за медея - майка ми

медея - майка ми е днес в тр сфумато от 19 часа

в програмата пише следното за спектакъла:

Още в заглавието е заложена гледната точка. Медея (магьосницата от древногръцката митология, която убива децата си, за да отмъсти на Язон, че я е изоставил заради друга жена), майка ми – представяне на… (по-скоро предупреждение за…) междуличностните отношения, но с огромна доза дистанцираност.

Когато субектът не вижда себе си в обекта. И това не е неговата естетика. (Всяко дете търси уподобяване с майка си, в определена част от своя живот. Защото с раждането очаква родители, а не потребители.). Всъщност, тук дори не може да се говори за естетика, защото нещата опират до обикновен, циничен битовизъм. Изнасилени момичета хвърлят бебетата си в боклука, жени вкарани в схемата “ферми” за бременни в Гърция, Италия или където става, деца, които ги продават заради парите (да си погасят заема например) или купувани заради органите им, педофилията на друг или с цел просия и джебчийство. Това са знайни случаи, изнесени в медиите. Точно такива са вплетените в пиесата – шест документални монолога на реални момичета и момчета с ромски произход (спестени са им само имената, не и фактите) от домове за сираци (предимно). Всеки със своя бизнес – мъжете търгуват кръвта си (за валута), жените проституират или търгуват децата си – нежелан продукт, неудачно бреме за тях, самите те търгувани от майките си. Изтръгнати като бурени и захвърлени.

Всъщност майка тук е почти “мръсна” дума. Най-често е свързана с репликата – майната й на майка ти, с констатацията – не зная коя е майка ми, или е плод на невинната мисъл – не съм виновен, че са се радвали като са ме правили. И обратната позиция – “ожених се на 17, “роди се мъртво”, “бях решила да го пратя в Дом”. Текстът на песента “…и заминава за чужбина с циганската си дружина” по авторската музика на Асен Аврамов, изпълнявана чудесно на живо от актьорите, е с подобен рефрен: “Хай дундаки, църен дундьо без майка”. Пред отврата да си в Дом, подложен на глад, клинч и бой, на улицата се оказва по-нормално, а по кофите по-лесно.

Цялата тази “героична” действителност е в контрапункт на другия герой, т.нар. от авторите (Добчев, Стефан Иванов) “протагонист”, тръгнал по родословната кръвна нишка, за да стигне до пъпната си връв, но катастрофирал със собствения си самолет, в безсъзнание и с остра нужда от кръвопреливане, което в провинциалната болница се купува. Раздвоената мисъл на героя Божидар с интелекта му Теодор, в бълнувания, но и в непрекъснато единоборство, ни препраща към автобиографичната книга на евреина Елиас Канети, роден в Русчук, станал Нобелов лауреат за литература през 1981 заради ранните си спомени Спасеният език и прочутата му реплика: “Всичко което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук”.

Тук са паралелите реално-театрално, но все заради проиграване на основните замисли: моделът “майка” срещу майката-боклук; действителността – като халюцинация, кух манекен и реална действителност, другото Аз, говоренето от сцената на диалект (тракийски говор, който спада към Източно рупските говори. Добчев е от Харманли), като символ на скритата коренна система.

Всъщност, спектакълът протестно ни крещи - време е да се събудите хора! Време е! Събудете се! А готови ли сме? И кога ще стане това?

No Comments yet

RSS feed for comments on this post.

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.