в лег/л/овището

слушам си бергология на воцек & чугра
гледам
- азия ардженто която играе шизо главната роля и се режисира -
the heart is deceitful above all things
/йеремия-червени птици-лудост-черни облаци-отровата-е-навсякъде-във-всеки-е/
- white noise
/трилър без особени достойнства/
- scoop
/новият на уди алън - отново в англия и пак със скарлет йохансон/
- човекът с косачката
/гледал съм го като съм бил на 6-7
и не си го спомнях -
ужасът на виртуалната реалност въобразен през 92-а
доста забавно и малко плашещо/

http://www.odetoazia.com/media/iloveyoukirk.php
тук има още откъси на ардженто

за теб е така

уолт уитман пише:

Бих искал да разкрия загадката за млади
мъртви,
неясните слова за старци и за майки, за младенеца, рано
взет от майчиния скут.

Какво си мислите, че става със младите и стари мъртви?
Какво си мислите, че става със жените и децата?

Те живи са и са добре, там някъде, далече,
дори най-малкият израснал стрък ни сочи, че всъщност
няма смърт
или пък, ако има, тя отново води към живота, тя не го
причаква, за да го възпре,
и щом се появи животът, тя изчезва.

Всичко върви напред и надалеч, нищо не рухва,
и да умреш, е по-различно от онова, което си предполагал -
и е по-добро…

нали е така, дядо

.

днес цял ден денят плаче.

но винаги има лекарство -
ако искаш the cure да свирят в софия докажи го на този сайт -
http://eventful.com/performers/P0-001-000008868-1/demand
и се надявам да дойдат

континентът от предната снимка пише

Завинаги

Вече пет дена откакто живея в Лондон. 5 плътни дни. Сто и двадесет часа. Седем хиляди и двеста минути. Естествено твърде малко, за да съм тъжна. Тогава защо? Защо е това чувство за празнина? На ужас? Да променяш е равносилно да умираш.

Мисля за приятелите си в Рим, за бившото ми гадже, за баща ми… как да му го кажа? Как ще живея без тях? Завинаги?

ЗАВИНАГИ. Всички мъже, които съм имала, рано или късно стигат до съдбовното “завинаги”. Ще ме обичаш ли “завинаги”? Ще бъдем ли заедно “завинаги”? Ще се оженим ли и ще живеем ли заедно “завинаги”? Това означава за цял живот? Исусе! Да ти настръхне кожата… Един дори заговори за това “завинаги” едва два дни откакто ме познаваше. Добре, не някой който и да е… Той. Англичанинът.

Моят любим.

И ето ме тук, двадесетгодишна, неподготвено момиче, катапултирано в една прекалено объркана реалност, за да не плаши. С този полунепознат англичанин, за който все пак знам нещо и с когото фантазирам да остана “завинаги”. Какво ще ми се случи? Наистина ли ще стана домакиня, за да направя щастлив този мъж?

И какъв е той за да заслужава това?

Стоя в тази студена къща в Челси, опитвайки се да се концентрирам върху Шницлер. Бягство в мъглите. Бягство под млечнобелия покров на Лондон. Не се живее зле тук: сутрин правя дълги разходки, ходя на фризьор или се унасям в дрямка, чакайки моя любим да се върне. Пазарувам. Приготвям паста за него и сина му. Колко са хубави двамата заедно, толкова близки. Ядат спагетите, които им правя, с такава ненаситност и радост. Момчето ме мрази, нормално е, за него съм само една натрапница, която се е настанила в кухнята, която спи в леглото на баща му.

И колко е тиха тази къща. Тъмна, обширна и тиха. Три етажа. Тук вътре се чувствам микроскопична, и толкова самотна, когато той е навън.

Наляга ме една горчивина и ми се струва, че ставам отново дете, както когато се отегчавах до смърт през зимните следобеди, отивах при сестра ми и с плачещ тон я умолявах: “Фиоре, кажи какво да правя? Потисната съм…” и тя, стараейки се да не побеснее: “Рисувай”. “Вече го правих!” “Пиши”. “Не ми върви”. “Яж…” “Не съм гладна”. “Мисли” “Не мога”. Твърде сложно е. Мисленето, имам предвид.

Не мога, не трябва.

Трябва да се преструвам, че няма нищо, да премълчавам, премълчавам. Тази сутрин, както всяка откакто съм тук, небето е покрито. Вали лек дъждец с лайнян цвят. Стоя на прозореца в очакване на нещо, каквото и да е, за предпочитане свършека на света. В очакване той да се върне с топлата си усмивка и така познат мирис и да ми каже: “Никога не съм бил така щастлив. Обичаш ли ме?” “Обичам те”. “Обожаваш ли ме?” “Обожавам те”. “Кажи го и повярвай”. “Вярвам, обожавам те”… Когато двама човека се влюбят, все едно сключват договор. От първия ден, в който са заедно, може да се предвиди какви ще станат в бъдеще. Адам, казах ти, че можеш да бъдеш спокоен, аз съм добро момиче, ще ти готвя всеки ден и ще престана да работя, за да съм близо до теб. Толкова съм слаба в този момент, знаеш ли? И така изплашена. Вземи ме в прегръдките си и ми изпей една песен. Кажи ми, че всичко ще е наред и че ще бъдем щастливи заедно. ЗАВИНАГИ.

Безмилостният

Домът му беше в дъното на един двор, ограден с ръждясали ламарини, към който гледаха десетина постоянно затворени прозорци. Тъмният вход вонеше на вино, зеленият разнебитен асансьор, вратата от светло дърво, белязяна с отпечатък от някогашен удар.

Той ме чакаше винаги на прага, като пазеше с крак Дейзи да не избяга навън. Една суха напукана целувка и ръката му се протягаше да затвори вратата пред останалият свят. Отправяше се веднага към компютъра, като ми обръщаше гръб. Къщата бе потънала в листове, стотици незавършени сценарии, снимки на актьори, любовници, приятели. Кучето пикаеше едва ли не навсякъде по тези купища хартия, сякаш слагаше печат на спомените, които той нямаше повече да разрови. Искаше да му давам цигари, да сложа някой диск, да приготвя чай от върбинка. Имаше ми доверие, мисля. Слушахме Марта и Вангелис, Уйен Нютън или Палас Брадърс. Знаех колко да запарвам чая преди да го сервирам. Знаех, че трябваше да мълча, докато вършех това. Изпълнявах нарежданията му съвършено.

Ходех при него за три-четири дни максимум, никога повече. Носех една раница с две фланелки за смяна, сапун, стек цигари, един анцуг и нищо друго, защото един куфар би го подразнил. Знаех, че за него имах значение толкова, колкото и кученцето му, и че това не беше малко. Ставах, когато той ставаше, говорех, като ми зададеше някой въпрос, давах храна на кучката, когато ми кажеше, ядях онова, което ми даваше, и чуках, когато му се искаше.

Той седеше по цял ден пред компютъра, за да описва сънища, аз се изтягах на протъркания червен диван и си мислех, като внимавах да не дишам твърде силно, за да не го безпокоя. Наблюдавах отзад приведения му гръб, голите лакти, които се показаха от оръфаното пуловерче, изящния му тил, мазните къдрици, залепнали за главата. Понякога заспиваше и тогава се страхувах дори да отида в банята, защото щях да го събудя. Когато спеше, диханието му се превръщаше в грохот, главата му падаше на гърдите, с един отвратен израз, високомерно вдигнати вежди, очите - стиснати силно. Внезапно се будеше, вкопчваше се в един малък касетофон и диктуваше с унесен тих и монотонен глас сънищата си, които после щеше точно да опише. Имаше някакъв издател, заинтересуван да ги публикува, или поне така твърдеше той. Вече бе подготвил 130, оставаха му още 50 и щеше да престане. Казваше, че тази книга го съсипва. Понякога ме изненадваше, когато идваше да седне близо до мен. Слагах главата си на слабичките му крака и той ми подаваше ръка. Оставахме неподвижни, без да говорим, докато не се стъмнеше, тогава ме отместваше, взимаше каишката и аз разбирах, че е време да отидем на вечеря. Дейзи скимтеше от радост, подскачаше и започваше да драска вратата в очакване да се впусне навън: беше най-хубавият момент от деня. Пъхах ръце в джобовете и вървях до него като сянка, с наведена глава, коси пред очите. Ходехме винаги в един китайски ресторант, защото не правеха истории заради Дейзи, поръчвах варени зеленчуци със соя, а той ориз и задушено. Докато вечеряхме, ставаше друг човек и ми разказваше за времето, когато бил влюбен, за филмите си, затова как решил да престане да ги прави, за сестрите си, за Дейвид Боуи, за “Нощта на ловеца”, за депресията. Това последното беше любимата му тема. Когато се озовал в една психиатрична клиника. Когато опитал да се самоубие. Когато започнал да се тъпче с антидепресанти… Слушах внимателно и му задавах някои някои повърхностни въпроси, иначе щеше да ми отвърне кой знае с каква омраза. Сметката плащаше винаги той (когато ходех при него, настояваше да взимам малко пари в случай, че се загубя). После се връщахме вкъщи, аз припявах някои песни на Сид Барет, той се смееше и клатеше глава. Понякога го прегръщах и вървейки със затворени очи, се оставях да ме води по тесния тротоар. Дейзи тичаше пред нас, за да разчисти пътя. След вечеря и тримата бяхме щастливи.

Когато ставаше време за лягане, той сваляше половера заедно с фланелката си с едно движение, кадифените светлосини джинси, станали вече сиви и издутите боксерки, аз си смъквах под завивките бикините и сутиена и чаках. Ако се обърнеше на другата страна, означаваше, че има нужда от сън, ако се притиснеше в гърба ми, бе знак, че имаше желание за чукане. Тогава му го взимах в уста, това го надървяше, натискаше го в гърлото ми, да ме затрудни. Не стенеше, съскаше. Никога не ме лижеше, докосваше ме с онези свои мръснички и груби ръце така, че да ми причини болка, тогава го отблъсквах и се качвах отгоре му. Той не се движеше, или почти не се движеше, оставяше ме аз да правя всичко. Хапеше гърдите ми, докато по тях не изникнат петна. Мислех за гонещите се облаци, за разтърсването на листата, които танцуват по дърветата, и когато той свършваше, свършвах с него. Вдишваше дълбоко, притискаше ръце около гърлото ми, докато не ме задуши, и след това ме отхвърляше настрани. Заспиваше в мен, оставахме така, додето не му се изплъзнех. Будеше се често в сърцето на нощта, за да пуши и записва сънища. Вмъкваше в устата ми езика си, усещах вкуса му на метал и мента, ставаше необичайно нежен, дълго ме галеше, слагаше глава на корема ми и въздишаше или ме питаше била ли съм някога влюбена в него, а после ме прегръщаше и неусетно заспиваше.

Ange en danger

Познавах го така добре преди да го познавам. Знаех каква е формата на устните му, неговия мирис, макар че никога не бях го виждала.

Шест години откакто мечтаех за този мъж, шест години откакто молех Бог да ме срещне с него. Знаех, че рано или късно ще се случи. Аз съм актриса, той режисьор.

Видял ме в един филм, изрази желанието да се запознае с мен, желание, разпръснало една конкретна мисъл в неосезаемостта на неговите дни.

Потях се от вълнение, прекарах нощи в безсъние, повтаряйки си реплики от неговите филми, за да се опитам да разбера, да доловя знак, идея, която би могла да ми разкрие тайната на този мъж без лице.

Преди години бях открила телефония му номер и бях оставила отмаляла едно анонимно съобщение на секретаря, грачещ Famous Blue Raincoat на Ленърд Коен.

“Je t’aime”, бях казала: на един филм, не на един мъж, на едно име, не на едно тяло. На една емоция, вдъхваща живот.

А.М. бяха инициалите му, изписани на домофона на една стара изискана сграда на rue de Rochechouart. Бе изразил желанието да се запознае с мен, бях се представила като човек, готов на каквото и да е, стига то да си струва.

Мислех си: “А.М. Спаси ме!”

Отвори ми вратата и аз се хвърлих на врата му, целувайки го по страните с устрем, който бе приет с уплаха. Живееше сам в един разхвърлян апартамент с едно петнисто куче и сив котарак, от стените фотографии на млади любовници, измъчвани от анорексия, и стари гаджета, които са му изневерявали и изоставяли, ме гледаха и плашеха, тържествени като икони.

Бях нахлула в света му без никакво уважение, само с безусловната любов, която изпитвах към него. За да дойда на тази среща, трябваше да се напия, четири коняка, двете чашки ракия, предложени от А.М. Не бях на себе си. Олюлявах се, треперех като лист. Исках да се разтворя за него като зрял нар, докато може да ме люби.

Приличеше на дядка на 36 години с малките си ръце на момче и крачетата, напъхани в чифт строги обувки на учител по математика. Посребрени коси, стърчащи нагоре, спомен от миналото му на фен на Dead Kennedys.

Тънки устни с дребни наредени зъби на закоравял пушач на Dunhill ментол.

“За какво ще говорим?” ме попита след едно етилово мълчание, изпълнено с неудържими мимики и погледи.

“Ъъъъ” додадох като малоумна, прегъвайки душа като парче хартия.

“За теб?” подсказа той и аз не чаках да повтори два пъти.

За да ме разбере по-добре можех да се съблека гола, да разтворя бедра и да му покажа депилирания си пубис. Започнах един накъсан монолог, говорех за бившото си гадже, за смъртта на сестра ми, за първия път когато правих любов, за роднините си, убити в концентрационни лагери. Той ме гледаше и се подсмихваше.

Може би ме преценяваше? Пита ме: “Защо ходиш с токчета? Защо искаш да се извисиш над ръста си? Какъв сутиен носиш? Такъв, който уголемява гърдите, нали? Гордостта?” Внезапно ми мина през главата, че този човек не ми харесваше вече толкова.

Глътнах още една чашка ракия, разтърсвана от още по-силно треперене.

Покани ме да седна до него, близо до радиатора. Спънах се и се намерих в прегръдките му. Можех да го виждам добре сега. Очите, тъмни и умни, забелязваха всичко. Краката криви и слаби. Дъхът, приятен въпреки всичко: фурми и стафиди.

Целунахме се.

Вкара език в устата ми и ръка в панталоните ми. Пеперудите в корема ми имаха пеперуди в корема: бях се прекарала и го знаех. Всеки път, когато затварях очи, стаята се завърташе и ми се струваше, че целувам бившето си гадже. Не можех да понасям тези сухи меки целувки, отдавна предпочитах милувките. Бях отвратително пияна.

Към единайсет той се вдигна и, сякаш нищо не се бе случило, обяви, че трябва да излезе, защото имал среща. Успях да разтегна една разкривена усмивка и с радост се съгласих, макар че вътре в мен от сърцето ми капеше кръв. Кап, кап, кап.

Намерих се на улицата и дори не знаех как съм се озовала там. А.М. беше станал изкривен, далечен, недоловим спомен като лодка, която изчезва в тъмно море.

Опитах се да си спомня какъв цвят бяха чорапите му, но не успях. Париж прииждаше към мен и звездите бяха като безброй диаманти, които ми заслепяваха очите.

Вдигнах юмруци към небето и с цялата сила, която имах, извиках името му в нощта, надявайки се, че ехото от моята любов може да мине покрай мястото, където е той, да докосне лицето му и за един кратък миг да го направи мой. ВСЕ ОЩЕ

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.