не обичам пролетните следобеди

Не обичам пролетните следобеди. Състоянието на града, атаката на слънцето, тълпите, витрините, зноят. Иска ми се да избягам от зноя и светлината. През високите врати на някои каменни и бетонни кооперации навън хлуе хладина. Вътре в кооперациите, естествено, е по-хладно и по-сумрачно, отколкото вън. Зимата е останала на едно студено и тъмно място вътре в тях.

Да вляза в някоя от онези кооперации, да се върна обратно към зимата. Да имам ключ в джоба си, да отворя позната врата и с радостта, че съм се спасил от слънцето и от досадното множество, да вляза в задната стая на хладен и сумрачен апартамент, разпознавайки миризмата му.

В крайната стая да има легло, нощно шкафче с разхвърляни върху него вестници, книги, любими списания, телевизор. Да се просна както съм с дрехите си върху леглото, да съм доволен, задето оставам насаме с мизерния си живот, с нещастието си, с жалкостта си. Най-голямото щастие е човек да остане насаме със собствената си мръсотия и нищета. Най-голямото щастие е да не виждаш никого.

Хубаво де, искаше ми се да съществува и такова едно момиче: грижовно и меко като майка и умно като делова жена. Да му се доверявам, понеже отлично знае какво е нужно да правя.

– Каква ти е болката? – да попита.
– Ти знаеш – да отговоря. – Тези пролетни следобеди…
– Душата ти се притеснява…
33
– Отвъд притеснението на душата е. Иска ми се да не съществувам. Да не се забелязва живея ли или не живея. И светът да го няма. Би било по-добре да го няма още в тази минута. Бих могъл да остана, нека остана с години в тази хладна стая. Бих могъл да пуша цигари. Бих могъл години наред да пуша цигари, без да върша нищо друго.

После спрях да чувам онзи вътрешен глас. Това беше най-лошият миг. Останах сам сред множеството на улицата.

Случва ли се с други, не зная, но понякога през пролетните следобеди светът като че ли отива накъм по-лошо. Всяко нещо се превръща в бетон, обезмисля се като бетон и аз се смайвам как, обливайки се в мръсна пот, хората могат да продължават обичайния си живот.

Зяпат витрините, пъплят, гледат ме през прозореца на автобуса. И автобусът бълва в лицето ми изгорели газове. И те са горещи. Принуден съм да тичам.

Влязох в някакъв пасаж. Хладината му, сумрачността му ме успокоиха. Хората тук са сякаш по-поносими, по-разбиращи. И отново изпитвам страх, само че да не сторя нещо погрешно. Зяпам, запътвайки се към киното, витрините.

В едновремешните сандвичи с кренвирши, тоест в кренвиршите слагаха кучешко месо. Така ли е сега, не знам.

Вестниците публикуваха новината за хора, спипани да правят газирани напитки в кофите, в които си мият краката.

Живеят тук, срещат се, обичат се, после се женят за тези момичета със зле боядисаните изрусени коси.

Размекналите се от влагата хартиени банкноти в джобовете ни.

Американският филм ми дойде доста добре: момиче и момче непрекъснато бягат, ще заминават в друга държава. Карат се непрестанно, като безумно влюбените, ала тези караници ги обвързват още по-силно. Седя на един от предните редове в киносалона. Лентата е толкова безупречна, че се виждат порите на момичето и това момиче, и филмът, и автомобилите в него изглеждат по-реални от всичко. След което те избиват много хора и аз съм там.

Орхан Памук

No Comments yet

RSS feed for comments on this post.

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.