страхотно интервю с годар

ще дават до последен дъх утре в полунощ по бтв

Вестник “Култура”
Брой 2 (2485), 17 януари 2008 г.

Камерата като микроскоп. Разговор с Жан-Люк Годар

На 1 декември 2007 в Берлин Жан-Люк Годар получи Наградата за цялостно творчество на Европейската филмова академия (EFA).

Роден е през 1930 и израства в швейцарски Нийон. Като млад заминава за Париж, където работи заедно с Франсоа Трюфо, Ерик Ромер, Клод Шаброл и Жак Ривет във филмовото списание „Кайе дю синема‛. От увлечението по киното и теоретизаторския хъс на групата в края на 50-те години на миналия век възниква режисьорското движение Нова вълна, което помита консервативното френско следвоенно кино. С филми, като „До последен дъх‛, „Лудият Пиеро‛ и „Презрението‛, Годар революционизира киното, защото винаги се е занимавал с правенето на образа. През последните години с книгите и видеоесетата си по история на киното той стана и значим теоретик. Разговорът се състоя в работното жилище на Годар в Роле на Женевското езеро, между библиотеката, колекцията от DVD- та, устройството за видеомонтаж и една стара немска мовиола. Небръснат, загорял и с пурите без връх, Годар излъчва самотата на стар монах.

Годар: Проблем със записа ли има?

- Не, но някъде в чантата имаше един малък щекер.

Годар: Впрочем, няма причина да нервничите.

- Преди първата среща с вас Бернардо Бертолучи и френският филмов критик Серж Дане са повръщали от страх. Така че имам право да съм малко развълнувана.

Годар: Наистина не мога да се сетя защо.

- Сигурно ме обърква това, че съществувате извън филмите си. Като човек от плът и кръв.

Годар: Сега, когато снимам по-малко филми, вероятно съществувам още повече. (запалва пура) Знаете ли, за мен е странно, че в Берлин получавам награда за цялостно творчество. За филми, които не се гледат точно от хората, които раздават наградите в Берлин.

- Може би такава е съдбата на големите режисьорски легенди.

Годар: Искате да кажете, че ги погребват, преди да са умрели ли?

- Не, че името скрива творчеството.

Годар: Може и така да е.

- Като филмов критик в „Кайе дю синема‛ през 50-те години сте се възхищавали на някои режисьори: Алфред Хичкок, Хауърд Хокс, Никълъс Рей. Вие самият отдавна сте персонаж от историята на киното. И дори герой за други режисьори.

Годар: Не знам дали други режисьори ми се възхищават. Или дали виждат герой в мое лице. Вероятно се възхищават на собственото си възхищение. На мен не би ми хрумнало, като на Франсоа Трюфо и Клод Шаброл, да ида при Хичкок. За мен би било все едно да идеш при Ахил или при Хектор, или при някой друг от героите на гръцката митология и да им задаваш въпроси. Единственият, когото малко познавах, беше Никълъс Рей. И, разбира се, Роселини. Него познавах наистина добре. Но той беше по-скоро като заместител на семейството. Аз напуснах родителите си, семейството ми в Швейцария, отидох в Париж и той ми беше като чичо. (Поклаща глава.) Не, не разбирам тази награда.

- Не може ли тя просто да означава, че има нужда от хора като вас?

Годар: (смее се) Не знам. Аз имам нужда от хора като мен. Задавал съм си, разбира се, въпроса защо все още съм известен. Може би защото съществува представа за кино, която не е представата на сульо и пульо, и въпреки това тя продължава да съществува.

- Не е ли уморително да си винаги авангард?

Годар: Да. Вероятно по-малко уморително е да си в ариергарда. Тогава можеш още по-лесно да свиеш от главния път.

- Идеята си за кино сте развили заедно с Жак Ривет, Ерик Ромер и Франсоа Трюфо на прожекциите в парижката филмотека на Анри Ланглоа. Това дружно откривателство на историята на киното беше ли за вас момент на подем и надежда?

Годар: Да. За съжаление, вече няма филмотека, в която да мога да се срещам с другите. Беше времето след Втората световна война. Имаше усещане за ново начало. И това ново начало възникваше от миналото на киното. Ние откривахме нямото кино, макар че звуковите филми отдавна съществуваха. Дълго време ми трябваше да осъзная, че преди да съм се родил, майка ми никога не е била гледала звуков филм. Баща ми също. Започнах да се интересувам от историята, защото не исках да правя просто само филми. И колкото по-трудно ставаше да правиш само филми, толкова повече се интересувах от тази история.

- В годините на филмотеката сте крали пари, за да ходите на кино.

Годар: Да, така е.

- Откраднали сте книгите на чичо си. И дори сте бръкнали в касата на филмовото списание „Кайе дю синема‛. Това провокация ли е било, или необходимост?

Годар: Беше необходимо. Или поне ми се струваше необходимо. Откраднах пари дори от семейството си, за да ги дам на Ривет за първия му филм. Крадях, за да гледам филми и да правя филми.

- Междувременно историята на киното стана малко необозрима. Вече има много повече филми.

Годар: Повече филми, но малко кино. В рецензиите за „ Кайе дю синема” ‛понякога пишехме: «Това е филм, но не е кино.» Но също и: «Това е кино, но не е филм.»

- Можете ли да кажете, че тогава е имало друг консенсус за това какво е кино? И че по тази причина рецензиите, които сте писали с Ривет, Ромер, Шаброл, Трюфо, тогава са имали по-друго значение от рецензиите сега?

Годар: Не мисля, че критиката е имала по-голямо влияние. Добре, ако кажехме, че Хичкок е кино, а останалите правят боклук, то ние бяхме на едно и също мнение със собственика на кафенето отсреща. Филми с определено качество можеха да достигнат до по-широката публика. Тогава мислехме, че филмовата критика е начало. Всъщност беше край. Затова сами трябваше да правим филми.

- Какво е за вас днес Новата вълна?

Годар: Усещане за младост. Но младостта не беше истинската младост. През 1959 заснех „До последен дъх‛. Бях на 30. За режисьорски дебют не съм бил млад. Нормалните хора на 30 са в средата на професионалния си живот. Онова, което наистина ми харесваше в Новата вълна, беше обменът между режисьорите. Беше доста щастливо време. Днес, когато снимам, говоря само с техниците и не знам те какво мислят за филмите ми.

- Какво ви пречи да се обадите на Жак Ривет или на Ерик Ромер?

Годар: Вече не поддържаме контакт. А и не харесвам филмите, които Ривет снима днес. Ромер го уважавам. Не сме загубили съвсем връзка, защото в Париж живях в къщата, където той работеше. Сам съм, но не искам да се оплаквам. Затова толкова обичам спорта. Спортистите не са сами. Играя толкова често тенис, защото имам противник. Наистина, плащам си на партньора, но поне ми връща топките. Плащам и на техника, който работи с мен по време на снимки, но той не ми връща топките.

- Не се ли намира някой, който без пари да играе с вас?

Годар: Има, но аз играя най-често с треньори. Два, три пъти седмично. С нормални партньори се играе за победа. Аз обаче предпочитам да уча. Затова имам двама треньори. Един за удоволствието и един по задължение. Това ме държи донякъде във форма.

- Когато през 1980 почина Алфред Хичкок, в некролога си за него писахте, че е настъпил краят на една епоха. Когато наскоро починаха Бергман и Антониони, отново беше обявен краят на епоха. Колко смърти има киното?

Годар: Киното, живописта или литературата не умират с авторите си. Става дума за друго. Имаше епоха, в която кино значеше нещо друго. Например, когато се налагаше въпреки забрани, защото само по този начин му беше възможно да бъде проекция на света в даден момент. Само това беше причина Новата вълна да настоява за правото да се снима по парижките улици. Защото тези улици бяха нашият свят. Искахме да работим против правилата, но без да измисляме нови правила. Политиката на авторите от Новата вълна се състоеше единствено в това да бъде признат приносът на режисьора като създател на образи, за разлика от този на сценариста. Ставаше въпрос граматиката на киното да бъде третирана като самостоятелна визуална граматика и да се спаси такава, каквато е била създадена от някои от режисьорите на нямото кино, от Грифит например. Това е граматика на разказа в образи, която непрекъснато трябва да се обновява, за да не затъне в стереотипи и рутина. И която поставя образа във връзка с предхождащите го образи. Има филми, които още отстояват тази позиция. Но е по-трудно да се правят. Не защото е станало по-трудно да се намерят пари. Идеите, които имахме, изчезнаха. Вече не се обновяват.

- Преди три години отидохте в Сараево и заснехте ‛Нашата музика‛, филм за писаната с насилие история. Можете ли да си представите, че ще отидете и в Ирак?

Годар: Не. Твърде далече от Ирак се чувствам. Интересува ме по-скоро връзката между несъзнателното в американското кино, което окупира визуалния свят, и несъзнателното в една политика, която нахлува в чужди държави. И как окупацията на визуалния свят и на една държава е свързано с безисторичността на Америка. Би ме интересувало и как американското кино ще разкаже за тази война. Виетнамската война не беше разказана от китайското или от виетнамското кино.

- В крайна сметка за вас винаги е било въпрос на борба срещу някакъв вид окупация, била тя техническа, комерсиална или политическа.

Годар: Когато бяха заснети първите филми на Новата вълна, киното беше техническа и културна индустрия, която функционираше по известни правила. Съществуваше това, което на френски се нарича un format. Преди форматът беше почти квадратен 1:1,33. Със звуковия филм стана 1:1,37. Днес има 150 или 200 формата. Това значи, че не знаеш какво гледаш. Някои аспекти от моя занаят изчезнаха с технологията - правила и формати, с които можеше да спориш. Днес се чувствам като лекар, който вече не може да оперира болни, защото ги няма съответните болници. Може би ги няма вече и болните, които могат да се оперират по стария метод. Може би ми липсва инструмент. Или пък знанието да го правя.

- Имало е време, когато сте възлагали големи надежди на телевизията.

Годар: Да, вярвахме в интересни предавания до два часа през нощта. (смее се) Оказа се обаче, че точно около два часа през нощта възможностите са най-малки.

- Когато през 1968 се появи първото домашно записващо видео, вие бяхте почти пророк. Казахте, че скоро всеки ще може да снима собствени филми и новини и че новата техника ще промени напълно медийния свят.

Годар: Да, предвидих промяната. Но тя се случи не така, както предполагах. В повечето телевизионни предавания образът не служи за нищо. Опитайте някога да гледате новините с изключен звук. Все едно сте изключили радиото, образ не остава.

- Е, няколко танка, госпожа Меркел и картата от прогнозата за времето.

Годар: Телевизията, за да докаже, че не е радио, показва карта на Ирак, когато става дума за Ирак. Никъде образът не се третира така лошо, както в телевизията. В момента в Холивуд стачкуват сценаристите. Преустановено е снимането на телевизионни сериали и на много предавания. Защо? Защото няма автори ли? Същевременно никой не се уморява да говори за всемогъществото на образа. Но ако образът не е предварително написан, той явно не съществува.

- Оправяте ли се с новите медии и техника?

Годар: Опитвам се да съм в крачка. Но хората правят филми в Интернет, защото имат потребността да съществуват, а не защото искат да гледат нещо.

- Вие сте казали: „Киното означава да даваш, но преди това трябва да си получил.‛

Годар: Това е според мен разликата с дигиталното. Когато е била открита фотографията, е ставало въпрос за технически процес, при който материалът е поглъщал светлина. В киното прожекционният апарат връща тази светлина. Днес вече нищо не се приема, а се хваща. При дигиталната техника и на френски се говори за capteur, който улавя. Повърхността на екрана е еднаква във всяка точка, можем да говорим за демокрация на точките. Изображението е много гладко и компактно. Това подвежда, защото от самото начало в киното са търсели равномерната светлина. Като в телевизията, където говорителите нямат сенки. Всичко трябва да е еднакво светло. Но животът си отмъщава, защото се вижда, че в телевизията представянето не е вярно, защото не винаги и не навсякъде може да има еднаква светлина.

- Прочутата фраза от филма ви „Малкият войник‛: „Киното е истината 24 пъти в секундата‛…

Годар: А, това беше само шега, защото за една секунда се сменят 24 образа.

- Въпреки това за вас истинността на киното възниква от реалността на камерата и реалността на заснетото.

Годар: Вярно е. И смятам, че всички филми с компютърна анимация изглеждат еднакво. Може да е само преходно състояние. Може би едва след 100 години ще можем да кажем какво наистина е дигиталното.

- Все пак дигиталната технология роди движение като „Догма‛.

Годар: Да, но там имаше нещо, някакво малко усещане за общност. Макар „Догма‛ да беше преди всичко маркетингова идея. Най-интересният филм на Ларс фон Триер беше „Идиотите‛. За съжаление, той имаше по-малко успех от другите му филми. „Догма‛ бързо приключи. Изобщо не желая да се оплаквам от съвременното кино. Казвам само, че повечето режисьори и три четвърти от хората, които сега получават награди в Берлин, използват камерата, за да съществуват самите те. Те не я използват, за да видят нещо, което не се вижда без камера. Така, както ученият не може да види някои неща без микроскоп. Или астрономът някои звезди без телескоп. От друга страна, камерата още съществува. Има дори 100 милиона модели. Или 36 000. Така, както вие вземате това интервю с 36 000 записващи устройства.

- С три.

Годар: Добре, с три.

- А сега само с две. Едното току-що сдаде багажа.

Годар: Вече не е толкова лесно да се използва камерата, за да се види нещо, което иначе не се вижда. Режисьорите или потвърждават нещо, което вече знаят, или утвърждават себе си чрез камерата. Така, както някога рицарите са се утвърждавали с копието си. Следващият си филм ще заснема сам. Ама наистина сам. Приспособявам се. Ще заснема актьорите не заедно, а един след друг. Ще им резервирам и хотела, когато дойдат тук, в Швейцария. Това са други филми, но те са възможни. Имам късмет, че не съм могъл да направя всички филми, които бих искал да направя.

- Защо късмет?

Годар: (смее се) Защото нямаше да са добри.

- Сещате ли се понякога за Джон Ленън, когото искахте да привлечете за ролята на Троцки?

Годар: Сещам се за филми, чиито замисъл щеше да бъде твърде насилен, твърде спазматичен.

- Във филма ви „Страстта‛ героят, който е режисьор, казва: „Спасявайки света, човек не спасява себе си.‛

Годар: Спомням си. Спомням си и друго хубаво изречение от „Страстта‛: «Никой народ не мисли за друг народ.» (изпуска с пурата кълбета дим известно време) Има нещо, което ми е останало от времето на Новата вълна, макар вече да не съществува под същата форма: диспутът за кино. Защото най-хубавото в киното е, че още ни дава възможност да спорим за него. И при това за основни неща. На различното мнение за даден филм се ядосваш много повече, отколкото за картина или музикално произведение. Например, ако кажа на някого: „Изобщо не се учудвам, че ти е харесал новият филм на Робърт Редфорд. Винаги съм знаел, че не си с всичкия си‛, веднага ще последва: „Ти за кого се мислиш, бе! Нахалник!‛. А ако искам да опозная някого, вас например, няма да ви питам какво мислите за Ирак или за Югославия, или за стачката на железничарите. Ще ви питам кой филм харесвате.

- „Идиотите‛ на Ларс фон Триер, каква случайност!!!

Годар: (смее се) Това би ми позволило малка преценка, не отсъждане. И това ми е останало – отношението към образа. Имам пред вид истинския образ, не фотографирания текст.

- Казвате, че днес трябвало да се правят малки филми, за да не се губи контрол над тях.

Годар: Ако може. И ако имате желанието. Също като една домакиня – ако няма много пари, може и да не си купи нещо.

- Доста от филмите, на които се възхищавате, са много скъпи.

Годар: Аз също с удоволствие бих снимал филм с 200 асистента. Само за да кажа: „Не, така не става, трябва да го повторим!‛. Този филм ще бъде по-скъп от всички холивудски филми.

- Ще поканите ли звезди?

Годар: Защо не? Ние от Новата вълна често защитавахме американските филми със звезди. Понякога обявявахме банални филми за добри само защото харесвахме актрисите. Аз самият съм се опитвал да снимам с холивудски звезди. И, макар че добре се разбирах с Брижит Бардо, предпочитам да бях заснел „Презрението‛ с Ричард Бъртън и Ким Новак. Или с Франк Синатра и Ким Новак. За съжаление, не стана, защото те бяха на съвсем своя си вълна.

- „Презрението‛ е най-добрият филм на Бардо.

Годар: Но, за съжаление, нямаше успех. Само три или четири мои филма бяха успешни. „До последен дъх‛ с Белмондо и Сийбърг имаше публика, но не ми донесе пари. ‛Да си спасява, който може (живота)‛ с Изабел Юпер, Жак Дютрон и Натали Бай имаше публика и ми спечели пари. Това е. Най-известните ми филми не бяха успех. И ‛Лудият Пиеро‛ не беше. А за последните филми да не говорим.

- През 90-те години с видеотехника направихте вашата „История(и) на киното‛, която други не биха успели да направят дори с модерни програми за дигитален монтаж.

Годар: Аз съм почти на 80 години. Не мога отново да изпробвам всичко с нова техника. Претенцията би трябвало да бъде да правиш нещо, което още никой не е правил. Или нещо, което ще изненада самия теб. В спорта още е възможно.

- Вашият сънародник Роджър Федерер например винаги успява.

Годар: Не достатъчно, според мен. Остава под възможностите си.

- За победите му ли говорите или за стила му?

Годар: Победите му не ме интересуват. Може би ме смущава, че Федерер в края на краищата е човешко същество. Човекът не е способен на прекалено много. Например в сравнение с една котка. Обичам скачачите на висок скок - особено жените. Но колко могат да скочат? Два метра! Котките скачат много по-високо, общо взето. Би ми се искало Федерер да скача като котка.

- Горкият. Може само да ви разочарова.

Годар: Така е, разбира се. Перфектността винаги разочарова. В повечето случаи се надявам Федерер да загуби, за да видя как ще реагира.

- Трябва да заснемете филм за него.

Годар: С удоволствие щях да снимам филми за спорта. Но никога не се случи. На последното световно първенство по футбол ми предложиха режисурата на една игра. Идеята ми беше да инсталирам собствената си режисьорска екипировка и сам да заснема мача. Моята версия и тази на телевизията щяха да се излъчват едновременно. Но проектът се провали, защото онзи тип, който организираше всичко, излезе мошеник. Мисля, че се казваше Хелер.

- Гледате ли спортни предавания по телевизията?

Годар: Тенис да, защото аз самият играя. Но обикновено се стига до момента, в който започвам ужасно да се отегчавам. Снима се така, че всеки път сякаш гледаш един и същи мач - няма значение кои са играчите. Представете си в болницата някой лекар да оперира винаги по един и същи начин, независимо каква е болестта. Но Федерер не е като Надал или Шарапова, не и като Дейвънпорт.

- Защо използвате толкова метафори от медицината?

Годар: Може би защото баща ми беше лекар. Лекарят назовава болестите. Да назовеш симптома на синузита е почти като акта на монтажа. В края на краищата киното не беше нищо друго, освен нова популярна форма да се назовават нещата с имената им. Защо изключвате устройството?

- Само запаметявам казаното досега.

Годар: Това iPod ли е?

- Видео iPod. На него мога да гледам снимки и филми. Тийнейджърите го използват, за да гледат сутрин в метрото телевизионните сериали, които са пропуснали предната вечер.

Годар: Да ги гледат. Но после да не се оплакват.

- От какво да се оплакват?

Годар: Че любимият ги е изоставил. Или че университетите се приватизират. Или че животът им не върви добре. (смее се)

- Какви други предавания гледате?

Годар: Спортове, които ме интересуват от детството ми. Лека атлетика, надбягванията, най-вече жени. После Тур дьо Франс. Обичам колоездене, когато трасето минава през природата.

- Допингът не ви ли смущава?

Годар: Не, изобщо. Не проумявам защо толкова се вълнуват заради него. И аз си слагам очила, за да гледам състезание.

- Явно гледате доста телевизия. Ходите ли понякога на кино?

Годар: Да, от време на време.

- В Лозана ли?

Годар: Не, много е далече. Някои филми гледам на DVD. При американските DVD-та спирам в момента, когато разбера как ще докарат историята до добър край. Възхищавам се на това упорито придържане към щастливия изход. И аз съм като всички – предпочитам да гледам лош американски, отколкото лош норвежки филм.

- Веднъж сте се самоопределили като американски кинаджия в заточение.

Годар: Така е, но беше по времето, когато в Новата вълна защитавахме едно определено американско кино. Филмите на Джон Форд или Хауърд Хоукс. Филми, в които откривахме повече кино, отколкото в рутината на френските режисьори. Днес се чувствам по-скоро като заточеник в собствената си страна. Страната на киното.

- Тази страна може ли да се напусне?

Годар: Не. Можеш само да спреш да правиш филми. Защото с възрастта става все по-напрегнато. И се уморяваш по-бързо. Мануел де Оливейра е почти на 100 години и още снима филми.

- Говори се, че се прави на малко по-стар, отколкото е в действителност.

Годар: Нормално е. От определена възраст нататък човек се прави не на по-млад, а на по-стар. Аз съм на 77 години, но обичам да казвам, че съм на 80.

- Защо? Да не искате да внушавате още по-голямо страхопочитание?

Годар: Да. Освен това, високата възраст показва, че издържаш дълго. Или че ти се иска още да издържиш.

- За какво?

Годар: За да продължиш да снимаш филми.

- Заедно със спътницата в живота ви Ан-Мари Миевил ли?

Годар: Тя при всички случаи ще участва в правенето на следващия филм. Ние си представяме филма заедно. Извикваме го в паметта си. То е, както когато облаците постепенно приемат форма. Затова работя най-добре, когато дремя в креслото си.

- Как така?

Годар: Опитвам се да видя нещата. Със затворени очи. Защото с отворени очи не виждаш същото. С камерата не е по-различно. Използваш отворените очи, за да виждаш със затворени.

Die Zeit, бр. 49 от 29. 11. 2007 г.

От немски Ирина Илиева

Разговора води
Катя Никодемус

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.