Стефан Иванов

рейдиохед в берлин

Posted by admin - 18/07/08 at 01:07:24 pm

докато пътувахме с метрото
към стадион wuhlheide
и се чудехме дали знаем
къде точно
трябва да се прекачим
една българка ни заговори
и мило ни ориентира

стигнахме

разходихме се из парка
купихме си значки и фланелки
наредихме се на опашката

обзалагахме се с коя песен ще започнат
заложих на 15 step
взех си фланелката
с текст от същата песен

и познах

преди да започне
еуфорията екстазът екзалтацията

/припомнях си ги като разглеждах
тези снимки във фликр/

ни се наложи да изслушаме
modselektor
които ужасно ме издразниха
не бяха intelligent dance music
а stupid sitting shit

шегувахме се че са толкова гадни
за да може рейдиохед да ни харесат
още повече

всички наоколо тихо чакаха
този момент

някой даже пусна няколко
големи водни топки
които се подмятаха из публиката

до нас
групичка развеселени испанци
пушеха трева

по едно време
седнах на земята
върху дъждобраните
на влюбена двойка италианци
момичето ми каза че учи литературна теория
тъкмо защитила дипломна работа
за примо леви
но не писала за лагерите и холокоста
а за него като химик
което ми се стори крайно странно
взимала цитати от дневници и писма

първото което видях
преди да започнат да свирят
бяха няколкото флага на тибет
сложени на кийбордовете и пианото

след това се оставих на
полюшването
бутането
погото
пеенето
крещенето до прегракване
китарите
семплите
бийта

оставих се на всичко
което можеше да ми причини
и което ми е причинявала
тяхната музика през последните осем години

а това е дъга
in rainbows диагноза
поставена
след стотици симптоми наранявания и белези
от начупени и подредени
състояния спомени и преживявания

тази група е много повече от
музика и част от саундтрака на живота ми
която спирам и пускам

по време на концерта
ту започваше
ту спираше
да вали

в толкова техни песни
има капки и дъжд
че това не беше
нито минус
нито неудобство

това просто беше най-хубавият концерт
на който някога съм бил
даже ушите ми не звънтяха
след нахлуването на тишината
последвала последните китарни арпежи
на street spirit

няколкото часа минаха като изплъзващ се сън
в който времето тече различно и
от който остава само скелетът на чувства
които трудно се изказват
и са по-скоро несподелими

сън:

- в който плаках
от щастие нещастие и изненада
че това може да се случи

и се случва

- в който том йорк
беше малък ангелски дявол с
червени панталони

и когато засвири cymbal rush
сам на пианото
и обърка един акорд
примига с невъзможния си поглед
сякаш се засмя и издразни едновременно
и каза:
i’ll try again
i’m getting good at this
you’ll see
и видяхме

- остана ми усещането
за нещо
неповторимо искрено и истинско

накрая
докато ходихме през гората на парка
към метрото
изгубих няколкото приятели
с които бях там

отидох на спирката
качих се
слязох на alexanderplatz

гледах отново основата
на телевизионната кула
която ми прилича
непривично обърнат свод
на мост край сена
на мост
който е завъртял корема си
нагоре
гледа небето
и вече не свързва брегове
а радио и телевизионни честоти

прибрах се с такси
изкъпах се
пуших
и заспах в черните чаршафи
с глава на черната възглавница

за да се събудя днес
десет дни по-късно
в понякога толкова
гнусната гадна
идиотека
кочина
и фалшива държава
в която по принцип
живея

не
всъщност
почти постоянно
умирам
тук
където като че ли
никога не е било alright