алкохол

След стихосбирки и сборници с разкази дойде време и за дебютен роман. Той е и автобиографичен мемоар, и почти научно изследване на алкохолизма, но и сюрреалистично пътуване през нашата объркана епоха. В него има погнуса и очарование, лудост и болка, смърт и възкръсване, любов и омраза. И други важни неща, за които сме склонни да замълчим. Или да ги преглътнем. Понякога и с много алкохол.

От Калин Терзийски:
Някои неща трябва да бъдат направени. Когато усетиш косата си развяна и кожата си пареща от особения вятър на неизбежността, ти запретваш ръкави и правиш това, което цялата ти съдба иска от тебе да направиш. И така, един ден аз усетих – шест месеца, след като отново бях сменил живота си с нов, който все още е потресаващо чист и странен, аз усетих, че трябва да напиша роман за това, което се беше случило с мен в последните години. После усетих, че трябва да напиша и за това, което се беше случило с моето поколение в последния четвърт век. Аз бях лекар, психиатър, поет, писател, алкохолик, телевизионен сценарист, самотник и мъченик на времето си, а и на всички времена – защото във всички времена доброто и смисъла се постигат само чрез мъките на мъчениците. И бях видял много неща от много ъгли. Така че аз бях задължен да напиша романа „Алкохол”. Той е написан, за да помага.
А Деяна Драгоева е проникновен и умен журналист, писателка с нож и лупа, изследовател. Не аз я избрах да пишем заедно, а една друга жена - сляпата съдба. Без нея този роман нямаше да е същият. Тя е новата ми сестра, която чаках 38 години.

От Деяна Драгоева:
Когато мина достатъчно време в разговори, през което видях Калин във всичките му пози – на психиатър, на майстор на скечове, замечтания поет, застарелия бунтар, примирения конформист, разбрах, че се приближаваме натам, където се канехме да стигнем. И двамата искахме историята, която разкажем да е искрена и честна, затова трябваше да преживеем всички пози като ритуал извън писането, за да остане чистото и истинско писане след това. Затова почти мазохистично изтърпявах потоците думи, след които следваше една хубава глава от романа.
Какво търсеше все пак той в романа? Със сигурност това ще се изясни и на вас като го прочетете. Но какво търсех аз в неговата история? Може би трябва отново да го обясня както на него, тъй като тщеславието понякога ни кара да забравяме, така и на всеки, който попита: „Коя е пък тая?” Моята „невидима” роля беше да начертая редовете, на които бяха изписани всички страници. Да сглобя страниците така, че от разпръснат пъзел несвързани мисли да се получи история, която има и форма и фабула.

От Стефан Иванов, редактор:
Роман без кокетничене и пози. Честен и тъжен не до болка, а до аутопсия. Заради черния му хумор може да умреш от смях. Романът е за възхода и падението на един конкретен живот в ада наоколо. За лудостта да си психиатър. За болката да си санитар. За изпитанието да си писател в епоха, която се нуждае от молове. Това е роман за фалшивото спасение в алкохола и за дългото завръщане към живот без фалшификати. Роман, който е обречен да се превърне в събитие.

къде са поетите

добре, къде са те
Хемингуеевците, Т.С. Елиътовците, Езра Паундовците
и. и. къмингсовците, Джефърсовците,
Уилям Карлос Уилямсовците?
къде е Томас Улф? Уилям Сароян?
Хенри Милър, Селин, Дос Пасос?
къде са те?
мъртви, знам
но къде са заместниците,
къде са новите?

Това е първата строфа на стихотворението „Никъде” на Чарлс Буковски. Новите и добри български поети са някъде. Няма проблем в откриването им. Те са в книжарниците, по сайтовете, в аудиториите, в библиотеките, в залите, в клубовете, в театрите, в дворовете, в мазетата, по пейките и в баровете. Почти навсякъде съм слушал или чел съвременна поезия. Дори и рано сутрин до сергии със зеленчуци. Младите български поети не са малко. За около две минути се сетих и записах имената на следните автори: Иван Ланджев, Марица Колчева, Камелия Спасова, Мина Стоянова, Мария Калинова, Мирослав Христов, Николай Атанасов, Красимира Джисова, Ясен Василев, Ирена Георгиева, Емил Христов, Мария П. Василева, Биляна Атанасова, Пейчо Кънев, Галина Николова, Александър Видев, Георги Савчев, Иван Димитров, Димитър Кенаров, Александър Мануилов и Калоян Игнатовски. Мога да продължа списъка с още много имена. Българската поезия все още е по-добра от българската проза. Има стотици стихотворения, които затвърждават разбирането, че поезията е нещо без което не може, че е сърцето на литературата. Тя обхваща настоящето време, настроение, хумор, истории и истини. Тя събира думите, които всекидневно дъвчем като дъвки и прави от тях скулптури. Има българска поезия, в която се вижда както познаване на традицията (не само българската), така и оригинален и индивидуален талант. Личи си, че написването й е коствало усилия, умение, време, пространство и сън. Четенето й носи смисъл и удоволствие, придава усещане за въздух и за свобода.

Добра поезия има. Читателите й не са невероятно много, но и на нея не са й нужни стотици хиляди читатели. Проблем обаче има и той не е в поезията. Другаде е. Свързан е със сложния процес на подмяна на режим и ценности и с това, че вече толкова години, със сигурност поне двадесет, а всъщност доста повече, масово се утвърждават от медии и институции наглото безсмислие, бездарието, глупавите клишета и консуматорската матрица. Неща, които са фалшиви. Далеч са от нещо свързано и с естетика, и с етика. Изключенията са редки, но и запомнящи се. Голяма част от нещата, които изискват интелектуално усилие, не само четенето, но и журналистиката, и критиката, била тя художествена, политическа, социологическа или криминална, е по-често плъзгане по повърхността, изреждане, рекламиране, кухо изказване или претенциозно и неразбираемо дърдорене. Липсва среда и контекст за смислено слово. Поезията, но не само тя, е почти натикана в ъгъла. Изтласкана е. Оставена е да се оправя както може. Гласно и негласно е заклеймена за нещо патологично или поне безумно глупаво. Писането на поезия по подразбиране е смотано, недоходоносно, непрактично и неадекватно занимание. Масовата идея за поезията е, че тя е нонсенс, че няма смисъл от нея, че поезия сякаш не съществува и че дори ако я е имало някога, то това е било отдавна, по времето на Ботев, Вазов и Славейков.

Само глупавите държави ликвидират и маргинализират по такъв едновременно и шумен, и тих начин културата си. Само глупавите държави явно и невидимо непрестанно налагат културен фашизъм. В една своя лекция Ролан Барт споменава, че фашизмът не означава да пречиш да се казва нещо, а да задължаваш то да бъде казвано. В България по всякакъв начин е показвано и налагано да се казва, че изкуството, не само поезията, е нещо глупаво и незначително, но хайде, ще го изтърпим, ще направим нещо за него, колкото да покажем, че съществува. Това е перверзно и извратено. Престъпление е. Въпреки това поезия (и изкуство), както вижда този, който иска да види, има. При това е добра. Напук на всичко. Или както казва Георги Рупчев в едно интервю отпреди осемнайсет години – поезията е проява на инстинкта за неприспособимост. Поетът винаги е в опозиция. Но само ако винаги си контра, ще се движиш напред. Нещо като оня, другия инстинкт – за самосъхранение – само че с обратен знак.”

http://webcafe.bg/id_897830822_Kade_sa_dnes_poetite

франсис бейкън: живопис 1946

Той е сам

На мостика
Издигащ се в средата на висока тясна стая
С розови стени и виолетови щори

Той е сам

В средата на празния публичен дом
Облечен в строг черен костюм и бяла риза
С черна вратовръзка и жълто цвете на ревера

Той няма лице

Мощният торс завършва с усмивка
Къси редки зъби захапали тлъсто парче от мрака
Под купола на огромния черен чадър
Разтворен над раменете му

Вали кръв
Или сиянието на прясното месо изгаря очите

Гръдни кошове на агнета
Нанизани на перилата на мостика
Като перлени маниста на гигантска молитвена броеница
И трупът на бик виртуозно одран и изкормен
Разпнат зад гърба му

И весели гирлянди от черва

Той няма лице

Търговец на месо позиращ гордо пред стоката си
Пастор позиращ гордо пред своя Разпнат Бог
Крал на карнавала

Костите на неговите поданици
Стърчат пред ръцете му като могъщи лостове
И сиянието на прясното месо
Блести по тях

Небрежно преметнал крак върху крак Той посяга с дясната си ръка Към един от лостовете

И подът под краката ми се вдига
Една стоманена кука се забива в гърба ми
И ме понася по релсата към електрическите ножове

Виждам как одират кожата ми но не крещя
От мен се носи музика

Lacrimosa в съпровод на електрически ножове

Лачената му обувка тактува леко
Върху подгизналия с кръв персийски килим

Кирил Василев
http://litclub.bg/library/nbpr/kirilvasilev/5.html

алкохолна тениска

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.