Стефан Иванов

oбичай равенството / прегърни многообразието

Posted by admin - 24/06/10 at 05:06:26 pm

26 юни/ събота / мостът на влюбените

на 26 юни преди две години съм написал следното:
http://siv.sofiascape.com/?p=1070

не съм гей
но ще отида
макар да не обичам
шествия манифестации
и други групови преживявания

не е нужно хората да знаят
какво са gender studies
какво наистина е феминизъм
не е нужно да са чели
фуко ерибон халпърин бътлър
бовоар кръстева седжуик иригаре
окенгем киняр доувър или мондаймър

просто трябва да разберат
че сексуалността не е една
че няма ненормални болни и дефектни
че е в реда на нещата човек да е гей
че не е извращение
че това не е само скандал мода и поза
нито театър или парадиране

моментът с неразбирането ме притеснява
защото не се отнася само до сексуалността
и е поредната малка причина това място да е такова

иначе един гей
може да ми е също толкова неприятен
колкото и някой мачо
но не това е въпросът

последните от 80-те

Posted by admin - 23/06/10 at 11:06:44 am

„Последните“ е антология, която съдържа стихове, писани през 80-те години на миналия век от 12 български поети. Поетите са свързани от лично приятелство и литературно родство. Всички са родени след смъртта на Сталин (5 март 1953) и са започнали да пишат и публикуват в последното десетилетие на комунизма. Двама от тях не са между живите, а останалите продължават да пишат и днес.

Това са Румен Леонидов (1953), Златомир Златанов (1953), Едвин Сугарев (1953), Кирил Мерджански (1955), Миглена Николчина (1955), Илко Димитров (1955), Ани Илков (1957), Георги Рупчев (1957 –2001), Владимир Левчев (1957), Ангел Ангелов-Джендема (1958), Борис Роканов (1961) и Данила Стоянова (1962 –1984).

Премиерата е днес от 18,30 в кино Влайкова.
На нея ще четат авторите, а специално участие ще вземат Иван Теофилов, Стефан Иванов (който ще чете стиховете на Георги Рупчев), Иван Ланджев (който ще чете стиховете на Кирил Мерджански) и Мина Стоянова (която ще чете стиховете на Данила Стоянова), а Ангел Ангелов-Джендема и група Гологан ще изпълнят авторски песни.

Предговорът на Иван Теофилов / http://litclub.bg/library/kritika/ivanteofilov/poeti80.html /:

Когато попитали Конфуций какво би променил (режимът бил авторитарен като у нас в онези унизителни години), ако му се отдаде възможност да стане държавен глава, той отвърнал: „Бих променил езика!“ А промяната на езика в едно общество във всички случаи означава обрат в отношенията и порядките, в цялостния облик на живота.
Отнесен към поезията, този Конфуциев отклик предполага неизбежна промяна не само в лексиката, но и във визиите и мисленето. И това извършиха авторите, обитаващи тази антология. През 80-те години помръкналите „сияйни върхове“ на комунизма видимо се снишаваха, подхванати от инерцията на разрухата; в самият край на десетилетието профуча като линейка на „Бърза помощ“ Горбачовата „перестройка“, колкото да отнесе мъртвец.
Процесът на промяната бе навлязъл в логическата си развръзка. Силно обтегнат, обръчът на ограниченията започна осезаемо да се прокъсва. Образовани и самоуверени, наследниците на властимащите, къде от влечение, къде от снобизъм, напираха да демонстрират присъствие или обсебваха изкуството като поприще. Занемареното културно пространство беше петимно за малко блясък. И салонът на Людмила Живкова, с фикс идеята за хармоничната личност и с кокетиращите превземки по Рьорих и пророчицата Ванга, отвори врати за подбрани… домогващи се интелектуалци. Низвергнатите пък бяха приобщени към творческите съюзи и културните институти явно за повдигане на нивото.
Така стана и с промяната в личното ми битие. Озовах се в изд. „Народна култура“ с подменен талантлив състав и за нула време всичко значимо и доскоро недостъпно от съвременната световна поезия и проза бе осъществено в изискани преводи с невероятен размах. Работата ми се ценеше и наскоро бях призован да оглавя отдел „Поезия“ в съюзното сп. „Пламък“. Изведнъж попаднах в среда на закоравели догматици и попълнения от нови въжеиграчи. И започна една игра на нерви. Надъхан от издателската си работа, с преминали през ръцете ми стотици страници с първокласна модерна поезия, упорито лансирах стихове със същите тенденции и качества. Беше истинско щастие, че ги имаше! Списанието привидно изпълняваше ролята на стимулатор за млади автори. Началните му страници обаче се заемаха от масивните цикли на началниците поети. Бях ги кръстил „Берлинската стена“. И зад нейния сигурен завет с каква фрапираща разлика и как апострофиращо звучеше поезията на новаторите от 80-те. Те бяха напълно изградени поети и веднага влизаха в списанието със значителни публикации, пропускайки снизходителната рубрика „За първи път“. Макар че никак не беше лесно. Стиховете им всеки път преминаваха през три инстанции – отговорен секретар, зам.-главен редактор и главен редактор, т.е. през тройна цензура, и почти всеки път не минаваше без нечия отегчителна шефска въздишка: „Пак ли тия!“ Но „тия“ бяха вече заели своя позиция и интересът към тях беше очевиден.
Сърцето ми все пак беше в издателството, където продължих да работя. Там имаше атмосфера, зараждаха се приятелства. С Георги Белев и Владимир Левчев бяхме страхотна комбина. Владо беше в отлична форма, пишеше и превеждаше неистово. В онези години съвсем младият Владимир Левчев проявяваше не само амбиция, но търпеше и непрекъснато развитие. Притежаваше сериозна лична култура и демонстрираше завидно майсторство за възрастта си. В особената оптика на писането му множествеността от напрегнати въпроси, символите на съня, подсъзнателните промени на преживяването, причудливите арабески на въображението, търсенето на неведомите постъпи към себе си звучат и сега с максимална експресия на словото. Имам предвид най-вече емблематичната му книга „Кой сънува моя живот“. Особено характерна и обобщаваща за поезията му за мен е поемата „Автопортрет“, която в своите свободно и експресивно изградени десет части, визира участта и състоянията на съвременния модерен човек, наследник на руини и депресиран от динамичното си настояще, без да знае как се е озовал на света и накъде отива. Поезията на Вл. Левчев притежава синтетична способност, която като в рефлексивна игра с фактологически и абсурдо-логически функции, т.е. с трептенията между факта и загадката, се развива в дълбочина и ширина и придобива по-висок статус на обобщена и одухотворена реалност. Той вече се беше сближил с даровити млади хора, притежаващи сходни поетики, независимо дали имаха, или нямаха публикувани стихове. В книжка 10-а на сп. „Пламък“ от 1987 г., само две години преди Промяната, излезе полемичната му статия „Поети без книги и книги без поети“ в защита на талантливите му връстници. Цитираше имена и щрихираше особеностите на поезията им. Предлагаше идеи за тяхното подпомагане. Атакуваше аномалиите в книгоиздаването. Говореше развълнувано за височините на тази поезия, назовавайки я „ерудитска“ и „концептуална“, и сочеше като основен неин враг унифицираното съзнание. Един настояващ за справедливост интелигентен текст, адресиран за съжаление до вниманието на литературните паши и дебили. И нямаше как другояче…

В издателството пристигаха периодично, с протяжно забавяне, стиховете за бъдещата книга на Лорънс Фърлингети, преведени от Георги Рупчев. Владо ме беше запознал с него. И между нас се беше получило трайно приятелство. Имахме общи интереси към руските поети от т.нар. Сребърен век. През 90-те години държеше аз да представям книгите му на премиерите, които обикновено правеше в пренаселения бюфет на IV етаж на Народния театър. Бях го измъчил да напише трите си поеми „Гмуркачите“, „Приковаване на огъня“ и „Пътят нататък“ за сп. „Сезон“. Обаждаше ми се от време на време по телефона с измъчен глас, че му е невъзможно да ги завърши. Насърчавах го с обещанието, че ще забавя излизането на книжките. И как сияеха очите му от радост след завършването им, защото виждаше в тях онова, което цял живот се е стремял да постигне.
Още в ранната си поема „Смъртта на Тибалт“ поетът приема за епиграф едноименния епизод от балета на Прокофиев „Ромео и Жулиета“. В поемата „Приковаване на огъня“ звучат пасажи от хора на поклонниците от операта „Танхойзер“. В „Пътят нататък“ той, детето, свири Моцарт в драмсъстава на Пионерския дворец. А в „Гмуркачите“ е сред зрителите на масово посетен спектакъл, където русият ангел и черният с опашката заедно със Серафим накрая изобразяват ритуала на потъващите в „безумния живот“, откъдето няма изплуване…Така миниатюрната стая на поета, притеснена от мебели и книги и с дъх на аптека, изведнъж ще се превърне в монументално сценично пространство. Защото неговият неподвижен живот има нужда от повече жестове и той постоянно ги изисква. И поезията категорично застава в опозиция на скованото му ежедневие.
Театралните акценти все повече се множат. Декорите все повече се прекомпозират. И „играта“, и персонажите на фона на тази промяна зазвучават в друг, непредвиден контекст и получават друга, изненадваща акустика. И този конструктивен акт още веднъж идва да подскаже, че смисълът на претворяването е в динамичния живот на формите, така съответен на динамичните процеси в нас. И неизбежно осъзнаваме как вибриращата чувствителност на поета, обременена от мъчително безпокойство и отекваща с всичко, което се е трупало през годините, упорито се стреми към своите вътрешни експлозии. Как с цялата си страст, искреност и мъдрост търси сетивата на разпокъсаната словесна множественост или налага предпочитанията си към синтактичните фигури, и по този начин спонтанно се самоструктурира. Тук конкретното, въображаемото и парадоксалното (любимите „плетеници“ на поета) изведнъж са получили свободата на своенравно оркестрираните визии, зад които още по-силно звучи прямотата му, и като че ли в тях, както се изразява Клодел, „инстинктивно струи гласът на космическия езичник“. Като извисяване над хаоса на ежедневието. Защото той беше коронован княз на метафизическите състояния.
И аз съм горд и радостен от факта, че съм живял в едно и също време с Георги Рупчев, че съм осезавал и носил в живота си неговото достойно и благородно присъствие.

Един ранен следобед в редакцията на списанието влезе красив, напрегнат, привидно достолепен младеж и остави няколко стихотворения. Смотолеви нещо и излезе. Зачетох стиховете, подписани с необичайното име Ани. По-късно разбрах, че това име било популярно из неговия край, някакъв местен couleur. Първото стихотворение беше озаглавено „Козел“. Оказа се, че козелът е той, поетът, „с брадичката до тревите“, но майката, бащата са селяни, седят под круша, а дядото размахва нож по време на гроздобера и от запаметения детски ужас на този размах усещането за смъртта го заставя да пропише стихове. После на козела му поникват рога и т.н. Изумително! И оттук нататък в Ани-Илковата поезия това населено с грубовати визии и инфантилни внушения от детството съзнание ще кипи и ще смесва, и преобразява запаметеното. Защото то е преминало през горчивите сокове на живота, в течението на вечната кръв. И защото в двуединната същност на битието е трудно да се направи разграничение между реалното, въображаемото и спомена. Тук транспозицията се превръща в основен двигател на визиите, които непрекъснато претърпяват свои вътрешни мутации. И играта от привидности сякаш сама изисква своите превращения и гротескна деформация. Поетът при това владее отлично целия инструментариум, необходим, за да постигне това. Мисля, че успехът на неговите стихове е в откритието на този модел и най-вече на техническото му приложение. И до ден днешен не знам защо в главата ми са се забили тези стихове: „Река ли – бурята ще ритна – да гърми!“, „А лятото с отрязана глава лежи на прага“, „Защото е тъжно, когато виждам годината кръгла, а животът – квадратен!“… Несъмнено Ани Илков беше явлението, дразнителят на чувствата, на желанието да се докоснем до нещо ново, различно, изречено за първи път…
С Ани някак ненадейно се бяхме сприятелили и семействата ни станаха близки. Посещавах дома му близо до големите „пет кьошета“, а после наетата под наем квартира в Лозенец, разшумяна от среднощни купони с непрекъснато прииждащи момичета и момчета, повечето с университетски наклонности, влезли помежду си във всякакви – литературни, политически и житейски дебати. Нападките към тоталитарния режим ставаха все по-отривисти. И в някакъв момент едно момче с благовидно лице и приятни обноски, със зевзешкия прякор Джендема изведнъж ще се провикне:

Хей каса бира
Водно колело
Хей първа бира
Водно колело
Пляс-пляс педалите
Пляс-пляс педалите

Водно колело
Ето ги русалките
Пляскат със опашките
Водно колело
Не били русалките
Най-били руснаците, и.т.

И цялата компания ще се разпее с разбунтувани гласове, ще настъпи хъшовска хавра и като че ли ей сега ще гръмне пушката, и дружината ще прогони комунистите (поне такъв беше подтекстът на възбудата) зад девет планини, зад десета…

Най-красноречивият пример за непримиримост към гниещия разпад на Системата е за мен поезията на Румен Леонидов. Не бих я нарекъл сатира, защото в нея присъства силно изразеното его на поета и доминира внушението за един по-разширен културен контекст на критическа изповедност. Тази поетика с „острото си трагическо изживяване“ по-скоро напомня прочутите многопластови хетероними на „изпепеления в огъня на Духа“ португалски поет Фернанду Песоа. И той като него е непоправим сенсуалист, създаващ разтърсващи, мефистофелски иронични пейзажи от нажежени житейски възприятия . С някаква неистова жажда да ги изрече докрай, без остатък, Като разжарена и стряскаща илюминация на духа. Лингвистичното изобретателство на Леонидов с непрекъснати ритмични и интонационни вариации и безбройни и неочаквани трансформации на думи неминуемо впечатлява, защото е непосредствен изблик на напрегнатия му вътрешен живот. Не е ли учудващо, че във все още тоталитарната 1982 година той си позволява да предупреди: „…не знае никой още / дали властника от вчера / днес ще се събуди властник“, и то в книга, издадена не от кое да е, а от издателството на ЦК на ДКСМ. Къде са били очите на непогрешимите им цензори или инерцията им е ударила яко шута? А като се погледне по-обстойно, ще се види, че всичко в тази поезия е такова, неподвластно на забрани. Струва ми се, че към нея вече е задължително да проявят интерес университетските му приятели. Защото за тези, които не помнят, или за тези, които проявяват носталгия към онова запушено време, няма по-изживяна и по-честна информация. Мисля, че е повече от необходимо да се появи едно ново издание, обединяващо стиховете на Руменовите книги „И огънят си спомня за искрата“ и „Голям и малък“.
Веднъж Владо ми връчи няколко поизмачкани листа с едно късо и две дълги стихотворения. Информира ме, че авторът по професия е адвокат, което личеше по ситните, силно замърсени букви от използваната машина. Стихове, написани от адвокат с нищо неговорещото име Илко Димитров. Но когато ги зачетох, останах смаян от респектиращата култура и талант на този напълно изграден поет, който отгоре на всичко живееше в неизвестност, закотвен зад бюрото на някоя от жужащите като пчелни кошери адвокатски кантори, докато деребействащите литературни чиновници, обитаващи писателската къща, се пъчат с осанки на гении. Така и не можах до напускането на това сдружено сборище да се сближа или да споделя нещо с нито един от тях. Не можах да усвоя учрежденските им навици и език… Но да си дойда на думата. С течение на времето Илко Димитров се превърна в един от моите литературни фаворити. Той е поетът, който постоянно ме провокира. В него все повече се засилва индивидуалното-личностно начало, издигайки поезията до философия, в търсене на единство със „своето-друго“ – като прекрачване на прага към друга, единствена, неизречена вселена. Притежаващ собствен модел за възприемане на света, опиращ се на самопреодоляването. Като активен вътрешен монолог преминаващ с годините през все по-растящата лавина от анализи, на непрекъснато изясняващото се аз, основано на пророкуването, на хипотетичното тълкуване. Неговата поезия, изпълнена с високи душевни вибрации, е олицетворение на чистия скепсис, на изпитващото, питащо индивидуално съзнание, което извършва откритията си под формата на допускане, на богати с модалности съждения.
Спомням си как една есенна вечер окънтяхме стълбищата и етажите на призрачно опустелия Софийски университет и насядахме като съзаклятници край дълга дървена маса. Александър Кьосев, Едвин Сугарев, Ани Илков, Илко Димитров, Владимир Левчев, аз и може би още някой. Бяхме за всеки случай малка група. Идеята беше да се събираме и четем текстове, които не биха могли да се публикуват. И Илко прочете едно великолепно есе, озаглавено „Поезията като жена“. И с това май намеренията ни приключиха – получихме отказ за следващите сбирки. Забраната не ни смути, бяхме толкова обръгнали на забрани.

Едвин Сугарев беше поредното ново лице на вече оформения приятелски литературен кръг. Борис Христов донесе в редакцията една доста обемиста папка. Беше лаконичен: „Прегледай този ръкопис, сигурно ще те заинтересува!“ Всъщност това беше готова стихосбирка.

Една драматична поезия, в чиито предимно широки, плавно разгърнати стихове кънти неистово разместване на пластовете в социалното битие и съзнание, едно апасионато, което изведнъж придобива пронизваща острота и безизходна сложност, с угрижено търсене на съпричастие в прямотата на разкрепостеното слово. Тези дълги стилистични вериги съответстват напълно на придирчивата будност на осъзнаването. В тяхното осмисляне видимите факти осветяват незрими същности, детайлите разкриват метафизични обеми, думите озвучават потулени истини. Поетът се е заел да третира някои от парливите, болезнени теми на поезията (разбира се, и на живота) от иманентна гледна точка, без това да изключва и други възможности. Смъртта, отчаянието, завистта, отмъщението пораждат пределно напрежение и създават множество предпоставки за проекция на личната драма върху колективната. Светогледът, нюансите на убежденията, ритъмът, паузите, напористият щурм на думите напълно оправдават нейната полемичност, търсеща упорито отзвука на конфликтите в човешката душа. Затова може би „константите“ в поезията на Сугарев се стремят да насърчат най-вече действията на словото, да озвучат неговата приоритетна роля.
По това време вече се беше обособил нашумелия „Клуб 39“, заел се с различни и все по-активни мероприятия. Нашите разгорещени спорове за литературата, политиката, живота и за каквото ни дойде на ума се записваха на магнетофонни ленти с цел да бъдат съхранени. Неотдавна споделих с Ани Илков опасенията си, че тези записи не са били чиста работа. И той се усмихна: „Не помниш ли, че Иван Гранитски беше отишъл специално да ги изслуша?“ Вярно. Така беше. И кой знае кой и как е използвал аджамийските ни настроения… Спомням си и една литературна вечер, организирана от същия клуб, посветена на поезията на Едвин. Аз го представях. Стояхме един до друг и се надпреварвахме да говорим откровено и напористо за неизбежното преустройство на поезията в препълнената зала на един от етажите в Студентския дом, когато някой дойде и ми подшушна, че между правостоящите има и много ченгета…

Началните ми контакти с Миглена Николчина бяха по-скоро мяркания из тесните, винаги шумни коридори на издателство „Народна култура“. Тя пишеше рецензии за издателското сп. „Книгосвят“, а по-късно участва със стойностни преводи наравно с Атанас Далчев и Цветан Стоянов във великолепното разширено издание на Емили Дикинсън, което подсили и със свой обстоен, с богата информация предговор.
Първото ми общуване с нея стана в сп. „Пламък“, когато ми донесе една малка поема в три части, озаглавена „И пеперудата“. Бях наистина приятно изненадан. Това беше съвсем различна поезия, говореща с езика на природните, обсебени от цивилизационни набези обекти, която владееше друг вид вътрешно притегляне, други видове сцепление. Поезия, проникната от преноси и изплъзвания, с множесто връзки и отпратки в свободната необвързаност на сетивата, стремящи се в подвижността си да създадат колкото е възможно повече пластове във вече обособената изразна система. И затова може би в очите ми се набиваше най-вече изграждането на синтактично-интонационните конструкции на словото. Миглена беше една от малкото последни „щастливци“, която издаде дебютната си книга „Три след полунощ“ в популярната библиотека „Смяна“ на комсомолското издателство, и нейното ново, провокиращо съдържание беше също един от предвестниците на отиващия си тоталитарен режим.

Не съм имал никакъв допир с Данила Стоянова, дъщерята на един от най-интересните и почтени български интелектуалци, Цветан Стоянов. Само бях чувал за трагичната съдба на това талантливо 19-годишно момиче, което в най-хубавите си години е осезавало само смъртта и е другарувало единствено със стиховете си: „Аз зная само, че мойто погребение / не ще се състои. / Защото трудно се погребва този, / който е изравнил смъртта с живота / и живее и във двете/. Такова съществуване прави и от детето Сократ. Как е възможно едно почти дете да произнесе тези фрази: „Мъката е моето утешение“, или: „Самотата е общуване с истината“? Чест прави на приятелите є, че включват в антологията частици от нейните поетични преживявания, че поддържат живо присъствието є…

Като член на родителския комитет от време на време посещавах Националната гимназия за древни езици и култури и там някой ми беше подсказал, че преподавателят по стара история Кирил Мерджански пишел интересни стихове. Потърсих го и веднага се сприятелихме. Стиховете му наистина ме впечатлиха. Бяха стриктно изработени, изчистени, без много прилагателни, с изненадващи поанти. Наподобяващи структурно античната лирика. Една поезия, която се старае да накара предишните векове да зазвучат в съвременното слово – да ги осмисли и оползотвори. Така че миналото да не живее в съвременността като неин опонент, а като необходимо продължение. С вкуса на един примерен песимизъм или… стоицизъм – с прекрасната гордост на човека да надмогва отчаянието през горчивите набези на съдбата. И чрез този похват или ключ представяйки неминуемо собственото Аз на поета като култивирано отношение към света.

Екатерина Йосифова, чудесната поетеса и щедра застъпница на кюстендилския литературен вилает, веднъж ме засече на тротоара пред Съюзното здание и ми връчи цикъл стихове от Борис Роканов. Не го познавах. Не знаех нищо за него. Но този „Боби“, както тя свойски го наричаше, изскочил като от страниците на Керуак, зашета в съзнанието ми още със зачитането на стиховете му. Един спонтанно влюбен в езика хипар, който размества, наслагва, разбутва, извежда речевите фигури натрапчиво, безнаказано, както си пожелае. И после този накъсан матафоричен ритъм, прииждащ така вихрено, диво, настъпателно, с удивителния възклик „…тежи върху главата ми стотици километри вятър“. Откъде му идва всичко това? Но го е хванал и превърнал в една лудо форсирана изповедност, при това с някаква невероятна будност, сякаш вслушвайки се с очи и уши. Четейки за първи път стиховете му, понякога изпитвах съмнение, дали в тоя словесен вихър, „сред прескоците на мисълта“ нещо можеше да забуксува, но не, не беше възможно, защото Боби е знаел, че само с един хвърлен нависоко свой жест „ще стане приток и ще тръгне целият живот отново“. Защото всичко в поезията е възможно, погледнато от творческа гледна точка.
Поезията на Роканов е странно съчетание от необузданост и изтънченост, което е толкова рядко достижимо, че трябва свято я да я пази и да не я пропилява.

В едно и също време с приятелския литературен кръг се изявяваше някак самотно, но със същата категоричност и техният идеен събрат Златомир Златанов. Затова веднага след Промяната зае активна позиция в редактирания от кръга „Литературен вестник“. Така че мястото му в тази антология е напълно оправдано. Златомир Златанов е широко скроен, ерудиран поет, отличен стилист и интерпретатор, разчитащ главно на рационалната обработка на сетивните възприятия. Още в дебютната си книга „Нощни плажове“ поетът е толкова пренатоварен от идеи и намерения, че бърза да се освободи от теснотата на куплетите и се ангажира с мащабно аранжиране на стиха, за да изведе на простор нароените импулси на душата си и да утвърди устоите на своята самоличност. Имам предвид най-вече блестящите му стихотворения „Великото преселение“, „Чедата на България“ и забележителните му поеми „Войниците на Самуил“ и „Огън, въздух, суша, вода“. Поезията му се отличава с едно малко мрачно лингвистично чувство за зрелищност, болезнено и очароващо, иронично и изстрадано, извънредно многопластово и нестандартно; изтъкана е свободно и артистично върху вариации на тема минало, памет, съдба, в които властват подсъзнанието и условността. При това той съумява да й предаде съвършено ново съдържание и изненадващи значения. Сякаш съзнанието му е обременено от множество палимпсести, отвеждащи към глъбините на историята. И съвсем естествено преминава към втората си дълбока и умъдрена поетична книга „Палинодии“, за да се приближи към далечните ни прадеди – пионерите на философската, етическата, естетическата мисъл, които, преди да са познавали хартията, са създали вечни еталони в тези духовни сфери. Като талантлив и уверен техен довереник.
През пролетта на 1989 г. дадох заявки, подкрепени с мои рецензии за първите книги на Ани Илков, Илко Димитров, Кирил Мерджански и бургаския поет Росен Друмев, в издателство „Български писател“, но получих писмен отказ с мотива, че годишният издателски план е запълнен. Но за мой късмет шеф на книгоиздаването току-що беше станал бившият втори секретар на ГК на БКП в Пловдив Любен Василев, който се славеше като колекционер на картини и меценат на пловдивските художници. Преди години художникът Енчо Пиронков ме беше запознал с него във връзка с ръкописа на моята книга „Град върху градове“, чакаща седем години ред в изд. „Хр. Г. Данов“. Той разпореди излизането є, а после като местен патриот се влюби в пловдивските ми стихове. И след назначението на новия си пост започна да ме търси и да се съветва с мен. Това ми даде кураж да го убедя в своите заявки и той начаса реагира положително. Още същия ден изпрати необходимите средства в издателството. Още същия ден ме извикаха в издателството и зверски ми се накараха. Въпреки това книгите по моите заявки излязоха светкавично в симпатичната поредица „Гласове“.

Беше някъде в края на май 1989 г. Току-що се бях върнал от Литва, където участвах в голям литературен форум, посветен на перестройката, с присъствието на писатели от всички съветски републики и социалистически страни. И при първата летучка на списанието, надъхан от преживяното, избухнах в словесна еуфория – за категоричните действия на Горбачов, за нажежената атмосфера на форума, за острите филипики на грузинските и арменски участници. В началото, поради своята разгорещеност, не усетих каква е хавата. Но изведнъж ме облъхна ледено мълчание и проследявайки окаменелите лица на началниците си, млъкнах и се почувствах като отсечен клон. В получилата се неловка пауза главният редактор с едва помръдващи устни изрече: „Да продължим нататък…“ Ясно, още нямаше получена точна директива за поведение спрямо перестройката. Но поетите на 80-те бяха вече обхванати от нейния пламък и нищо повече не можеше да ги спре. Месеци преди Промяната се появиха първите самиздатски списания „Мост“ и „Глас“ с редактори Едвин Сугарев и Владимир Левчев. И като по чудо изникнаха невероятен брой сътрудници, интелигентни, способни, повечето неизвестни. Самизданията бяха претъпкани от стихове с дръзка, гневна, провокираща метафизичност, която Владо още в полемичната си статия в „Пламък“ беше определил като „дълбока образност“. И независимо от езоповския си език крещяха от непоносимост към тоталитарната действителност, окачествявайки с грозни, уродливи, дори непристойни епитети нейния неминуем разпад. Почти веднага редакторите бяха санкционирани, осъдени да заплатят по 500 лева, колкото две и половина мои заплати. Но фитилът на перестройката подпали и нашенския юрган и се занизаха безредици, размирици, гладни стачки, протести, прокламации…
На 10 ноември някъде към 5–6 часа, беше започнало леко да се здрачава, когато Ани Илков и още десетина души – едни познати, други не, нахлуха развълнувани у дома. Били сред тълпата в градинката до „Кристал“, но милицията ги разгонила и се преместели в Южния парк, в близките алеи срещу нашия блок. „Пускайте телевизора, свалили са Тодор Живков!“ Насядахме кой където свари. Ани кръстоса крака на пода. В озарения монитор, стиснал с две ръце краищата на трибуната, говореше напрегнат и трудно дишащ наедрелият Петър Младенов. Камерата проследи окаменелите лица на цекистите от президиума и се спря на Първия, който спазматично клатеше провесената си старческа глава и се взираше с обезумял поглед. Ани се разплака, задърпа разкопчавайки ризата си. И във всички очи блеснаха сълзи…
И оттук нататък поетите на 80-те, стъпили вече на свой терен, преминали през купища надежди и разочарования през последното десетилетие на ХХ век и прекрачили ХХI-я, ще продължат да поддържат стоически със същата неподкупност свободния си дух. За да се срещнат отново талантливи, уверени, различни и все така единни в оценъчното огледало на тази антология. Нали Далчев беше казал, че „антологията е форма на критика“. И те отлично го знаят. Затова и в тази тяхна антологична среща най-вече личи неспокойното търсене на оня единствен образ, с който техният живот би получил най-пълна изява. Защото изкуството е дълго странстване в търсене на този единствен образ.

с главата надолу

Posted by admin - 22/06/10 at 08:06:32 am

http://www.wonderworkstn.com/

какво е да си български писател

Posted by admin - 21/06/10 at 08:06:02 am

Лекция на Кристин Димитрова произнесена на созополския семинар по творческо писане на фондация „Елизабет Костова” в края на май т.г. Повече на www.ekf.bg/sozopol.

Текстът е публикуван тук

http://www.kultura.bg/bg/article/view/17159

Преди десетина години, когато заедно с двама фулбрайтъри от България – Владимир Трендафилов и Владимир Левчев – направихме литературно четене в Чикагския университет, поетът Марк Странд, който беше сред публиката, попита:
- Какво е чувството да пишеш за осем милиона читатели?
Този интерес към числата ми дойде неочаквано. Нямах готов отговор, а по-късно щях да разбера, че въпросът на Марк Странд е едно от онези неща, които се видоизменят във времето; нарастват, задълбочават се, представят се в нова светлина, но никога не отпадат като проблем. Нещо като ролята на религията в сексуалните отношения. Или обратното.
Отговорих му, без много да се колебая, че да пишеш за осем милиона, е същото, като да пишеш за триста.
Помислих си, че всекидневното ми съжителство с писането едва ли е много по-различно от това на другите автори по света. По тролеи и автобуси бързам да нахвърля някое наблюдение. Вадя от чантата си тетрадка, прехвърлям страници, мъча се да остана незабелязана, хартията шумоли, в крайна сметка се оказва, че всички ме гледат и по очите им разбирам, че ме мислят за особена. Особена по един клиничен начин.
Или: нощем, когато всички останали от дома са си легнали, прекарвам часове пред компютъра в търсене на решение как точно постъпват героите ми, накрая написвам нещо, а на сутринта се събуждам с мисълта, че новите редове са ме изправили пред още по-голям проблем.
Или: между два учебни часа в Университета се връщам към започнатото стихотворение, претеглям отново всяка дума, мъча се да уловя някоя умна мисъл от невидимата тъкан на света и в момента, в който на вратата се появят студенти, се правя, че преглеждам контролни. Защото всеки с удоволствие нарича себе си “поет”, но никой не иска да го хванат как пише поезия. По същия начин много хора искат да бъдат писатели, но не са склонни да отделят време за това.
И за осем милиона да пишеш, и за триста, усилието, страхът и вълнението, предполагам, са едни и същи. Те са там дори когато пишем писмо, а то обикновено е предназначено за един-единствен човек. Така отговорих тогава.
Междувременно в самия въпрос на Марк Странд настъпиха промени. Населението в България от осем милиона стана на седем и половина. Колко от тях четат? Според данни от изследване на читателските нагласи в България, проведено от агенция “Алфа рисърч” за миналата година, 27.4% от хората у нас не четат изобщо, а 14% смятат, че по принцип няма смисъл да се купуват книги. Развива се мнение сред най-младите, че от литературата нищо не може да се научи, а който чете, е изостанал от живота. Телевизията, социалните мрежи в интернет, филмите и компютърните игри за много от тях са по-престижни занимания. И докато първите три са медии, остава въпросът какво научаваш от една виртуална война с мечове, при която героят може да тича дни наред, без да се умори, а убитите се връщат на екрана с право на следващ живот. Нали все пак, според Сократ, разбирането беше най-голямото добро за човека, а невежеството – най-голямото зло?
Продължаваме да се взираме в кладенеца на статистиката, за да видим какъв дял заема българската литература в любовта на четящите. От по-горе цитираното изследване се разбира, че тези, които четат всеки ден, са 9.5%. Според анкета от 2005 г. само 4% от всички любители на книгата у нас посягат към българска литература. Не знам доколко този процент се е изменил за пет години, нито в каква посока е еволюирал, но ако сметнем числата такива, каквито са, се получават 28 500 редовни читатели на българска литература.
Как се е стигнало до тази ситуация? Нима човек не иска да прочете нещо за себе си на собствения си език? Тук ние, българските автори като цяло (ако такова единство на автономни индивиди въобще може да бъде съставено), имаме пряко участие. Чуждестранната литература по всеобщо мнение у нас е свързана с нещо проверено, клинично изпробвано върху други хора и годно за ползване. Докато българската литература като че ли е наплашила читателите с амбициите си. Разпитвала съм по този въпрос. Хората се страхуват, че авторът държи по-скоро да блесне със сложната си експерименталност на някой конкурс, отколкото да бъде прочетен. Че книгата не е написана за тях и няма да се разпознаят в никой от героите. Че ще липсва мимезис в аристотеловия смисъл на думата. Този масов стремеж на авторите да атакуват канона, заобикаляйки читателя, има своето просто обяснение. И то е в недоверието на самите автори, че читателят съществува. Мисля, че през последните години поуките са направени и двете страни започнаха да се търсят.
Предимството на преводните издания на нашия пазар има и друго обяснение, което е извън властта на българския писател. Те идват като съобщения от по-висока инстанция, от бързата лента по магистралата на мисълта. Тук не искам да поставям под въпрос огромния, несъмнен принос на превода за българската култура. Говоря за общия поток с качество от алфа до омега, който изпълва книжарниците ни. И докато българските книги се борят за място на лавицата, преводните са вече там с недостижими надписи на задните си корици: „Преведена на 36 езика”, „Най-добра книга за годината според еди-кой си световен вестник” или „Никой автор от неговото поколение не е имал толкова могъщо интелектуално присъствие.” Следва подпис на някой друг автор, когото сме чели. Книгите отвън идват, подпечатани за качество от толкова високи институции, че читателите, дори да не харесват даден текст, хвърлят вината върху себе си и четат наново, търпеливо и внимателно, докато разберат какво трябва да му харесат. Далеч извън нас има центрове на излъчване на стойности, които говорят за всички автори на света, но никога нямат предвид всички автори на света. И тези автори, които няма как да присъстват в полезрението им, са поставени в положението на вечни ученици. Не съм убедена, че явлението “Одисей” би било възможно, ако Джойс пишеше на български и на 16 юни 1904 г. Леополд Блум се разхождаше из Пловдив.
В крайна сметка става така, че ние знаем за културата на големите държави много повече, отколкото те за нашата. Например, когато Майкъл Кънингам пише за Вирджиния Улф, той няма нужда да обяснява коя е тя. Ние ще го разберем, защото Вирджиния Улф е талантливо преведена на български, изучавана е в университета и на моменти имитирана. Четена, възхвалявана и нечетена, но задължително позната. Ако някой в България обаче напише текст с главен герой Иван Вазов, първата реакция на всички ще бъде: “Кой е Иван Вазов?”. Отговорът би могъл да бъде: „Основополагаща фигура в българската литература”. От това на никого няма да му стане по-ясно. Американци без обяснения се позовават на своята декларация за независимост, англичани ме питат нима не съм разпознала скрития цитат от Шели, руснаци очакват, че се ориентираме във властовите борби между Сталин и Берия. В същото време тези от нас, които се надяват текстовете им да бъдат забелязани в чужбина, се стремят да избягват реалните фигури и събития от българския обществен живот, защото предварително си представят как книгите им ще бъдат накичени с обяснителни бележки. Чувството, че принадлежиш към малък език, постепенно те води към неприятна пресметливост в детайлите.
Наскоро участвах в журито на младежки литературен конкурс. Очаквах да прочета за нещо, което младите автори са видели около себе си в света, впечатленията им от живота до този момент. За своя изненада се запознах с герои, като Том и Ани от село Литъл Хоуп, стария майстор чичо Дейвид, болния Лукас, малката Емили, мъртвата Елеонора, Алиса Франклин, която разговаря с някакъв вътрешен глас, и писателя Крис Колвън, който е избрал парите пред истината. Имената Алекс и Еми се ползваха с особена популярност, защото компромисно пускаха мост между заявената си тукашност и необявената си чуждестранност. Странно е, че Том и Ани от село Литъл Хоуп успяваха да вдигнат стила на автора. Другите му/й текстове, които се занимаваха с родната среда, нито знаеха как да почнат, нито как да свършат; и като цяло се люшкаха в избора си на думи открай докрай. Една скрита емиграция протича дори на местна територия. Маската на англоезичната литература носи самочувствието на англоезичната литература заедно с цялата й увереност, че и една простичка история може да бъде поставена като важен проблем. Изправя характерите. Вади героите от всекидневието, разбирано като гротеска, и им дава величието да си блъскат главата с важни дилеми. Разбира се, участниците в конкурса са съвсем начинаещи писатели и неясно какви читатели, но ако са съмнителни като литературен пример, като социален са доста красноречиви.
Вносното име помага и върху корицата. През бурните 90 години на миналия век, когато добрият тираж на книгите е бил 100 хиляди, за разлика от днес, когато е петдесетина пъти по-малко, много хора пишеха книги-игри и зодиакални тълкувания под чуждестранни псевдоними, за да спечелят някой лев. Книгите им се продаваха със скоростта на преводната литература. Най-странното е, че тази кражба на авторитет сякаш мина незабелязано. Поне аз не чух някой да се оплаче от нежелани разлики в качеството. Това намятане с мантията на чужди литератури не е от вчера у нас. Особено характерно е за неукрепнали в традицията ни жанрове, като криминалния роман, например. Вероятно за каквото и да говорим тук, половината от отговора е в традицията.
Да видим сега как изглеждат нашите имена в чужбина. Миналата година ми се случи нещо странно. Случайно научих, че испански поет превел някакво стихотворение за моряци от ирландски автор, но после се усъмнил, че това стихотворение може и да е мое. Описал случката в блога си. Тази история отначало ме разсмя. После потърсих на английски “Поверия” – единственото си стихотворение с моряци – и го открих на международен сайт за поезия, подписано с името на преводача и съставителя на ирландската ми книга “A Visit to the Clockmaker”. Този прекрасен човек и поет – светла му памет – също нямаше нищо общо с подмяната, защото е покойник от пет години. Оказа се, че негов приятел решил да му направи съмнителна услуга, приписвайки му авторство на нещо, което той е превел. Но това не е важно в случая. Въпросното стихотворение в английски превод стои под мое име на сайта на “Литернет” от 2006 г. насам. В момента, в който се появява като произведение на ирландец, обаче, то бива преведено на испански. Намерих го още преведено и на турски, а също и на сайта на някакъв индиец, който го препоръчваше като стихотворение на седмицата. Паникьосах се. Започнах да пращам писма, настоявайки името ми на автор да бъде възстановено или преводите да се махнат. От турския и индийския сайт не получих отговор, а човекът, подменил името ми в Ирландия, ми писа, че ми правел услуга, защото това бил единственият начин мое стихотворение да се появи на престижен уебсайт като този. Попита ме къде ми е благодарността. Всъщност, пазя писмата. Накрая нещата успяха да стигнат до приличен финал. Мои приятели от Англия, България и Щатите го засипаха с възмутени писма. Междувременно успях да се свържа с въпросния престижен сайт. Оказа се холандски. Помолих или стихотворението ми да бъде изтрито от ирландската секция, или да бъде преместено в българска секция, каквато, за свое съжаление, не успях да открия при тях. Беше ми много интересно как ще постъпят. На другия ден стихотворението ми беше изтрито.
Границите на Европа паднаха за нас, но вместо да открият лицето ни пред света, откриха един неясен силует, който тепърва ще трябва да изписва чертите си. Не съм убедена, че българската държава прави всичко по силите си да преодолее културното ни отсъствие. Не съм убедена дали го осъзнава. Не съм убедена дали ние самите го осъзнаваме. Когато става дума за представяне на българска култура, обикновено церемонията започва с народни песни и танци и завършва с тракийските златни съкровища. Или фолклор, или траките. Всичко останало, постигнато с индивидуални способности и усилия, изтича някак си между тях, като зрънца от пясъчен часовник без дъно.
Преди години, отново на рецитал в Америка, едно момче ме попита: “Какво точно е българското на вашите стихотворения?” Отговорих му, че те са писани от мен за неща, които съм видяла около себе си. Това прави ли ги достатъчно български, попитах аз. Той не изглеждаше убеден. Трябваше му още нещо. Тогава се сетих. “Да не би да очаквахте да се появя с национална носия или нещо такова?” “Да – закима той и се усмихна с леко неудобство. Признавам си, че точно това очаквах.” Имах ли основания да се засегна от думите му? Честно казано, не. През 90-те, когато България беше фокусна страна на Лайпцигския панаир на книгата, групата ни беше предвождана от гайдар. Представете си Филип Рот да отиде на литературно четене, придружен от клезмер оркестър, и ще видите колко странно е това. Получава се така, че някои държави произвеждат литература, а други – антропология.
Разбира се, за да присъстваш реално на големия литературен форум, ти е необходим преводач и издател. За съжаление, никой преводач от български не може да се изхранва от преводите си. Българските филолози по света са изключително редки специалисти, владеят един крайно сложен в глаголните си форми език и голяма част от работата им има чисто радетелско естество. Или, както моят приятел, писателят и преводач Рейнол Васкес казва: “Има много изтънчени начини да умреш от глад. Един от тях е като специалист по български език”. Едва ли съществува страна, в която човек да може да си създаде някаква по-цялостна представа за написаното в България от издадените там книги. Много пъти дори се работи на квотен принцип: “От това поколение вече имаме един, дайте някой класик и един по-млад”.
Тук е мястото да кажа, че съм получавала много актове на внимание от различни места по света. Това са били подаръци; покани с изцяло осигурени пътни и престой, които не съм имала възможност да върна. Не съм връщала не защото не съм искала, а точно поради причината, заради която и българските автори толкова рядко намират път навън: у нас липсват ежегодни срещи, фестивали, институции, които да се грижат за присъствието ни в световната мрежа на обмен. Мисля, че в момента става ясно колко необходим е този литературен семинар, който Елизабет Костова организира у нас и на която искам да благодаря. С признателност споменавам и колегите си в Англия, Германия, Ирландия, Каталуния, САЩ, Сърбия, Словения, Холандия, Хърватия, Швейцария, Швеция и т.н. Изреждам имената на страните по азбучен ред, защото когато става дума за жест на добра воля, е невъзможно и вулгарно да се определя кой колко е дал. Хората там не са имали деловата необходимост да се запознаят с мен, но все пак са потърсили среща. И не са прочели направеното от мен като някаква интеграционна квота, мостра за настроенията на Балканите или пример за творчеството в постсоциалистическите страни, а като нещо лично. Като нещо, написано от човек за други хора.
Всъщност, не знам по-добра дефиниция за литература…

Кристин Димитрова

Search