последни софийски гледки

като за начало

разказът е публикуван тук
http://www.capital.bg/show.php?storyid=615395

Щорите са вдигнати, прозорците са отворени. Трябва да влезе свеж въздух, за да се раздвижи мъглата от цигарен дим, същински небесен град, който се е установил в бара и няма намерение да отлита. Знам, че е празно, още преди да отворя тежката метална врата. Тепърва се чисти, получават се доставки на сокове, водка и уиски. Столовете са подредени в едно от трите малки помещения като в паркинг. Малки и неподвижни коли, които съвсем скоро ще се сдобият с пияни нощни шофьори. Барманката ме поглежда и се усмихва, докато мие чашите и пепелниците. Касите с бира са пристигнали и след малко ще бъдат избърсани от праха и подредени в хладилника. Придърпвам си стол и сядам срещу жената. Обръщам монитора на компютъра и взимам мишката, за да пусна една песен.

Усещам миризмата на мухъл, която идва от прогнилата настилка зад бара. Чувам как издава бълбукащи звуци, когато барманката си тактува с крак. Не е нужно да поглеждам към червения плот, за да видя, че нащърбените места си стоят непокътнати. Лакът за нокти, който би трябвало да ги прикрива, е олющен. На дневна светлина, драсканиците по стените - момченца и момиченца, сякаш рисувани от четиригодишно дете върху гигантски листове от тетрадка - изглеждат абсурдно.

Колоните са JBL, усилвателят е лампов и е качествена антика. Звукът е над нормата за това пространство, но не и когато пускам музиката, която ми харесва.
Барът е без табела, защото собствениците не си падат по етикетите. Всеки, който ги вижда за пръв път си мисли, че са братя. Двамата са ниски, почти дебели, с очила и къса черна коса. Познават се от детската градина.

Единият е адски неприятен. Нагъл дръвник и вечен барман. Пуска плоски шеги и коментари по въпроси, които не го касаят. По неуспешни начини се опитва да мине за повече от обикновен човек, който просто налива алкохол. Понякога се вглеждам в месестото му лице, чакам да се запали спонтанно, бузите му да се изпържат, да паднат на земята и кучета да изядат сочните кюфтета. Донесъл е безполезен сувенир от първото място, на което е работил - дървен стол, на който не може да се седи, защото му липсва крак. Стои в ъгъла до кафе машината, която определено не работи на дърва.

Другият съдружник е готин. Познаваме се по лице, откакто работеше като графичен дизайнер в единственото българско музикално списание, което ставаше за четене.
В момента и двамата липсват. Аз и барманката сме сами. Тя е студентка, специалността й е свързана с изкуство. Не знам по какъв начин. Когато я питах, разговорът прескочи към телевизионно предаване за картина на Вермеер, от което разбрала важни неща. Не ми каза какви.
Не се опитвам да я свалям, докосвам или заговарям, а го правех и с трите барманки. Ухилвах се, казвах “ти си моята истинска любов” на френски и английски, разсмивах ги, разпитвах ги кое, как и защо, изслушвах разказите им за актьорски планове, за фестове за късометражно кино, за пътувания в чужбина.

Сега мълча и гледам плейлистата. Във въздуха от минути се носи гласът на французойка, която пее на английски, че това не е любовна песен. Повтаря го често и съм на път да й повярвам, макар да знам, че не е така.
Не съм тук, за да се правя на интересен и да забивам мацки, не бих смъркал кокаин. Не ми се гълта екстази, липсва ми желание да се надишам с попърс. Омръзва ми еднообразната лудост на парфюмите, дима, недочутите думи, опиянението и плътта. Скучен начин да замажеш нещастието или факта, че си в пъти по-тъп, за да можеш да си нещастен. Добре, че заведението е безлюдно, иначе щеше да ми заприлича на склад за слабоумни оживели скелети, които изкарват дните си по навик и без усилие. Като мухи и кучета. Когато умират, спомените за живота им ще са смътни като впечатлението от филм, на който са заспали по средата. Без поука и щастлив край. Такъв ден е, не ми е до хора.

Не си поръчвам пиене, предпочитам сок от ананас с гренадин. Жената не ме гледа лошо, че не пия. Знае колко клиенти съм довел и е наясно, че съм близък с шефовете й. На тях им е приятно да съм наоколо. Неподвижен и тих като празна чаша.
Пита ме как съм. Не ми е зле. Точно обратното. Не се шегувам, когато казвам, че никога не съм бил по-добре. Това повтаря и баща ми. Едва наскоро осъзнах, че тези думи значат да полагаш усилие да продължаваш въпреки безсмислието.

Помня нощите у дома преди десет години. Чета в леглото, през прозореца влиза шум на коли и трамваи, зад вратата и отвъд коридора майка ми и баща ми вечерят в кухнята и няма нещо на света, което да развали покоя ми. Като да караш по дългите и прави американски пътища, край шосето да е Долината на смъртта, най-ниската, суха и гореща долина в Америка, но да знаеш, че смъртта е далеч, а и да е наблизо, в края на краищата е неизбежна. Какво толкова, ще се увие за кратко и ще се наложи да легнеш с нея. Никой не е казал, че не е невероятна.
От тогава до днес децата, лайната, тревата между плочките, лъчите на слънцето, гниенето на боклука и влажността на целувките ми са същите. Случи се обаче да изгубя спокойствието си. И не само него.

На първо време добавям пет-шест парчета, които редовно пускам, и отивам в тоалетната.
На казанчето е сложена лепенка с надпис R. Mutt 1917. Това е подписът на Марсел Дюшан върху писоара, наречен “Фонтан”, изворът на живота на поредното модерно изкуство, от който са излезли наредените като детски кубчета “Супи Кембъл” на Уорхол. R. Mutt може да е игра на думи, която означава “Редимейд беше тук”, но мисля, че това не е била първоначалната идея. Писоарът е марка Mott, но Дюшан го е променил, за да наподобява немската дума за майка, защото изкуството според него може да се роди от всичко. Дори от едно от милионите санитарни керамични изделия на американската фирма. Затова и R-то e всъщност are, множествено число, защото и писоарите са произведение на изкуството.

Гледам надписа и се сещам за творбите на Дюшан, които гледах в Париж през април. Изненадах се, когато разбрах, че е писал проза. Набързо прегледах негов разказ в книжарницата на музея за съвременно изкуство. Стори ми се по-сполучлив от писоара.
Става въпрос за това как Айфеловата кула в полунощ се превръща във висока стотици метри прегърбена старица, която дълго време седи подпряна на двата си бастуна и се взира във водите на Сена, като че ли очаква някой да изплува. Старицата има навика и да се тътри до Триумфалната арка, която се преобразява на две дървета, между които е опънат хамак, а на него лежи риж млад мъж. Възрастната жена ходи при него, за да го пита дали иска да се ожени за дъщеря й. Младежът упорито я убеждава, че тя няма дъщеря, което тя отказва да повярва и се заканва, че ще доведе съпруга си, за да се разправи с него.

Една нощ кулата се превърнала в кокалест мъж с шапка с широка периферия. Бил облечен в шлифер, завит около тялото като тога, и носел дървени обувки. Не отишъл при рижия младеж. Заниманието му било да хваща проститутките от улиците, да се вглежда внимателно в лицата им и да ги дави в Сена. И Айфеловата кула изчезнала завинаги.
Сънувах Париж онзи ден. Кошмар, който не мога да избия от главата си. Страшно е, когато и въображението добави своята част към надвисналия провал, който бавно се оформя пред очите ти.

Убеден съм, че Тома С. е сложил лепенката R. Mutt 1917. Той живее под наем в апартамента на авангарден артист, който се премести в Берлин. Трябва да е намерил стикерите в жилището.
Наричам го Тома С. Малер, но не и на глас, не би му харесало. Последната сричка на първото и първата на фамилното име образуват мама. Когато започнем да говорим за жени, неизбежно стигаме до това, че искаме да имаме деца, при това не от кой да е, а именно от жените, които по една или друга причина не искат или не могат да бъдат с нас. Тома С. иска три дъщери. Когато го каже, му припомням една песен: “неродените деца израстват хубави като ябълки”, на което той отговаря:
- Разправяй ми на мен. Тези жени не разбират, не могат да си представят колко окей им е с нас. Що се отнася до бебетата и ябълките, искам да ги държа в ръце, а не да слушам, че висят на клон, който не съществува и не може да прави аборти. За да си сигурен в нещо, трябва да можеш да го докоснеш с ръка.
Когато се връщам от тоалетната, Тома С. се е настанил на стола ми и допушва цигарата, която бях оставил да дими. Срещаме се десет пъти по-често без уговорка. На улицата, в ресторанти, в книжарници и особено в барове.
- Здравей, бате. Как си? Какво сънува последно? - питам аз.
- Щастлив съм, но напоследък не сънувам. - отвръща той - Ама пианистката има истински видения. Чуй, значи, събудихме се голи днес и като ме видя, че не спя, направо започна. Сънувала негърка, висока над три метра, много приличала на нейна любима певица, забравих й името. Била облечена в пъстри пера и леопардова кожа, била пратеничка от ада, изпратена да я прибере там. Случката в нейния сън се развива в закусвалня около българска магистрала, малко преди да стигнеш ада, който наяве е, както знаеш, градът, в който сме. Закусвали цялото семейство, майката, бащата, двамата братя, тя трябвало да ги отпрати по пътя, за да поеме на финално пътешествие с негърката. Както и да е, накрая черната великанка й дала отсрочка.

Решихме, че този сън е показателен, защото и двамата знаем, че странни неща не се случват, и се изчукахме за закуска. Казах й, че да го правя с нея дори твърде много, пак не ме задоволява. Ти сънувал ли си тези дни?
- Интересна е твоята пианистка. - казвам. - Да, сънувах нещо за Париж.
- Не разбирам какво му обичаш на този град. С Айфеловата игла за вратовръзка и Триумфалната катарама, останала без колан - казва през смях той.
- Бях с разни приятели и бивши гаджета, включително и онази, с която постоянно се събираме и разделяме. Бяхме бездомни, но отнякъде се появи обява, че в студентското общежитие, което са построили на мястото на Пантеона, има свободни жилища. Сключихме договор и се настанихме. На табелките на вратите пишеше Юго, Дюма, Русо, Волтер, Зола. Имената бяха десетки. Вместо да плащаме наем, трябваше да намерим призраците на съседите, иначе щяхме да загубим живота си. Нямаше да ни убият или изтезават. Щяхме да станем тела без души, достатъчно живи, за да знаем, че не можем да обичаме или да бъдем щастливи. За доказателство, че могат да го направят, ми казаха да изпия чаша вода. Усетих как топлината излиза от мен и замръзвам. Мъртвешкото вцепенение продължи секунда, но разбрах какво ме очаква. Лутахме се през лабиринти и катакомби с милиони черепи и кости. Не открихме нито един призрак. Изведнъж приятелите ми започнаха да изчезват. Събудих се от алармата на часовника, която ми звучеше като камбана.

Тома С. слага ръка на рамото ми и допира главата си до моята.
- Кофти, но сега всичко е наред - казва той. - Катакомбите са тунели и пещери, пълни догоре със скелети, нали?
- Именно. Повечето църкви имали собствени гробища, които за нещастие се пренаселили. Най-голямото било към “Сент Иносан”, църквата на светите витлеемски младенци, избити от Ирод в опит да се докопа до Христос. На 10 ноември 1785 било решено тленните останки да бъдат пренесени в изоставените мини и галерии под града. Хората говорели, че това не е редно и ще последва божие наказание. В деня, когато изравянето започнало, се случило странно събитие в храма. Стенописът с танца на мъртвите се пропукал. Той не изобразявал скелета с косата. На него имало мъртвец с озъбено маймунско лице, разпорен корем и неокапала напълно плът. Като скован стар учител по танци повличал в първите стъпки на смъртта краля, папата, графа, монаха, ковача, малкото дете и шута. Пукнатината на фреската минавала през гърлата на фигурите на краля и благородника.
- И три години по-късно започнала Френската революция, разбирам накъде биеш. Знаеш ли, Тодор Живков е бил на власт трийсет и три години, но не са го разпънали накрая, не са го и гилотинирали за двестагодишнината от революцията. Скритият смисъл често е измислица, още повече пък в сънищата.
- Може, но…
- Какво? Трябва да извадиш френските класици от библиотеката и да ги четеш? Не ставай смешен. Това би те убило.

Няма да е забавно да споделя с Тома С. как се чувствам. Притеснявам се, че няма да разбере и ще си скапем настроението.
- Все тая, бате. - казвам аз и започвам да се обличам. - Ще тръгвам, имам доста работа.
- Е, стига де. - казва той. - Къде ще ходиш?
- Вкъщи.
На входа на бара се разминавам с гадния съдружник, на чиито бузи има превръзки. Кимвам му и вдигам яката на палтото. Минавам покрай казиното, пред което едри хора в костюми с издутини от пистолети под мишниците си дават вид, че не им е студено. Продължавам нагоре по булеварда. Ускорявам крачка, за да се стопля. Влизам в подлеза. Забелязвам го, докато изкачвам стълбите, за да изляза от другата страна на улицата. Едва не се блъскам в момиче на тринайсет или четиринайсет, което си повръща червата.

Върху покрива на Националния дворец на културата седи колос от тонове желязо. Хилядите лампи, които светят по него, го карат да прилича на главно А, изписано от ярка бяла светлина.

отпътуване

премиерата на тази книга
беше преди осем години
някъде през август
в американския културен център
на кърниградска

преди представянето -
на което присъстваше и автора
а поезията му бе четена от николай бинев -
седях над билетния център на ндк
със сборник с дзен коани
по-скоро в очите
отколкото в ръцете

обожавам пролога на поемата
която
надявам се
сега разбирам по-добре
отколкото преди осем години:

“ето я моята главна улица” - каза си той сутринта
и потегли на път. остави града на другите,
а сам навлезе сред високите дървета, розововърхи

от изгряващото слънце, но още тъмни в подножието.
“това е пътят” - той крачеше в очакване на необятното
пространство, което трябваше, бе сигурен в това,

да се отвори пред очите му - голо море, върху което
бурното небе ще спусне светлосенките
на песента си - и ръцете му ще оживеят,

и като истински художник ще нахвърли
значимите и дребните моменти, копринените тропи,
призивите на нещата, щрихирани грубо, взривени,

отекващи навсякъде наоколо. ще ги излее
във форма. няма да заглажда ръбове. парещата воля
на сезоните, прелитащи високо горе, ще му бъде муза.

“това е животът” - каза си той на ръба на морето,
което търсеше - на първия от многото ръбове, -
и закопча палтото си, вдигна високо яката и задиша.”

утре сутринта заминавам за париж
за пет месеца

днес
след като
ксерокопирах последни документи
купих необходими книги
исках да пия чай в любимо заведение
седнах
и на съседната маса видях
шест-седем
приятели и познати
писатели и преводачи
настаних се при тях

забелязах че един близък човек
носи тъмно пристанище
поздравих с XXII част на поемата
защото наскоро преглеждах именно нея
и бях помолен да я прочета на глас:

“това се случи преди години, на вечеря в чужда
къща. госпожа х умоляваше да бъде облекчена
от сексуална болка, върху която с едри букви бе изписано

моето име. в онези славни времена се случваха милион
неща от сексуално естество и върху всички тях
май бе изписано моето име.

госпожа х хвана ръката ми под масата, сложи я върху
бедрото си, после я премести нагоре. как да предположиш
какво една жена с такива сини очи и руса коса

не си е облякла. страдах ли, знаейки,
че съм желан не за това, за което би трябвало?
разбира се, и ме държа с години.

вече не ходим по такива вечери.
в днешно време седим на масата и въздишаме.
харесва ни този звук, който като че ли съдържа

отегчение и присъда и дори сякаш казва:
не, благодаря, не искам яйца, нито наденица,
просто ела, отведи ме оттук и ме сложи да си легна.”

и сега ще лягам

но по-рано днес
пет минути
след като прочетох тази част на глас
дойдоха още по-близки приятели
отново без уговорка

беше хубава случайност

в таксито към вкъщи
случих на най-невероятния шофьор
за последната година

беше си взел пет-шест хартиени пликчета
с различни видове сладки и соленки
и ме черпеше с тях
докато самият той похапваше

мил и с чувство за хумор

остави ме точно където исках
оставих му доста повече отколкото беше нужно
за удоволствието което ми достави
да не ме вози смачкан озлобен човек

сега ще лягам
на сутринта ще вдигна яката
и ще задишам
друг въздух и град

след декември и януари
изпълнени

- с неочаквани кошмари преди коледа

- с хубави подаръци
книги албуми чаши и шалове

- с поздрави за имения ми ден
на който гледах
get carter
faster pussy cat kill kill
и death proof

- с концерт на остава
които свириха кавъри на
бауи блър рейдиохед и други

- с посрещане на нова година
на което осем часа пусках музика
и накрая за малко наистина да падна по стълбите
а не в последния момент да се подпра на задника си

- с първи януари
на който гледах
едуард ножиците
убийства в мидсъмър
опасен чар

и филм за чудовището в лох нес
и вечерта отново се видях
с най-близките хора наоколо

- с миризмата на тиква и готвено в дом
чийто най-млад обитател
се оказа че няма
никаква роднинска връзка
с най-стария обитател

баба му не му е баба

- с четения на поезия
на български и на английски
в театър в бар и в зала българия

- със спомена за марк странд
който ми казва
че животът е прекалено сюрреалистичен
за да си насилен сюрреалист от началото на века
когато живееш в началото на следващия

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.