духът не отвръща на удара
Posted by admin - 14/02/12 at 04:02:17 pmРежисьорът Маргарита Младенова наскоро получи наградата на Обществото на независимите театрални критици за „рицарското упорство, с което населява и брани територията на високия театър“. Повод за отличието са нейните спектакли „Зимна приказка“ от Шекспир в Театрална работилница „Сфумато“ и „Рицар на Светия дух“ от Боян Папазов в Народния театър.
Премиерата на втората постановка беше в самия край на миналата година. Рицарят от заглавието е Алеко Константинов, но сюжетът не е биографичен, а танатичен, мъртвешки – Щастливеца (в ролята екстатичният Иван Бърнев) се връща от отвъдното в алкохолната халюциноза, каквото е подзаглавието на драматургичния текст, на свой приятел. Не е нужно да се припомня, но все пак, авторът на „Бай Ганьо“ е убит в поръчков атентат, в който изстрелите са били предназначени за другия пътник във файтона, Михаил Такев. За този трагичен случай, в контекста на българската култура, може да се каже това, което Цветаева пише за Пушкин, „когато го раниха в корема, всички ни раниха в корема“. Колко и кои обаче са тези всички в момента… Така или иначе, в алкохолната халюциноза на пиесата се състои съдебен процес, на който убийците на Константинов са обвинени. И именно убитият ги защитава.
В донякъде тезисната площадна театралност на постановката се развива и случва сложно преплитане на традиционни български противопоставяния и взаимовръзки между история, изкуство, политика, стереотипи, ценности и обезценностяването им и желанието, християнско, но и светско, социално, за една, по Иван Хаджийски, „оптимистична теория за нашия народ“. И не само теория, ами и практика, реално случване, колкото може да е реална една перформативна театрална халюцинация, която, естествено, е наужким.
Цялостният жест, гестусът на спектакъла е възпроизводството на зло, смърт и отмъщение да бъде преустановено. Черното по диалектически и опрощенчески път да осъществи трудната си метаморфоза в бяло. И Алеко оправдавайки убийците си да промени Ботевата ситуация в друга, в която свестните у нас да не считат за луди. И да се кривне радикално от саморазрушението, автосаботажа и самоунижението на българския модел, както го нарича Стратиев, който е „казано просто – обратното на всичко“, родно място и седалище на антиподите. И да не се закача Левски (или Алеко, името и подробностите могат да се сменят според случая) на оградата отново и отново, за да се рециклира и преповтаря мотивът за мъченичеството и смъртта, а сериалът за безсмъртния кръг на порочния дисбаланс да не спира да се върти. Именно наличието на стена, на преграда, на под, които са прекалено изгнили и не можеш да се облегнеш и да стъпиш на тях, не можеш да ги прескочиш, но могат да те задържат и спрат като капан, блато или гроб е и поредното сценографско попадение на Даниела Олег Ляхова. Към края сцената е доказателство за това, че поне в един смисъл България може да е Швейцария на Балканите – в нея има толкова дупки, колкото в несметно количество швейцарско сирене.
Дали, пита се Алеко на Боян Папазов и Маргарита Младенова, ако се започне един бавен, изпълнен със смирение и състрадание основен ремонт, това ще доведе до промяна?
No Comments yet
RSS feed for comments on this post.
Sorry, the comment form is closed at this time.
Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds.
Valid XHTML and CSS.