Стефан Иванов

Идентификация и унификация в ЕС - есе спечелило втора награда в конкурс на Софийският университет

Posted by admin - 11/12/04 at 01:12:43 pm

Гледано етимологично унификацията в един унион е нещо, което е неизбежно да не се случи, още повече, че е търсено като ефект и последствие. Човекът, това обществено животно, е осъзнал ергономичността на функционирането на дадено общество, когато то е уеднаквено, хомогенно, обединено и сведено под общ знаменател. Идеално описано е това още в „Държавата” на Платон, който се е опитал да постигне този модел на старини в Сиракуза, но трагично не е успял. В десета книга на „Държавата” е казано, че поетите не трябва да са част от това общество, носят тъга, носят познание. В широкия си смисъл думата поет означава творец. Изводът за това общество е прекомерно ясен и утопичен в неговия идеален блясък за промивки на мозъците и внушения за най-добрия свят с блесналите жита ( гербът на Утопия на Томас Мор е сърп, чук и житни класове ) .

Гледано в по-близък и конкретен план унификацията вече се е случила. Тя се е случила в прекалена и крайна степен. Тя е навсякъде. Сексуална, икономическа, социална, интелектуална, психологическа. Може да се добавя до краен предел.

Контролът над дадени маси, били те и човешки, е много по-лесен, когато можеш да сведеш едномилионен град до един тип, във всяко значение на думата, човек. Тогава няма никакво значение дали ще умножиш по хиляда или по милион. Това е все още един-единствен човек, който се поддава на манипулация.

„ Функционира навсякъде, ту без да спира, ту с прекъсване. Диша, топли, яде. Сере, чука. Каква грешка е да му се слага граматичен род. Все машини, и то съвсем не метафорично: машини от машини, с техните сглобки, с техните свръзки.”
Дельоз и Гатари, „Анти-Едип. Шизофрения и капитализъм”

В идеалния ЕС човек трябва да има само ор-а-нални нужди, които да бъдат задоволявани лесно. Щом е задоволен, той трябва да е доволен, щом е доволен, той е спокоен, щом е спокоен, той гледа телевизия, щом гледа телевизия, значи той просто спи с отворени очи. Сънува комиксовия рай на рекламите ( Фредерик Бегбеде е толкова прав в „ 9.99” за рекламното битие и душевност или пък нищо на сегашния човек, че цитирам книгата от първия до последния й ред ). Гледа катарзисни клишета с ясна още от Аристотел цел и поетика. Вегетира интелектуално четейки всеки ден едни и същи новини в разбъркан ред или с разместени факти, думи и лица. Четейки лайфстайл списания, той копира модерното и се чувства щастлив, че не е сам (алиенацията и самотата не са модерни, ама никак). Пишейки в най-продаваното лайфстайл списание в България съм абсолютно сигурен от практиката си поне за последното.

„ защото всичко купува се и всичко продава се
и стоката на Влюбените отдавна нищо не струва си „
Тома Марков

Ако човек все пак не е унифициран, има едно-единствено решение. Той е идентифициран. Оттук могат да произтекат две различни последствия за него, те са абсолютни полюси. Осъзнавайки света навън, цялото глобално село и стадо, милиардите на корпорациите, които искат да те накарат да бъдеш техен придатък с кредитна карта вместо сърце, когато разбереш, че всичко е лъжа, а правителствата са лъжливи като Локи и изобретателни в ощетяването ( не материално, ами другото, което вреди повече и помага за унификацията, никой не иска да има материално нестабилни хора, които да уеднаквява ) като Одисей и усетиш, че това е гнусна история с предначертан от социалната еволюция край, е, тогава има наистина две решения: лудост във всичките й възможни вариации или просто другост, друг в смисъл на спазващ социалното лицемерие, но не влизащ в системата, мимикриращ, археолог на знанието за себе си и откриването на себе си в морето от милиони и ситуиране в някаква координатна система, в която да може да функционира според степента си на самосъзнание или пък друг, борещ се срещу матрицата и правилата й, бунтовник с или без кауза, зависи от гледната точка и изгледаните филми с Джеймс Дийн.

Всъщност обществото поощрява опозицията.

Но докато съществува думата опозиция, докато аз имам правото да я напиша значи унификацията не е пълна и аз мога да заявя себе си.

„само ми кажи какво консумираш и
аз ще ти кажа какво халюцинираш”
Тома Марков

В едно отношение всички са унифицирани. Всеки консумира нещо. Има таргет група за всичко, клиенти и потребители за всяка стока.

Пари-стока-пари и примовете към тази формула, това е светата троица на модерния свят.

„Не мога да ти обясня какво е Матрицата. Трябва да я видиш.”

Матрицата

пиша за теб и за себе си

Posted by admin - 11/12/04 at 12:12:35 pm

преди малко пред книжарницата
в градинката на кристал
аз ти казах че ще пиша за теб
казвал съм го и съм го правил за много хора
но това няма даже и капка значение нали
защото този път е за теб

сега съм вече преоблечен
свалил съм черния панталон и сивата роботска риза
измих си ръцете
и в устата ми е вкусът на месото
което сдъвках преди секунда

толкова исках да събличам теб
по-точно казано
да се събличаме заедно
и да вкусваме и ближем телата си
и да гледаме „трейнспотинг” или „мълхоланд драйв”
или да слушаме музиката към „амели пулен”
и ти да усещаш гъдела ти да се надига като приливна вълна
и да се разбива шумно в гърчещи се епилептични тикове
и да се хилиш и да се смееш и да се лигавиш
и да ми казваш че съм винаги сериозен
когато всъщност не съм почти никога такъв
защото аз просто знам колко е важно да бъдеш сериозен
и затова само аз съм вечно несериозен
/ има още двама освен мен – тома м. и алън г. /

преди малко ти казах че ще пиша за теб
и ти го повторих на спирката
където ти ме изпрати
и където аз хванах трамвая за опашката
а той пък хвана пътя за релсите
и ти го повтарям: „аз ще пиша за теб”

пиша за дългите ти големи и винаги студени
и красиви клавирни пръсти
такива са въпреки че не свириш на пиано
а само на други специфични инструменти
пиша за дълбокия ти глас и за това как тръскаш главата си
като шантава рисунка
пиша и за онзи руснак с който си седяла на брега и на скалите
и който е правил пералня от ушната ти мида
ненужно бърза центрофуга е бил езикът му

пиша за теб в този момент
пиша буквално
пиша но машината не диша
но аз все пак пиша как ти гледаше обувките си
когато трамваят се отдалечаваше
и аз те наблюдавах внимателно
и часовникът ми бързаше с пет минути
пред нормалното и точно време
и бързаше заедно с трамвая нагоре по залезлия и тъмен булевард

и продължавам да пиша:
исках да си сервираме заедно с теб един гол обяд
или пък една нощ на мъртвите ни спомени
захвърлените ни дрехи
и на изоставените стари кожи
и излишните игри на криеница и измислици и лигня
една нощ на запотените ни очи
и плъзгащите се като скъпи врати и прозорци мокри ръце
и езици извиващи се и бързи като лента в ръцете на гимнастичка

и сега си те представям с прилепналите ти панталони
и виждам как извиваш краката си в дълги крачки
виждам това когато ям от своята хрупкава пържола
и си мисля че това на върха на езика ми
е твоето ляво и влажно зърно

и в този ред на букви и думи които никнат от моите пръсти
ти ми се обади и ми каза че слушаш нова генерация и 100 години

и ти ми казваш че искаш да ми кажеш всичко
без никакви глупости и увъртания
и ми казваш това което искаш да ми обясниш
опита се да го направиш за първи път една вечер на орлов мост
но си тръгна към вкъщи а аз останах само с шала ти

и този път ти ми го казваш
случили са ти се гадни неща назад във времето
шибано нещо е миналото и всеки има проблеми
няма да ръчкам никога твоите
няма да повтарям една грешка сто пъти

и ти ми казваш че не е вярно че не
обичаш да галиш косата ми
че не искаш да спиш с мен
че не искаш да целувам корема пъпа
и плътните ти посиняващи устни
че не скиташ безцелно с мен
само заради забавните простотии
имало и нещо друго
и защо ли се досещах

благодаря ти за тази вечер
благодаря ти че писах за теб

разтворени и викащи градски зеници

Posted by admin - 11/12/04 at 12:12:56 pm

на тома марков

млад съм с късата cи руса коса
нямам ангелски поглед нрав или крила
но съм ангел не съм истински ангел и не бдя
от високото небе на Берлин
но все пак съм ангел и рано тази сутрин
излязох върнах се и пак
излязох с удвоено бързане
и утроен товар – чанта и бас китара
/ и за да завърша триадата светата тройка прибавям
задължителното си тяло /
върнах баса на лунатичния му собственик
и времето започна да тече бързо тъпо и болезнено
времето когато е такова не трябва
да се помни

училищната грозна и скалиста скука
в очуканата стара но добре боядисана в розово сграда

ето това аз наричам
ненужен и празен спомен

но си спомням и съм благодарен
че учителката ми по химия ме освободи
от точния си като алкохолен градус час
задължен съм й и ще я прегърна скоро
избягах с бързи крачки от пресметливата розова пирамида
и гимназия

и ето ме свободен
и ето ме звъня на тома
/ един от явните и скрити герои
на част от днешната поема на деня /
и ето ме крачещ към славейков
и ето ме влизам в ресторанта под библиотеката
и ето той се казва “при мария”

той се обръща към мен точно когато
аз влизам през вратата
и на стола срещу него е седнала ани
същата ани която чакахме вчера на попа
същата ани която трябва да ми даде
“сатори в париж” на керуак
каква случайност и преплитане

и ето ни един до друг с тома
той пуши цигара от цигара
и с бърз и никотинов поглед
и с бързи вплитащи се думи
започва да гледа и говори
говорихме за керуак за блейк за байрон
за ина за мен за него за гинсбърг
за буковски за лоуъл за плат за маяковски
и за воев и за още много други
вписани в паметта и в момента на дългия и хипнотичен
затвърждаващ двупосочен и велик диалог

и ето той отива до тоалетната
и двамата говорим с ани
тя е щастлива весела неадекватна
пропуснала е днешните си лекции
и да ани ми харесва и о да
спомням си я седнала на 6тия етаж
на ндк аз залитам към нея
тя записва нещо в тетрадката си
и ми се ще да правим нещо общо ние двамата
и о да виждам го и в нейните разширени очи
но не я попитах и не я докоснах и
нищо не направих но времето е наше
и винаги тече напред и винаги ще има нови моменти

и ето тома се връща от мраморно миришещата тоалетна
плащам чая си давам 30ст на сервитьорката
и излизаме
и ани бързаща с усмивката си
ни изоставя пред кева
и ето ни влизаме само двамата
числото само двама винаги предразполага
думите да се изнесат от храма и да влязат в
употреба

сядаме и той ми купува още един чай
за себе си поръчва поредната бира за деня
и отново не спираме да говорим
за тъмната ни земя за нова генерация
за любимата ми музика
за тери гилиъм за момчето си отива
/на 15 декември в киното на натфиз ще го има/
за моята стара но вече не и любима райна
за неговите любови за моите любови
и подслушвам нечий чужд разговор
на съседната маса говорят за булгаков
аз харесвам булгаков
тома го мрази
“ не трябва да пишеш за дявола
не трябва да се гавриш със съдбата “
и може би е прав
но понякога и аз искам да вия и да квича
и да съскам и пелтеча и крещя срещу
дявола съдбата и поредния нередовен Сатана
но това е друга тема и друг пореден парадокс

и ето ни отново аз съм изпил чая си
той е изпил половин литър бира
и ето ни отново излизащи
и ето пак отива в тоалетната
аз гледам някакви момичета и те правят театър
в коридора и е забавно но изкуствено и го
усещам твърде лесно и е кухо
прилича на изкуство правено насила
изнасилено е

и ето ни кръстосваме града по неговите вени и артерии
и отиваме към мястото което за кратко
ще бъде сърцето на града
ще бъде сърцето на града защото ние ще говорим там
ние знаем че сме център на нашите си светове

и ходим до софийския
и той си купува лит.вестник
и продължаваме
той ми казва че трябва да си намеря музикантка
аз му казвам че сега обичам едно красиво и нормално момиче
и го питам аз дали някоя му е правила свирка
с пиърсинг на езика
и той казва
“не но скоро може би ще изневеря на пианистката
и човек никога не знае”
и аз му казвам че е незабравимо

и ето ни и вече
разбирам че отиваме към консерваторията
и там имало концерт или конкурс на пианисти-лауреати
и там е неговата голяма сегашна любов
даже и голямата любов е моментна
но понякога моментът е дълъг като протяжна вечност
но разликата с вечността
е че любовта е винаги диамантена

и ето ни крачим двама с тъмни крачки и видения в погледа
аз гледам мъглата и нощните лампи
той отново пуши и гледа синият разкъсващ се дим и думите от устата си
и ето вече сме там

излизат подредени хармонични звуци
може би това е бах
бах е божествен музиката му е откровение
съвършена влачеща се триумфално към ухото перла
и ето свършва частта
и рукват ръкопляскания и вратата се отваря
ето я неговата любов на нея й се слуша концертът до самия край
на мен обаче не ми се слуша днес бах
и отиваме в близкото кафе

аз отново пия чай той отново пие бира

продължаваме отново с вечните мантри на хора като нас
дишащи поезия крещящи живи истински души в транс
погледите ни са широки колкото
дългите любовни алеи в парка
тези алеи които в полунощ се изпълват
с редици пълни презервативи

тома казвам аз
трябва да тръгвам
гладен съм искам да спя уморен съм
трябва да вечерям с родителите си и
след тези думи говорим още половин час
три пъти си стискаме гръмотевично ръцете
и се сещам /тома ми показа/
за снимката на гинзбърг и вознесенски
показалец в показалец и сътворение по между им
тома не ми го разказа а просто си докоснахме
показалците и аз разбрах
лека нощ тома

и аз взимам салфетката която досега подмятах
и бързо я слагам в съкровищницата на джоба ми
и аз излизам в студеното навън
и чакам прекалено дълго 72
и се отегчавам
и отново почвам да ходя
ходя по красивите мъгливи телеса
на нощната и лунната и луда софия
няма тежест в мен няма го и споменът за нея
готов съм да летя понесен от лесните и правилните поводи
за живот пък и за полет

и ето стигам бавно до следващата спирка
луната не се вижда няма и звезди
но затова пък има облаци

72 бавно изниква от далновидния хоризонт
и аз слушам оглушителна музика на моите слушалки
и затварям очи и подскачам и се клатя
и слизам на вярната спирка
и тичам за да хвана 9тката
и няма хора в трамвая
и гледам отново навън

ето това е истинска мъгла
или е паднала от замъгления старчески поглед
на уморения и недовиждащ Бог
или е изплетена от гигантския и невидим паяк
който измисля съдбите ни и ги ниже
в голяма паяжина и ни улавя
и ни поставя в капана от мъгла паяжина и съдба
и ние винаги
винаги сме покорни хванати мухи

и ето я спирката на дома ми
слизам и пресичам
и ето най-красивото нещо тази вечер
ето - задникът на тази жена е божествен
ще го последвам
искам да го гледам и само да го гледам
ходя след нея
тя е с бяло яке и черен панталон
о боже искам да я видя гола
ходя вече поне километър след нея
обърни се и ми кажи нещо
знаеш че те гледам и че те следя
и не отлепям погледа си от теб
кажи ми че го виждаш и ти харесва
кажи ми че аз ти харесвам
искам да го чуя и да видя очите ти
и устните и езикът да го каже
но това няма да стане
ти влизаш в някакъв вход
и аз се връщам назад към вкъщи

в тъмнината на лампите и сред контейнерите за боклук
мога да кажа че виждам
сянката на първата зора
зората и нощта са вечни любовници
не като мен и тази която си тръгна преди малко
ние даже не станахме и временни партньори
във вечното изкуство

и преди да заспя с отворени очи
си казвам
ах тома
ние сме с чисти души и ни е мръсно и пишем за това
ние все още можем силно да обичаме и да мразим
звездите ракетите бутилките съдбите ни са
наши
наш е собственият ни океан от скука и самота
ние сме с души
която само собствената ни поезия ще
пресуши
но тома какво е животът без поезия

Малки, (не)разтварящи се споменчета бели - публикувана в Интро

Posted by admin - 11/12/04 at 12:12:13 pm

„За всичко, което се е случило, ние бъркаме назад в спомените си. Ако не бяха те ние нямаше да знаем кои сме, следователно, нямаше да ни има. Но след като ние си спомняме всичко, което ни се е случило и можем със същата сила и въздействие да си представим различни неща и случки, които са измислени чрез нашия разум, то тогава къде е разликата между това, което ни се е случило и това, което си представяме. Няма разлика.”

„Йон и Ана”, Нова Генерация

Можех да пиша за ултра тъжния филм Носталгия на Андрей Тарковски и за неговата книга „Скулптиране във времето”, която дочетох наскоро. Или пък за носталгиите на Джон Ленън и Пол Макартни по ягодовите вечни полета или за другата поляна с ягоди – на Бергман, която се навърташе в кината доскоро. Можеше да вметна и нещо за спомена ми как слушам за пръв път Nothing Compares 2 U, не оригинала на Принс, ами версията на Шайнид О’Конър. В краен случай бих могъл бързо да зачопля песента на Глория Носталгия. В съдържанието си тя е дълбока поне колкото Марианската падина. Уви, аз не потънах в подобни хаотични асоциации. Аз, подобно на Рентън от Трейнспотинг, избрах нещо друго, но не като него хероина, ами един мой голям спомен, който всъщност не притежавам, защото просто не се е случил, но през годините съм го превърнал в почти пълна реалност по прекалено много начини.

Няма човек, който да не се сеща, че новото е добре забравено старо. В тази връзка мога логично да доразвия идеята и да кажа, че новото помага в изнамирането от архивите на паметта на добре забравеното старо. Така предизвиканата и катализирана реакция общо взето се нарича носталгия. Най-голяма носталгия, едновременно по нещо ново и по нещо старо, изпитвам към Нова Генерация. Тя представлява един чудовищен калейдоскоп от спомени, които обхващат целия ми съзнателен живот. НГ ме е събрала с най-страхотните хора в живота ми, предизвикала е толкова много мигове, че не само искам да си ги спомня, аз искам да ги преживея отново и отново, докато лентата не се скъса както това се случи с първата ми касетка на Вход Б.
Спомените свързани с тази група и музика ме карат да изтръпвам, да настръхвам. С тях са свързани най-силните ми чувства, преживявания, еуфории. Почти всичките ми първи пъти в почти всичко са минали под техния знак. Не мога да го предам толкова ясно и реално, че наистина да го усетите, но това е музиката към филма на моя живот. Не е минал и ден от последните шест години без да се сетя за НГ.

Не че е от значение, но самата дума носталгия има традиционен гръцки произход. Nostos значи „завръщане”, а algho - „усещам болка”. Прекалено ясна е самата есенция на думата. Затова аз направо ще се завърна в началото на историята на моята носталгия и да, усещам болка. Фернандо Песоа нарича меланхолията „нищото, което боли”. В моя случай е почти същото, но не съвсем.

Всичко започна през 1998. Тогава аз бях пети „г” клас, а Нова Генерация не съществуваше от вече шест години, точно толкова бяха изминали от смъртта на Димитър Воев ( факт, за който винаги ще ми бъде прекалено тъжно ), на точно толкова съм бил и аз през 92. Брат ми ме беше помолил да му купя диска на тази група, който се казваше „Завинаги”. И аз се замъкнах с един приятел от английската гимназия. Бяха открили един нов музикален магазин точно до училището му и взех диска още същия ден, беше някъде през лятото. Вкъщи си го пуснах моментално. Летният ми ден се вледени с „Ледове”, първата песен. Толкова странна музика не бях слушал до този момент. Чак след години щях да се замисля колко тази песен ми напомня на “Athmosphere” на Joy Division, но тогава това нямаше никакво значение. Слушах диска нонстоп. Помня как две години по-късно, на рождения ми ден, децата, които бях поканил, бяха шашнати, в негативния смисъл, от музиката и текстовете. Това не ме учуди, защото знаех, че това си е моята музика.
Същото лято си взех всички техни касетки (плюс Бергология на Воцек&Чугра – друга група на Димитър Воев), дадоха ми и първия мой личен запис от техен концерт, който слушах на плажа целодневно и крещях песните. Получих го от едно негативно момиче, което в момента е в Англия и се занимава със скулптура и адски ми липсва.
Мина време и започнах да обичам едно прекрасно високо момиче, което обичаше да свири на пиано. Заедно слушахме Нова Генерация на тавана на училището. Там, сред графитите, праха и пироните, се целувахме и натискахме, там ми бяха едни от първите пушения на трева. Това беше първата ми красива любов в презряната от мен Френска гимназия.
Един път аз и това мое момиче бяхме на някаква екскурзия, прекалено пияни, за да мислим както трябва. Тя искаше да правим секс, после не искаше и не се разбрахме, а накрая се разплака и аз се държах ужасно с нея. Като фон звучеше албумът „Отвъд смъртта”.
След това отидох в банята и плаках. Беше ми тъжно за мен и момичето и Воев също се беше промъкнал в главата ми. Мислех, че е ужасно някакви подобни на него хора да умират млади или въобще да умират и след това да остават само боклуци и ненужни елементи. Много силно и насериозно съм приемал нещата тогава, учудвам се като се гледам ретроспективно. В този момент момичетата ми се виждаха двусмислени и неразбираеми, сега ситуацията всъщност не се е променила много.
През всичкото това време се опитвах да си намеря и книгата на Воев – „Поздрави от мен боговете”. Вече си бях разпечатал всички текстове, които можах да намеря, включително и тези от книгата, но нея просто исках да я имам. Търсих издателство „Литавра” под дърво и камък, на панаири на книгата, на какво ли още не. Накрая, слава богу, го намерих. Сега издателката правеше едно списание за литература и й беше останал само един екземпляр от книгата, разгледах го като внимателно го пазех. Дадох й някакви мои поеми и те излязоха в списанието. Доста по-нататък същите хора издадоха и моята първа книга - не се опитвайте да я намерите, под странен псевдоним е и вече никак не ми харесва, потърсете новата, която вече ще е с моето име отпред.
Някъде тогава се запознах и с Нели Воева. Имахме среща пред Одеон и тя закъсняваше. Аз си слушах музика и ходех напред-назад. Бях с бяла риза и доста къса коса. Все пак тя дойде и аз я прегърнах и я държах, направо я стисках, прекалено дълго време. Питах я какъв човек е бил съпругът й, говорихме за Херман Хесе, за снимки и тя ме заведе при една фотографка, също Нели, която живееше до площад Славейков. Накрая аз си тръгнах, ходех по трамвайната линия и си мислех, че не очаквах да е точно такава.

Изненадващо за мен издателката от „Литавра” ми каза, че иска да направи ново издание на книгата на Воев. Аз прекалено много харесах идеята. Уредихме промоцията в „О! Шипка” и беше адски готина вечер. В началото четох някакви неща писани за случая и цареше гробно мълчание. После пускахме много музика с Нели Воева, накарах и Васил Гюров, Ваня Щерева и някакви други хора да кажат по нещо, те казаха една дума на кръст и после пуснаха ужасния кавър на „Арлина” на Ваня. Наистина нямам спомен как съм се прибирал.
Лятото на същата година имаше някакво съживяване на групата, изсвириха общо пет песни на басейн „Спартак”. За мен беше просто прекрасно. Бях слушал „Само двама” само на мъртво, на запис, не и на живо.
През ноември същата година направих едно подобно парти в „О!Шипка”. Свириха четири групи, две от началото на 90те - Мъртви поети и Мефисто и две от началото на 00те - The Headstall и Homesick. Моята група, Homesick, която вече не съществува изсвири и нова версия, с нов текст, на Черно танго. От тази вечер няма да забравя как една двойка на по трийсетина години ме хванаха под ръка, прегърнаха ме, момичето ме целуна по бузата и ми казаха в един глас, че съм ги върнал десет години назад. Това осмисли цялата вечер.
Това лято беше изпълнено и с много шизоидни моменти, от които Фройд и Юнг биха се стреснали. Един път бях на тавана на жената, с която споделях тогава времето си, точно бяхме свършили поредната секс сесия и тя се къпеше. Аз си пуснах НГ и отидох в банята. Тя ми духа и свърших в устата й. После ми разказа, докато аз гледах цветния витраж, как никога не е харесвала тази група. Състудентките й били луди по нея, ходели на концерти, но тя никога. Тя е от този тип хора, които мразят консолидирането си в група и общество. Жалко, че връзката ми с нея свърши ужасно.
Точно, когато се разделихме се запознах с един супер готин пич и поет. И той се кефеше на НГ. Казваше, че Воев е най-немският поет на България. С него обичахме да се бъзикаме, че Дони никога няма да каже в интервю, че Воев е написал текста на „Кукла” на Атлас. Американецът, който превеждаше Воев на английски пък ми каза, че му прилича на Маяковски. Странно, както и всичко останало.
Още с януари 2004 започна адски добре. На 16 беше концертът на НГ във Военния клуб, в същия ден се запознах и с момичето, което все още обичам толкова много. Този концерт беше много по-добър от предишния. Изсвириха десетина песни, а след това се прибрах с прегракнало от врещене гърло и щастливи звънтящи уши.
След това на 15 май, два дни след рождения ми ден, Нова Генерация и Ревю свириха в Летния театър в Борисовата. Отново беше адски красиво и мрачно, когато влязохме в звуковата нощ на тази страхотна и плашеща музика. Единствената, но пък затова много голяма, тъпотия беше, че имаше дълго и ужасно псевдо пънк ревю на гадни парцали.

Последната свързана с носталгията ми случка е от вчера. Тогава в едно кино видях Тичъра, един дръмър свирил с НГ, човек тип едър мастодонт и с гигантски сенки под очите. След това, в студа, с един прекрасен приятел си пяхме Страх, Острови и Танцът на машинописката до Паметника на армията.

Историята продължава и може би няма да свърши скоро - това де факто зависи от тялото ми. Нещо като приказка без край се получава, но това е наистина друга история. Никога не съм виждал Димитър Воев на живо и не съм бил на концерт на групата му. Просто сме се разминали в цирка на единия негов живот, за което аз мога само да съжалявам, колкото и сантиментално и патетично да звучи, защото неговите песни донякъде са ме изградили като човек в момента. Искам да кажа само едно нещо на Димитър Воев: „Митко, поздрави от мен боговете”. Тази реплика към него само съм я сънувал.
Той има един стих: „Единствено решение живот // Ние ще влезем в забравата с поредния номер и код”. Всъщност номерът е, че няма пълна забрава докато има носталгия. Даже и за нещата, които не са се случили. Поне ми се ще да е така.

Search