Стефан Иванов

конете в моята колесница

Posted by admin - 11/03/11 at 01:03:47 pm

може да се видят в движение
и да бъдат чути

неописуем филм за челюсти и пипала

Posted by admin - 11/03/11 at 01:03:40 pm

ангели в америка

Posted by admin - 08/03/11 at 01:03:31 pm

Настоящият опит е предизвикан от театралната постановка „Ангели в Америка“ на Тони Кушнър, поставена от Десислава Шпатова в Народен театър „Иван Вазов“. В самия край на пиесата, в последната й сцена, около девет и половина вечерта на двайсет и осми януари тази година, когато актрисата Снежина Петрова свали белите механични ангелски крила от гърба си и на фона на предизвикваща движение и танц електронна музика се приближи към леглото на болния от СПИН, за да му предаде поредното съновидение или халюцинаторно послание, което идва единствено и само от лежащия в леглото и от никъде другаде, ако следваме режисьорската интерпретация, тогава в този момент гледах не болния, не леглото, не приближаващата се към него фигура, а крилата. Движеха се сами, като някаква елементарна машина на батерии, подпрени на земята, изоставени и ненужни, груби и материални. Какво означават крилата, които едно привидение захвърля? Носят ли те послание? Коя връзка е прекъсната?

* * *

кучето спи
детето спи
птицата спи
ангелът също спи

все някога
ще се събуди невинността
и тогава

нападали долу пера
оранжеви огнени

Силвия Чолева,
скулптури от една изложба

* * *

В „Криле на желанието“ и в неговото продължение ангелите се поддадоха на човешкото, преобразиха се. От монолитни наблюдатели и вестители, оцветени завинаги в черно и бяло се превърнаха в пълната палитра на цветовете на тленното, ущърбното и тварното. Ангелите станаха човеци. Ангел се влюби в циркова артистка и изостави благодатната приближеност до Бога.

В „Криле на желанието“, който е посветен на всички бивши ангели, но и специално на трима, Андрей Тарковски, Ясуджиро Одзу и Франсоа Трюфо, ангелите паднаха и се събудиха за своята нова невинност като пораснали деца, като неземни хора без крила и без пера, единствено със златни, лъщящи като слънце доспехи, които да разменят за пари в заложна къща. И това не беше наказано. Това беше добро както за ангелите, така и за хората.

* * *

В „Ангели в Америка“ божиите вестители са някаква машинация на въображението, което агонизиращото тяло произвежда, за да уталожи безнадеждното си изтляване в отчуждената и самотна бездна, в която е захвърлено. Ангелът задържа към този свят болния, прелъстява го, връща го към живота. Ангелът е „образ“, който не е с трансцендентен произход и не е от небесен порядък. Той е по-близо до поп-иконата, отколкото до иконичното изображение. Той се появява като несъзнателна реакция, културно обусловен инстинкт и религиозен атавизъм в момент на смъртна опасност, за да предпази и запази човешкото тяло, биологичната му цялост, органичност и ограниченост.

* * *

Пиесата на Тони Кушнър е писана след 1989 година, ала действието се развива през 1985. Озоновата дупка е открита. Идеологиите са разклатени и са на прага на всеобщо неолибералистко преобразяване. Синдромът на придобитата имунна недостатъчност заплашва да се превърне в нова чума. Духът на времето е обгърнат от несигурност и нестабилност както на планетарно, така и на интимно и субектно ниво. Време на вакуум. Според пиесата негативите на този дух са или потискани и анестезирани, или са замъглявани и преоценявани в позитиви чрез пълно отдаване на разяждаща воля за политическа власт и материално обезпечаване, чрез отдаване на сексуални, хедонистки, консуматорски и кариеристки практики.

Граничните ситуации, когато към волята за забавление и власт се появи изневиделица един своеобразен, личен и страшен съден ден, са представени в постановката по гротесков ситком начин. Неразбираема и неочаквана суматоха завладява хората. Те не са очаквали нищо лошо, нито болест, нито съвест, нито отговорност, нито грижа за себе си, нито грижа за другия. Апокалиптичната ситуация на смъртното откровение, пиесата започва с погребение, не катализира промяна. Няма драма. Няма трагедия. Няма крах. Няма преобръщане. Няма ярка светлина, която да покаже нов път, нова истина и нов живот. Шоуто продължава със светлинни ефекти. Халюцинации със супергерои, които рапират и танцуват. Ангел, който е обикновено самовнушено онирическо плацебо, което странно и по лош начин напомня образи от „Ах, този джаз“.

Този ангел не е дори лекарство или опит за диалог, изповед или молитва. Ангелът или поне крилата му трябваше да бъдат черни, за да покажат липсата на светлина на това забравено от Бога място, за да се отбележи тъмнината в болката на тези забравили всичко освен себе си и егото си хора. Трябваше да са черни крилата, както е черна чумата, както е тъмно в ада, черни, защото човешкото е обхванато от имунна недостатъчност и е в постоянна криза, защото планетата страда и се оголва за смъртоносните лъчения, черен трябваше да е и ледът в Антарктида, мястото, за което халюцинира друг персонаж. Черен трябваше да е цветът, защото това е пиеса за траура и за една липса, която не е запълнена, не е и усетена от персонажите в пиесата, за да бъде запълнена.

Граничните ситуации в пиесата повдигнаха една завеса и персонажите не видяха какво има зад нея. Не видяха тъмното като в рог пространство около себе си, не усетиха, че това, което са смятали за рог на изобилието е рог, от който струи нищото и помита всичко край себе си. Не, те не са клинични безумци, не са и библейски безумци, които казват в сърцето си, че няма Бог, те са просто хора, които живеят в уюта на бездната, която човек е устроил за себе си, когато съзнателно, рационално и целенасочено се е оставил сам. Сам на този свят, заради свръхиндивидуализъм. Сам и отвъд този свят, заради разомагьосването, липсата на вяра и неосъзнатото желание за непрекъснато самоналагащо се изгнание, което трябва да е белег за утвърждаване и самостойност.

* * *

„Аз ще ти покажа страха в една шепа прах“

Т.С. Елиът,
Пустата земя

* * *

Най-голямата досега ретроспективна изложба на Франсис Бейкън беше открита в Тейт Бритън преди три години на 11 септември, което може да се изтълкува като почти дяволска проява на черен английски хумор. Иронично e като това, че признатият още приживе за най-велик английски художник, е роден в Дъблин. А обвързването по някакъв начин на тази дата именно с този художник е основателна най-малко заради самите сюжети и теми на картините му и заради подобни негови изказвания - „животът не е нищо повече от раждане, секс и смърт”; „в края на краищата всички ние сме потенциални трупове, разфасовани и провесени на ченгели, разпятието не е нищо повече от това”; „изкуството ми не е агресивно, животът е агресивен”; „планетата ни е кланица на ръба на унищожението.”

В изкуството му има деформирани тела на хора и животни, сякаш преживели война, катастрофално насилие, безбожие, нихилизъм и болка. Същества с оголени кости, които използват вътрешностите си за грим и от чиито лица струят звучащи крясъци, които просто излизат от рамката и влизат в ушите. Бейкън винаги ги рисува върху негрундирано, необработено, сурово платно, сякаш за да е още по-непосредствено и естествено изкуството.

По време на работата си като интериорен дизайнер обожавал завесите. В много от картините му има завеси като фон, зад поредната изкривена или изкормена фигура. Разкъсани, раздробени и провесени като ивици одрана кожа. Със завесите се къса и подредената фигура на актьора, той получава прозрение, отиват си последните му илюзии и смислени реплики, които дават място на вика, защото нищо друго не остава. Когато завесата вече не е препятствие, Бейкън рисува различни рамки, затвори, сцени, рампи, гробове, маси, бездни, столове или тронове, които приковават и се явяват нова завеса, която не може да се разкъса, място на ужаса, което не може да се напусне.

Искал е картините му да изглеждат сякаш човешко същество е минало през тях, оставяйки следа от присъствие и спомен от минали събития, също както охлювът оставя своята слуз. Това напомня на репликите на Марлон Брандо от “Апокалипсис сега” - „гледах охлюв да пълзи по острието на бръснач. Това е моята мечта. Това е моят кошмар. Да пълзя, да се хлъзгам по ръба на бръснача и да оцелявам.” Разликата е, че при Бейкън оцеляването не е приоритет.

* * *

Радикалността на Франсис Бейкън не може да се сравнява с половинчатия опит за радикалност на Десислава Шпатова. Тя не оголва костите, не провесва на ченгела като Бейкън и Рембранд човешкото състояние, за да изпитаме състрадание, страх, ужас,
да се потресем като субекти, като човеци, да потънем в емпатия и себеотрицание, да се преобразим чрез изкуството за миг, да интериоризираме въпросите на състоялата се драма, да запалим, това е утопията на изкуството, това, което е изгаснало, за да имаме сили да вдигнем завесата вътре в себе си и да погледнем бездната, да я осветим като храм, да я запълним с присъствието си като дом, да почистим неизбежния прах и напразната суета в нас и около нас и да не сме сами в бездната, в света, който трябва да обитаваме. Да сме с ангели, с бивши ангели или, надявам се да съществува като възможност и в най-тъмния час на меланхолията, в най-дълбоката сянка на бъдещата смърт и в най-пепелния момент желая да я има възможността в този театър. Да сме с хора.

литературен вестник на 20 години

Posted by admin - 08/03/11 at 01:03:00 pm

Search