” - да го предложа и да хвана едно лилаво. Барманът да си избере червено. Да държа моето с лявата ръка и когато той се подготвя да го удари, да изстрелям кроше към слепоочието му. Това също са глупости.
- Искам да ти кажа нещо - обръщам се към него. - Чувал ли си за Уолт Уитман? Не? Той е известен поет, умрял е отдавна. Вълнувал се е от мозъци и черепи. Мислел е, че обясняват всичко. Приживе се съгласил да му направят аутопсия. След като умрял му изрязали мозъка, приличал на гигантски карфиол. Тъкмо да го изследват и един асистент го изпуснал на пода. Станал на парчета, събрали ги и ги метнали в кофата. Казвам ти това, защото съм убеден, че някои хора са безмозъчни и без да им извадят мозъка от главата.

- Напълно си прав - казва той. - Боксьорите са дебили.
Секунда по-късно приятелят, нали е бивш боксьор, го изгледа на кръв, но не го свали на земята, прекалено е лесно. Решихме да си ходим. Не взехме такси, защото градският транспорт беше възкръснал.

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Search