да се оттеглиш в ъгъла

„в романа на поета милош „посвещение в любовта” цинично искреният главен герой не забравя нищо. не става дума за спомени от младостта. всичко е поставено под знака на изживяна актуалност. в двореца си, където води бурен живот, той си има специални ъгли, в които често се завръща. такова е „малкото тъмно ъгълче, където отиваше да се сгушиш”, докато я няма любимата. героят не чака невярната си любима в обширния дворец, а в ъгъла, където очакването е досадно и където човек предъвква гнева си.

„седнал на твърдия и студен мраморен под, с поглед, вперен в тавана като в небе, с неразрязана книга в ръка, ти успя да преживееш сладки часове на тъга и очакване, стари глупако!” нима ъгълът не е убежище, където съществото се раздвоява? мечтателят е щастлив, че е тъжен, доволен е, че е в самотно очакване. в този ъгъл той размишлява за живота и смъртта, както правим всякога, когато горим от страст: „да живееш и умреш в този сантиментален ъгъл, си казваше ти; е, да, да живееш и умреш, защо пък не, господин де пинамонте, приятелю на прашните ъгли?”

„всички обитатели на ъгли прииждат, за да дадат живот на образа, да прибавят нови нюанси в съществуването на обитателя на ъгли. нищо не е празно за онези, които бленуват в ъгли, свърталища и дупки…”

„ако ъглите не са обитавани, то в тях ще се чувства нечие странно присъствие. господин пинамонте, героят на милош, казва, след като се е настанил в доста обширното свърталище между раклата и камината: „тук замисленият паяк се чувства могъщ и щастлив; тук миналото се свива и смалява като стара и изплашена калинка… като хитра и насмешлива калинка тук миналото започва да съществува отново, но е недостъпно за учените погледи на колекционерите на красиви неща.”

„циничният мечтател казва още, че в ъгъла между камината и раклата „намираш хиляди лекове против скуката и се сещаш за безкрайно много неща, които са достойни да занимават цяла вечност ума ти: мириса на мухъл на изтекли преди три века минути, тайнствения смисъл на изписани с екскременти на мухи йероглифи; триумфалната арка, образувана от миша дупка; разнищената тапицерия, на която облягаш кокалестия си превит гръб; шума от триещите се о мрамора твои токове; гръмката ти кихавица, която вдига прах… и накрая атмосферата в този прашен ъгъл, който отдавна не е виждал парцал.”

гастон башлар

No Comments yet

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Sorry, the comment form is closed at this time.

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.