колко е важно да не си духовен по принцип

преди месец и половина редакторите на едно седмично списание
ме помолиха да напиша обобщаващо есе за темата на съответния брой
която тогава беше духовното
написах два различни текста в рамките на два дни

това е вторият текст

- - -

Бих могъл да пиша за духовното страница след страница. Което, всъщност, като че ли и правя през последните около десет години. Бих могъл да пиша за духовното, заради образованието си, като философ и културолог. Начетено и с претенцията да знам как седят нещата.

Мога да зарина с купища термини, периоди и концепции. За духовното при гърците, руснаците или във Византия. Духовното през Средновековието и Ренесанса, преди и след Световните войни, спина, озоновата дупка, парниковия ефект и икономическата криза. Духовната ситуация в чумав френски град. Духът на човека в социализъм, нацизъм и фашизъм. Мога да разкажа като каква духовна личност е възприемал себе си император Хелиогабал. Мога да обясня кога и защо е умрял Бог и защо има толкова много алтернативни религиозни учения. Или с какво се променя духа и аурата на художествената творба в епохата на нейната техническа възпроизводимост. Или защо човешките същества са таргет група, а изкуството е продукт.

Мога да разкажа разни интересни истории и да развия доста добронамерени или злонамерени теории за възходи, залези и падения на духа и дори да си помисля, че мога да помогна някой да почувства нещо от сухия преглед. Да помогна да се почувства по-добре. Доста високомерна мисъл, присъща на учен, който е прекалено уверен в правилността на академичните си занимания.

Понякога хората, които се занимават с хуманитарни науки имат лошия навик да се възгордяват прекалено много, да се вземат много насериозно и да мислят, че са по-важни от самия предмет на своето изследване. Учените имат кофти навика да обезчовечават. Теорията хваща само контурите и смалява живите неща. Хербаризира ги. Лишава ги от глътката въздух, която дават. Превръща ги в пожълтели, мътни и неразбираеми страници.

За добро или за лошо не се занимавам единствено с философия, културология и теория.

Мога да кажа и разни чисто практически неща за духовното. Да изпиша един бял, а не пожълтял, лист, на който, ако не друго, поне можеш да се порежеш. Метафорично казано.

Не знам кога усетих, че връзката между историите по книгите и ежедневното поведение не стоят чак толкова далеч едни от други, че можеш да се държиш както е редно и смислено не само по книгите и във филмите, но и в реалността. Само дето трябва да искаш да го направиш. Да избереш. И да ти е приятно да го правиш. Дразня се и ми се гади от казионните прояви на така нареченото духовно. Възрастни хора, е, понякога се случва и да са млади, говорят с голям патос и с поглед на крадци, в който личат хиляди лъжи, но, въпреки външните белези, те говорят самодоволно за непреходните ценности, силата на духа и някакви подобни абстракции. После отиват да вършат мръсотии и безумства.

Духовното не е само на Коледа, Великден или на 24 май, когато се колят буквите, които цяла година са били угоявани с фалшиви Ботев, Вазов и превъзбудени сантименти. Духовното е, нали, нещо ей така, което – по принцип – си го има и му трябва голям мазен повод, за да покаже главата си над водата, в която със задоволство го давят.

Да, ама не.

Духовното е всеки ден. И е лична и конкретна работа. И е голяма работа, която лесно се смалява. Освен, че е лично се случва и да е мъчно и самотно занимание. Като се говори за духовното и кризата му в България е лесно да започне човек да мрънка или да се оправдава, че не прави това или онова, защото еди-какво си – „такова е времето“, „не ни помагат“, „хората не разбират“, „какво да ти кажа“ – някакви апатични, макар и понякога абсолютно верни, констатации и почти никаква реакция срещу тези констатации.

Разликата между мрънкането и сериозната гражданска, културна и духовна позиция е, че едното само се оплаква, а другото си защитава ценностите, търси сметка защо му хвърлят ценностите на боклука и непрекъснато иска тези ценности да си качват цената и за другите хора.

Сериозната позиция се бори. Иначе е лесно да кажеш погнусен, ужас, ужас, много е зле духовното в нашата страна, духовно ли бе да го опишеш, духовно ли бе да го разровиш, разровиш ли го ще мирише и ще горчи като отрова.

Още по-безумно е да си даваш сметка за бъговете наоколо, но както става в едно друго стихотворение на Вапцаров да тръгнат да те бесят изкусно, ти да си траеш и да им пееш, звездите от небето да те хвалят, но и да поумреш. Нека не даваме да ни бесят. Нека се държим адекватно. Като общност. Има разлика между гражданска апатия и смърт и гражданско безсмъртие и ангажирано поведение.

Просто вярвам, че дори днес някои неща са нещо повече от пазара и индустрията. И си заслужават усилието и отношението. И ти дават после щедро в замяна.

Преди стотина години Димчо Дебелянов пише за недостойния хленч, изпълнен единствено с алчност, на българските хора на духа и казва, че заветът за служене на духовното и на изкуството е още нероден завет у нас. Надявам се сега, макар да съм наясно със ситуацията, това да е по-различно. Надявам се.

За да не звуча голословно преизпълнен със странна и необяснима агресия на „аз обвинявам“, ще кажа какво лично съм направил за духовното през последната година, въпреки че са малки и незначителни неща и въпреки риска да изглеждам самовлюбено, суетно, егоистично и нарцистично. Бих се радвал повече хора да могат да говорят свободно, спокойно и най-вече публично за заниманията си без непосредствения публичен риск да бъдат обвинени във всевъзможни прегрешения, недостатъци и недъзи.

Знам, че скромността краси човека, но заради тази красота много талантливи, чисти и честни хора тънат в мизерия, алкохол, отчаяние и липса на признание и никой и нищо не им помага да излязат от това си забутано състояние.

Един човек, когото ценя, дори отне живота си в началото на тази година.

А ако не са скромни, месомелачката често пъти ги преработва в нещо, което те по презумпция, подразбиране и сякаш и по природа не са, прави ги на странно словоохотливи и гъвкави конформисти, които забравят ценностите си и се опитват да се впишат в тази страна, която е като една човешка длан. Длан, която сякаш е част от ръката на инфантилен екзекутор. Да, някои стават красиви скромни конформисти, за да оцелеят.

Та, за да не звуча голословно и обвинително. Какво успях да направя за духовното през последната година. Не съвсем на Коледа, но какво да се прави, ще се опитам да се поправя.

Намерих издател за книгата на Тодор П. Тодоров „Приказки за меланхолични деца“. Редактирах два романа, „Алкохол“ на Калин Терзийски и „Невидимо присъствие“ на Момчил Миланов. Часове наред съм разговарял и с двамата, успокоявал съм ги и съм ги карал да виждат смисъла, свободата и удоволствието от книгите си. С автора на „Алкохол“ съм лепил плакати за книгата му, намерих театрална зала за представянето й, писах писма и анотации.

Организирах четири пъти „Зачитане“ в кино „Влайкова“, серия литературни четения, в които взеха участие повече от трийсет утвърдени и дебютиращи български писатели и поети. Входът за събитието беше четири лева и винаги имаше поне сто човека влезли с билет. Организирах два пъти, досега, „Бавно: Изговорен свят“ в ТР Сфумато, заедно с група „Блуба Лу“. Първият път голямата зала на театъра беше наполовина пълна, а на втория хората седяха на стълбите и между редовете. Благодарен съм на всеки един зрител, който е дошъл. Накарал ме е да вярвам в определени неща. Помагах да се организират и участвах в още десетина различни събития, премиери, работилници, инициативи и четения.

Написах текстовете за три парчета, които направихме с Константин Кацарски от „Блуба Лу“. Написах част от сценария за късометражния филм „Пух и прах“ на режисьора Любомир Младенов и фотографката Яна Лозева. Помогнах в организирането (намерих клуба, седях на входа, пренасях техника, чистих тоалетни, зъзнах и се разболях) на тридневния „Impossible fest” в клуб „Бекстейдж“, на който свириха 14 български групи, една румънска и една немска.

Купувах си колкото можех повече книги. Продължих да си водя блог. Писах и публикувах есета и рецензии. Записах магистратура. Ходих на концерти, кино и театър, когато можех. Непрекъснато съзерцавах и зяпах града, животните и хората. Изслушвах и разговарях с приятели и непознати, за да чуя какво ги вълнува и да се опитам да ги разбера по-добре. Ходих на протести. Много протести. Състрадавах. Ощастливявах се. За мен усилието да разбереш другите хора е дори повече от духовно.

И непрекъснато искам и те да разберат, че може да си адекватен и духовен (при това без да си злостно духовит или с розови очила, наивност и безпочвен идеализъм) – но с нужно и напълно човешко усилие. Колкото и малко да е то, каквито са и моите лични усилия и моите дребни стъпки в това, което мисля, че е правилната посока. Ще продължа, защото просто не ми хрумва да спра.

застраховка на смисъла

преди месец и половина редакторите на едно седмично списание
ме помолиха да напиша обобщаващо есе за темата на съответния брой
която тогава беше духовното
написах два различни текста в рамките на два дни

това е първият текст

- - -

Когато някой спомене думата „духовно“, най-често тя се посреща, понякога с пълно основание, с духовити забележки и се гледа на изричащия думата с присвити и проницателни очи, от които духа вятър, ухаещ на смес от ирония, сарказъм, абсолютна обективност и открит присмех. Ухание, което минава за белег на прогресивно съвременно общуване. Когато се заговори за духовното, говорещият бързо е припознат било като извънземен, сдухан аутсайдер, лицемерен продажник, претенциозен сноб, неадекватен тинтириминтирист, добронамерен смотльо или кичов, надянал гигантски розови очила, наивен идеалист.

На духовното, в момент, в който човешките същества са таргет група, а изкуството е продукт, се гледа като на абстрактно и непечелившо, мъртвородено гламаво занимание за мънкащи мутанти. За добро или за лошо, духовното не се намира на някое нереално уютно място край седмото небе, а си е точно тук и ни най-малко не е в сферата на абстрактното. Духовното има конкретен, всекидневен и материален израз. То е добавена стойност, върху която не се плаща данък, но се получават общи и колективни лихви през цялото време.

Един източен автор, писал преди хиляда години, показва, че духовното е нещо земно.
Су Шъ пише: „След няколко чаши вино и хубав обяд аз, Обитателя на Източния склон, се облягам на масата, загледан в белите облаци или в бистрите води на реката отдясно. И външните, и вътрешните врати на моя ум са широко отворени и през тях в стаята нахлуват далечни хълмове и върхове. В такива мигове стоя, сякаш дълбоко замислен, но същевременно свободен от всякакъв размисъл. В това състояние така ненаситно поглъщам изобилието на разгърналата се пред мен природа, че почти ме дострашава колко ли дълго още бих съумял да се задържа в прилична за човека форма.“ Това е духовното усещане за преизпълненост, за надмогване на себе си, за отваряне на сетивата и съзнанието, да се проветрят и осветлят и да няма по тях прах и паяжини. Духовното е такава настройка за живот и за прекрачване на някаква граница, която ти позволява да осмислиш човешкото и природното, даже и когато си на маса, в задръстване или на бизнес среща. Духовното помага да се преглъща по-лесно реалността, то е хранителна добавка, която подпомага учудването и възхищението. Духовното има земен и социален характер, защото ако то помага на теб, ти помагаш и на хората около себе си.

Духовното не е обикновена дума в речника, не е машинация на въображението, не си стои подредена и дефинирана, излиза измежду твърдите корици и се разхожда из града също както опашките в магазините, кецовете, партитата, бездуховността и бездушността. Духовното би трябвало да е противопоставяне на вакуума, несигурността и нестабилността както на планетарно, така и на лично и интимно ниво. Противопоставяне на масовото изчезване (уви, трудно е да се произведе евтино и в Китай) на смисъла в света. Противопоставяне на редуцирането на човешкото до прагматично произвеждане, поглъщане и отделяне. За да задиша и да ходи из града, при това не като някое угрижено и угнетено създание излязло от утайката, на лесно уязвимото духовно е нужно съзнателно и конкретно усилие, което ако не се полага ще доведе до един по-различен синдром на придобитата имунна недостатъчност и до една неочаквана и нелечима форма на рак. Духовното е изход от лабиринта на безсмислието, то е застраховка на смисъла. Придава форма, обем и разширява неимоверно границите на света и едновременно с това е самоцелен и целеустремен невидим скалпел, който изрязва тумори по окончателен и неподражаем начин.

Духовното не е някакво езотерично или друго учение на правилния път, подобни правилни учения на елементарните опозиции между бели и черни, добри и лоши, ние и другите, са потапяли света в кръв, неразбирателство и безумие. Духовното не е предварително готово, не е и като да го приготвиш по рецепта за пет минути в някой слънчев следобед. То е съзнанието, че водиш живот в един свят, който може да се превърне от евтин и донякъде непотребен продукт в произведение, което заслужава уважение и възхищение и ни прави по-живи и честни. То е разбирането, че и от нас зависи дали плановете плавно ще се провалят. Въпреки че на местна почва автентичната алтернатива на квазибитието е небитието, духовното бавно, но сигурно може да покаже на всеки, че на пръв поглед напразните и непрактични усилия имат ценност и значение.

Като водене на диалог, от който да изпиташ удоволствие, учудване, състрадание и страх. Като усещане за свобода, поемане на отговорност и почтеност. Като пречистващ хумор (без злост) и оправдан бунт срещу нечестното статукво. Като отказ да си послушна публика или марионетка, която харчи, храчи, унищожава планетата и съсипва децата си. Като съзнанието, че не знаеш всичко и не си най-добър във всичко, не се возиш сам в трамвая, не си краля на пътя и си политик в парламентарна република, а не мил и патриархален монарх. Като волята да спреш да повтаряш лесните и фалшиви стереотипи, в които се варим на бавен огън и не усещаме кога ни убиват. Като откриеш ползата в липсата на компромиси и в наличието на книги в библиотеката. Като си хвърляш фаса в кошчето за боклук и почистваш след кучето си. Като решението да разкажеш на близък или непознат какво значат за теб (и за него) това небе, тази картина, фотография, песен или филм. Като опита да разбереш себе си и човека срещу себе си, а не единствено, например, да проникнеш във всичките му отверстия. Като желанието да пробваш да видиш, че реалността не трябва да се обезценява непрекъснато и че това, което от учтивост наричаме общество, може и да бъде, поне за кратко, общност.

Такива действия имат последствия. Те, като външно изражение на духовното, помагат да се преименува, за съжаление не за постоянно, модерното название на необходимостта, което, както е известно, е „икономика“ и често ни принуждава да се занимаваме със странни, макар и полезни за нас и приемливи за околните, начинания. Духовното е привилегия, която хората си дължат сами на себе си, то е начинът да се покаже, че определени неща са в сърцевината на действителността и не се купуват, не се появява нов модел и колекция всяка година и за появата им се изисква определена настройка и интензитет на вътрешната дейност.

Духовното не е за всеки. Има хора, които не виждат тъмното (въпреки лампите, блицовете и прожекторите) като в рог пространство около себе си, не усещат, че това, което смятат за рог на изобилието е рог, от който струи нищото, помита всичко около себе си или му слага лого и цена. Не, те не са клинично луди, не са и библейски безумци, които казват в сърцето си, че няма Бог. Те са нормални хора, които живеят в уюта на бездната, която човек е устроил за себе си, когато съзнателно, рационално и с ясна идея в ума се е оставил сам. Сам и отчужден на този свят, заради свръхиндивидуализъм. Сам и отвъд този свят, заради разомагьосването, липсата на вяра и (не)осъзнатото желание за непрекъснато самоналагащо се изгнание, което трябва да маркира утвърждаване, еволюция и самостоятелност. Духовното не е за всеки, то не е фашизъм, никой не може да бъде задължен да мисли или живее според някакви духовни си там небивалици и измислици. Духовното е просто алтернатива на един начин на живот, който твърдо смята, че е здраво стъпил на земята и не усеща прогнилото въже, по което всъщност ходи, при това със задоволство и усмивка, през всички сезони. Дано въжето не се скъса. Или пък дано се скъса, за да е предизвикана усмивката от нещо различно и почти безобидно. От нещо с различен дух.

лицата на преводачите

изключително ценната книга на емил басат
лица и маски
излезе преди пет години

той е качил в блога си цялата й първа част
в която са събрани
дълги истински и смислени разговори
с преводачите на
сервантес твен еко стайнбек неруда родари фокнър дикенс кант
моравия лампедуза капоти ъпдайк бокачо фицджералд пруст

втората част на книгата все още може да се намери по книжарниците

да повярваш на думи на които не вярва и баба в бургас

за тази песен
разбрах преди малко от bembeni
която казва:
смехът е здраве. препоръчвам горещо това видео, изпято от двама славни индивида, живеещи в Осака”

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.