Стефан Иванов

зимата в манастира

Posted by admin - 16/11/11 at 01:11:07 pm

наскоро участвах в световно поетическо четене
на което четох малко след цочо бояджиев
/има и запис от събитието/
чиито задължителни и свободни лекции посещавах
с прекомерно желание и удоволствие
докато следвах философия

наскоро той стана на 60 години
имаше официално празнуване и премиера на сборник в негова чест
в аулата на софийския университет

радвам се че ми е преподавал
и че мога да копирам негов текст
за зимните перипетии през средновековието:

Животът в манастира е по парадоксален начин въвлечен в ритъма на времената. Ако телеологичният хоризонт на този живот е вечността – защото целта на монашеското уединение е тъкмо загърбването на преходното и земното в името на вечното спасение – то ходът на времената в „манастирския рай” би следвало да бъде максимално редуциран, за да не би той да обсеби взора и помислите и да отклони Божия служител от избрания път или да възпрепятства осъществяването на неговата мисия. Разбира се, тук, в тварния свят, времето няма как да бъде напълно изключено, защото тъкмо то е мярата на сътвореното; неговата значимост обаче е възможно да бъде по особен начин минимализирана, то може да бъде оставено да тече по начин, че да не ангажира повече от допустимото вниманието на онези, които са посветили себе си Богу. Механизмът на тази редукция е ритъмът на всекидневието. Размереността и повторимостта на дължимите действия гарантира онази устойчивост и непроменливост на живота, която позволява на монаха да предвкуси още тук, в статуса му на пътник, обещаното му блаженство в родината.

Наистина, историята разгръща своята фабула и вътре в стените на манастира. Манастирските хроники грижливо отбелязват достопаметните събития, последователността на предстоятелите, строежите, усилията по култивирането на местността, взаимодействията със светските власти, църковните противоборства, природните и социалните катастрофи. Но всичко това се третира като неизбежен пробив на мирското в онзи равен и лишен от новости, „отвеки” установен, постоянно повтарящ се ход на живота такъв, какъвто той трябва да бъде и какъвто той е нормиран в манастирския устав. Хрониката и уставът, историята и неизменната норма са двата динамично взаимовъздействащи си полюса, между които протича животът в средновековния европейски манастир. Ефективността на това взаимодействие предполага отчетлива различеност на двете модалности: съсредоточеност на хрониката върху уникалното и драматичното, закрепеност на устава върху аисторично значимото. Оттук и изключването от първата на ординерното и рутинното, и постоянното усилие на втория да блокира интервенцията на времето в сферата на нормативното или, когато това е невъзможно, да наложи строг регламент на подвластното на времевите промени, да нормира и оразмери и самата промяна.

Последното означава в частност и овладяване на онези времеви сегменти, които заплашват да нарушат равномерния ритъм на благочестивия живот, които са особено податливи за чисто човешките слабости, които – поради враждебността и суровостта си – отслабват твърдостта на човека по неговия път към спасението. Такъв времеви сегмент в рамките на денонощието е нощта с нейния непрогледен мрак, с плътните вредоносни изпарения, с пренаселеността й с всевъзможните врагове на човешкия род. В рамките на годината проблемен времеви отсек е зимата. Тъкмо поради това манастирските устави съдържат по правило детайлни описания на дължимото поведение в споменатите периоди. Как монахът надмогва проблематичността на нощта, се опитах да покажа в една моя предишна студия. В настоящия текст ще проследя усилията за овладяването на зимните несгоди в манастирите на средновековна Европа.

Зимата, както всяка реалия в подчертано символично натоварения свят на средновековния човек, е – разбира се – компонент от една своеобразна репрезентативна система. Но тя е и непосредствено обстоятелство на човешкия живот, нещо, което естествено ни спохожда, несгода, която изисква нашето противодействие. За човека от средните векове зимата е травматичен сюжет, достоен да бъде съхранен в паметта на поколенията. Средновековните хронисти сравнително често, макар и по правило съвсем лаконично, отбелязват особеностите на климата през този сезон. Дори в съвършено краткословните ранносредновековни анали суровостта на зимата е събитие, равнозначимо на военните походи, смъртта или интронацията на кралете, появата на комета или земетресенията. Понякога своеобразието на този сезон е преценено дори като единственото достопаметно събитие за цялата година.

Xрониките ни позволяват да установим динамиката на климата в определен период от време, но и демонстрират наративните клишета при описанието на тежестите на зимата, свидетелстващи, прочее, за начина, по който се възприема и преживява този най-труден и тягостен от всички сезони. Така анонимната хроника на Парма за последните десетилетия на тринадесетото и първите на следващото столетие неколкократно повтаря поредица от стандартни мотиви. През месец февруари 1275 година снегът достигал височина от около два лакътя. Зимата на 1281 година първоначално била влажна, с множество дъждове, след което настанало студено време с дълбоки снегове. Около средата на февруари 1286 година паднал дълбок сняг. От празника на свети Антоний и света Либерата до края на месец февруари полетата били покрити със снежна покривка от един лакът, която се стопила за кратко в началото на март, ала мъгливото и дъждовно време траело само няколко дни, след което отново паднал сняг, дълбок около лакът, и земята останала скована от силен студ от Богоявление до края на месеца.

През 1289 година студеното време продължило от Рождество чак до април, като силен снеговалеж засипал земята дори на единадесети март. Незапомнен жесток мраз сковал земята в продължение на тринадесет дни през януари 1306 година, реките замръзнали и ледът бил толкова дебел, че плавателните съдове останали сковани между ледените блокове, а хората преминавали пеша от единия на другия бряг на По. След топлия януари на 1315 година около средата на февруари настанали студове, така че всичко замръзнало. Тежката зима на 1316 година е вече свързана с недостиг на храна и отопление. През нощта срещу празника на свети Иоан Кръстител на 27 декември 1317 година сух и силен сняг валял в цяла Ломбардия и най-вече в Парма и околностите. Вятърът бил толкова силен, че на сутринта снегът не се виждал нито на покривите, нито по улиците, а бил сметен в домовете, в хамбарите и църквите, изобщо навсякъде, където били забравени отворени врати или прозорци. През цялата нощ хората не мигнали от страх. Сетне целият февруари и целият март били мразовити и снежни, на празника на света Мария през март паднал дълбок сняг и дори на самия Великден, на трети април, времето било много студено, с дъжд и сняг. Също толкова жестока е и зимата на 1319 година. Студът през януари и февруари бил такъв, че замръзнало дори виното в бъчвите, измръзнали много дървета, а на самия ден на карнавала, който се падал в сряда на 20 февруари, задухал бурен вятър и завалял обилен сняг, така че хората не били в състояние да излязат на улицата. Лошото време обхванало цяла Ломбардия и продължило до средата на март, като и дълго след това слънцето не се появявало. Дървата за огрев поскъпнали извънредно много. Мнозина умрели от студ. Поради изобилието на диви свинe ловът бил повсеместно разрешен, така че градът бил наводнен от селяни и други ловци, дошли да продават улова си. Ледът, сковал улиците, бил с дебелина една педя. Смокините измръзнали. Измръзнали и лозята, което довело до недостиг на вино. Големи снегове и студове са засвидетелствани и за 1322 година. Тежката зима продължила от ноември почти до април. Снегът бил толкова дълбок, че човек не можел да види другиго от отсрещната страна на улицата. Движението из града се осъществявало през специално прокопани в снега коловози. Някои преспи достигали дори до покривите на къщите и много домове били разрушени от стегналия ги замръзнал сняг. Голям сняг навалял в събота на 14 февруари 1329 година. В края на декември 1333 година, след няколко сухи и студени дни, паднал дебел сняг, който замръзнал и се запазил в този си вид през следващите мразовити, макар и слънчеви дни. Сухо и студено е времето и през зимата на 1335 година.

Прекомерно суровата зима е екстраординерно събитие, нарушаващо естествения ход на времената. Това извеждане на живота извън установените му рамки причинява огромни неудобства за всеки човек, но то е особено пагубно там, където равномерността и повторимостта на случващото се е непосредственото условие за реализирането на най-високата човешка мисия, служенето на Бога. Затова в манастирите на средновековна Европа се полагат специални усилия за надмогване на зимните несгоди, за пренареждане на житейските жестове и пренастройване на жизнения ритъм така, че тегобите на зимата да не отклонят монасите от същностната им дейност. На първо място с възможния неблагоприятен климат се съобразяват манастирските правилници.

Монашеският хорариум

В манастирските устави годината обичайно се разделя на два сезона, чиито граници полагат най-общо ноемврийските календи, сиреч първи ноември, и началото на Велики пости.18 В по-късни устави зимният период обхваща времето от празника на свети евангелист Лука до Великден19, от Вси Светии до Възкресение или от празника на свети Мартин до Очищение на света Мария. Това разделение е важно с оглед съществени промени в монашеската дисциплина през единия и другия период. Променен е преди всичко хорариумът.

В английските манастири от десети век през лятото той има следния вид: около 1.30 часа – ставане; 2 – нощна служба; 3.30 или 4 – утреня; около 5 – тройна молитва; 6 – първи час; 7.30 – труд; 8 – трети час; 9.30 – четене; 11.30 – шести час; 12 – обяд; около 13 – следобедна почивка; 14.30 – девети час, напитка; около 15 - труд, вечерня, вечеря; 19.30 – подготовка за лягане; 20 – повечерие; около 20.15 – тройна молитва, сън.22 През зимата денят е скъсен почти с три часа: около 2.30 часа – ставане; 3 – нощна служба; 5 – четене; 6 – утреня; 6.45 – първи час; 7.30 – четене; 8 – тоалет, тройна молитва; около 9.45 – труд; 12 – шести час; около 13.30 – девети час; около 14 – вечеря; около 14.45 – вечерня, подготовка за лягане, напитка; 18.15 – повечерие; 18.30 – тройна молитва, сън.

Различието между зимния и летния хорариум предполага, между всичко останало, и промяна на ритъма на богослуженията. Правилникът специално препоръчва през по-късите зимни дни да се подбират по-кратки химни, за да могат да бъдат те вместени в съкратените срокове на съответната служба. Определени богослужебни жестове също са съобразени с годишното време. На студения църковен под се коленичи, ако времето го позволява. След първи ноември на послушниците е позволено да остават седнали и дори да прилягат на пейките в църквата между нощната служба и утреня, стига само да не заспиват, за което следи приорът.

Различен е и броят на храненията. Докато за лятото се предвиждат обяд и лека вечеря, вместени, прочее, в рамките на три часа, то през зимните месеци се поднася само вечеря в ранния следобед. Поради по-ранното здрачаване през зимните месеци най-вече на север се налага да бъде осигурено подходящо осветление в трапезарията. Уставът на бенедиктинското абатство Ейнсхям в Оксфордшир от 1229 година вменява на подсакристана задължението да осигури достатъчно свещи за вечерята. На свой ред друг монах трябва да се погрижи за възглавничките, поставяни на пейките и под нозете на братята. Бирата, която по вкус и по начин на приготовление се различава твърде много от днешната, следва да бъде налята непосредствено преди братята да влязат в помещението за хранене, за да не замръзне в чашите.

Отоплението

Манастирските помещения по правило не се отопляват. При все това някои устави допускат снарядяването на специална стая, в която в особено студени дни монасите да могат да прекарват най-вече мразовитите предутринни часове. Това помещение обикновено е различно от трапезарията, в него трябва да се ходи само при крайна нужда, като поведението следва да е същото, както изобщо в манастира, т.е. да се пази пълна тишина и благоприличие. Понякога като място за греене край огъня може да бъде използана и кухнята, където монасите имат възможност също да измият лицето и ръцете си. Във Фарфа слугите имат задължението призори да напалят огън в кухнята и лечебницата, за да могат монасите да се подготвят за сутрешната меса. След това трябва да стоплят водата за миене и да приготвят кърпите, с които послушниците ще се избършат. В особено студени дни приорът и братята могат да останат за четенето в трапезарията. На същото място и послушниците следва да измолват прошка за сторените провинения. Болните на свой ред могат да се молят в лечебницата, стига да го правят мълчаливо, сдържано и без смях.

Дали да останат в църквата, или да прекарат времето между службите в отопленото помещение, се предоставя на избора на самите монаси – на тяхната физическа издръжливост, но и на тяхното благочестие. Че тази отстъпка на човешката слабост често води до неоправдана разпуснатост, свидетелства Уолтър Мап. Изглежда не на последно място и за да избегне изкушенията на дългото седене край огъня, абат Йоханес Роде нарежда след краткото отбиване във въпросното помещение монасите да се върнат в леглата си, където да прекарат в сън или дрямка най-малко два часа.

Задълженията, свързани с отоплението на манастира, са разпределени между сакристана и обслужващия масата. Задача на първия е снабдяването с необходимите въглища и дърва. Вторият е длъжен да подготви всичко от вечерта, а на сутринта да запали огъня, така че веднага след утреня монасите да могат да се сгреят на него. В Монте Касино грижата за огъня е предоставена на камерария. В други манастири това е длъжен да стори монахът, който пръв е влязъл в кухнята. На свой ред деканът е задължен да осигури дърва за времето между празника на свети Мартин и края на студеното и влажно зимно време при всички случаи, когато това е необходимо – за отопление, за кухнята, за бръснене или миене на краката. За килията на абата се грижи специално определен за това прокуратор.

Във Фльори още от Х век близо до входа на манастира е заделено помещение, в което да бъдат приемани за нощуване отбилите се от пътя си бедняци. Законът за гостоприемството изисква на никого да не бъде отказван подслон. Същевременно през зимата постоянно се поддържа огън, на който да бъде сгрята водата за измиване на нозете на пътниците и край който премръзналите нещастници да се сгреят. Едно любопитно разпореждане, свързано с обособяването на специален карцер, в който да бъдат държани бегълците и размирниците, също предвижда възможността за отоплението му през зимата.

Хигиената

В английските бенедиктински манастири баня се взема обикновено три пъти годишно – преди Рождество, преди Великден и преди Петдесетница. Разпорежданията на Ланфранк посочват като подходящ за това начинание специално деня на свети Тома, ала така или иначе до Рождество всеки монах е длъжен да е взел своята зимна баня. Конкретните разпореждания се основават по всяка вероятност на личния опит на бъдещия Кентърбърийски архиепископ, тъй като липсват предшестващи аналогични текстове. Предходната вечер абатът назначава едного от по-възрастните монаси, който ще има грижата всичко да протече по предписания начин. Той на свой ред ще назначи за прислужващи също възрастни монаси, а не младежи или деца, а също ще се погрижи, щото младите да не остават сами в банята, ами винаги да са под надзора на по-стари, благочестиви и благоразумни монаси. След което ще определи – в съответствие с наличните места – кои точно от братята и в каква последователност ще отидат на баня.

Избраните биват избръснати и вземайки дрехите за смяна, се отправят към приготвеното банно помещение, снемат дрехите си по онзи целомъдрен начин, по който трябва да го правят и в спалното помещение, и се настаняват всеки на посоченото му място, придърпвайки закриващата го завеса. Всичко се върши в пълна тишина. Ако има нужда от нещо, къпещият се дава мълчаливо и сдържано знак и обслужващият монах бързо донася исканото от него. Никой не бива да остава в банята по-дълго от необходимото, доколкото къпането е по необходимост, а не за удоволствие.

Ако в манастирите баня в собствения смисъл на думата се взема сравнително рядко, то монасите поддържат чистотата на тялото си чрез регулярните му обтривания. Камерарият има задължението да осигури леген с топла вода през зимата и кърпи за братята, които трябва да измият ръцете си преди да се отправят към църквата за сутрешната меса. Краката се мият всяка вечер. От празника на Вси Светии до Възкресение това става с топла, през летния период – със студена вода. Бръсненето през лятото е на 12, през зимата – на 15 дена, а по време на четиридесетдневните пости – едва на Светата Събота. В много студени дни на бръснаря е разрешено да наостри бръсначите в кухнята, а ако пожелае да го направи в нарочно отопленото помещение, трябва да поиска специално позволение. Той запалва огъня от собствените си предназначени за тази цел дърва и с помощта на своите прислужници по време на сутрешната меса. При кръвопускане на монасите се разрешава да не стават сутрин веднага от леглата, а да останат в тях до времето за посветената на Богородица меса или дори дотогава, докато сметнат това за разумно, като единственото условие е да го правят не за удоволствие, ами по необходимост. Обядът на подложилите се на тази процедура братя през зимата е желателно да е с един час по-рано. Те могат да пропуснат някои от богослуженията, но са длъжни да присъстват на повечерие. При всички случаи за тях трябва да бъде запален огън в калефактория.

Зимното облекло

Специално място в монашеските устави се отделя на въпроса за зимното облекло. Още в края на осми век абатът на Монте Касино Теодомар отбелязва в едно свое писмо до Карл Велики, че монахът трябва да разполага с три туники – две по-плътни за зимата и една по-лека за лятото, а също с козиняв капюшон (coculla villosa) за студените месеци. В постановленията на един събор от същото време предписанията са по-детайлни: монахът е предвидено да притежава две ризи, две туники, два капюшона и две шапки, към които при нужда се прибавя и трета, четири чифта чорапи, две набедреници, един колан, дълга до глезените кожена наметка, привързана с две връзки, а когато монахът е на път – с четири, летни ръкавици, наричани от простолюдието uuantos, а през зимата такива от овча кожа, два чифта обувки за през деня, два чифта пантофи, а през зимата дълги чорапи, плюс достатъчно сапун и мазнина, както за мазане, така и за ядене.

Уставът на манастира Кастл в Горен Пфалц специално напомня, че облеклото на братята следва да бъде съобразявано с особеностите на обитаваното от тях място и с температурата на въздуха. И тъй като въпросният манастир се намира на място със суров климат и тъй като е редно да се съчувства на братята, още в първия ден на месец октомври, когато е празникът на свети Михаил, на монасите и конверсите трябва да бъдат раздадени необходимите одежди, обувки и кожи, съобразно възможностите на манастира: два или три вълнени капюшона, три ризи, две наметки, чифт обувки, два чифта пантофи, за деня и нощта, достатъчно чорапи, голяма и малка кожена шапка, всяка година ленена нощна шапчица, на три или четири години подплатена с агнешка или овча кожа горна дреха, плътни боти и дебело наметало. С достатъчно облекло следва да бъде снабден и онзи от братята, който бива изпращан в друг манастир – за да не бъде принуден да проси по пътя. Дрехите се перат през лятото на три седмици, а през зимата – веднъж месечно. Определят се три дена, в които монасите трябва да предоставят дрехите за пране. Онзи, който пропусне срока, e принуден да чака следващия месец. В други манастири обаче е обичайно долните ризи да се перат през зимата веднъж на два месеца, а през лятото – всеки месец.

Търпеливото понасяне на зимния студ, разбира се, се третира като компонент от монашеското умъртвяване на плътта. При все това, съобразявайки се и съчувствайки на човешката слабост, манастирските устави са в достатъчна степен загрижени да подсигурят във възможните и разумни граници братята срещу него. Самите монаси посрещат тази загриженост с благодарност и смирение. При нарушаване на разпоредбите те обаче не се колебаят да отстояват правата си, понякога твърде драстично. Така анонимният монах от Тегернзее не просто измолва от предстоятеля си кожени ръкавици за „времето, когато всички духаме в дланите си: ху, ху”, но и с дръзка ирония го упреква за неизпълненото обещание.

Трудът

Въпреки суровостта на зимата този сезон в никакъв случай не обезсилва водещия за монашеския живот принцип ora et labora, „моли се и работи”. Разбира се, както продължителността и честотата на богослуженията, така и видовете труд следва да бъдат съобразени с климатичните условия. Разбира се, в този сезон работите в манастирските градини и лозя не са много. Ако съдим например по календарните миниатюри, те се ограничават единствено до подрязването на лозята през февруари или март и събирането на дърва за зимата през ноември или декември. През зимните месеци се събират и някои лечебни корени и треви. Ръчните дейности се съсредоточават вътре в манастирските помещения.

През зимата по правило не се прекратява една от основните трудови активности на монасите – преписването на книги. Този вид труд, както се знае, се възприема като вид аскетическо упражнение, като акт на служене на Божието слово. Вероятно и поради тази причина скрипторият по правило не се отоплява и ако на пишещия се разрешава да се отбие в кухнята, то това е не толкова за да се сгрее той самият, колкото за да бъде размразено мастилото и по този начин да стане възможно продължаването на работата. Приписките към готовите кодекси, т.нар. „колофони”, дават ясна представа за тягостността на този вид труд през студените зимни месеци. Към обичайните жалби от отслабването на зрението, главоболието, схващането на гърба и пръстите се прибавят и тези от непоносимия студ и настинките, принуждаващи скриптора да довършва работата си изгарящ от висока температура.

Последното, прочее, е казано не само като оплакване, но и като своего рода самопохвала за усърдието и непреклонността, с която пишещият е довършил труда си без оглед на неблагоприятните условия. Зимният студ е в този смисъл обстоятелство, придаващо допълнително достойнство на стореното, също както такова може да е например съзнателното решение на монаха да препише необходимия богослужебен текст с по-неудобната си лява си ръка.

Аскезата

Зимата се третира изобщо и като сгодното време за преутвърждаването на аскетическото рвение на монаха. Светият мъж Етиен, основателят около средата на дванадесети век на манастира Обазин край Брив в днешния департамент Корез, разбивал с брадва леда в близката река и се потапял до шия в ледената вода, оставяйки по този начин студът да прониже цялото му тяло.

Една зимна нощ, когато навън бушувала снежна виелица и студът бил непоносим, свети Ламберт станал по обичая си преди братята, но докато обувал обувките си, едната паднала с трясък на пода. Разкайвайки се за това, дето е нарушил покоя на монасите, светият мъж се изправил бос и леко облечен пред поставения на открито кръст, произнасяйки молитви и пеейки псалми, и останал там, докато отсъствието му на утренната служба било забелязано и той бил открит – премръзнал и почти затрупан от непрестанно падащия сняг. Това, пояснява хронистът, бил неговият жест на послушание пред небето, жива жертва, но и доказателство за несломим пред телесните несгоди дух.

Търпеливото понасяне на зимните несгоди е проявеност на основната монашеска добродетел, смирението. То е обаче и израз на постоянното усилие за отвоюване на времето, в което именно трупаме заслуги пред Бога в настоящия си живот. Защото въпреки жестокия мраз, въпреки виелиците и мрака, зимата е сезонът, в който като че най-пълноценно могат да бъдат изявени достойнствата на човека, неговата издръжливост, решителност и благочестивост, готовността му неотклонно да осъществява мисията си тук на земята. В противоборството между боголюбивия дух и природните стихии последните неизбежно следва да отстъпят. Снегът и виелиците заобикалят светия мъж.

Това е победата над света, онази победа, която увенчава монашеския живот. Към нея приканва монаха Онзи, Който неслучайно – както настоява свети Бернар от Клерво – е роден именно „през зимата, през нощта”.

November 16, 2011 | In Дневник | Comments Off