начало и край

аз съм кол в гърдите на един народ
генерали впрегнал съм във ралото
със ръце божествени стрижа всеки скот
папата ми е слуга във кухнята

между гърдите й пише: улица нов живот

димитър воев

за списъци в програмата

http://programata.bg/?p=90&l=1&c=1&id=275

Ако трябва да изброим любимите ни моменти около един от най-добрите български млади поети Стефан Иванов, той би започвал с Френската гимназия и би продължил с философско образование, специализация в Сорбоната, свирене в банда, Бързалитература, стихосбирките 4 секунди лилаво и Гинсбърг срещу Буковски в публиката, участие в сборниците Антология на живите и Секс off, текстове във всякакви жанрове в над 20 списания и вестници, награда за sms поезия, преводи на 4 езика. Промеждутъците и какво следва можеш да проследиш в новата Списъци, в която в почти 200 страници и 69 стихотворения съжителстват реални и измислени градски герои, чувства, мисли, страхове и най-вече – добра поезия. Още за нея, лично от автора.

Всички очакваха от теб следващата ти книга да е проза. Защо пак поезия?
Докато бях на специализация в Париж, мислех да допиша един роман в съавторство с Момчил Миланов, но не успях поради ред причини. По едно време осъзнах, че имам ужасно много непубликувана поезия, и реших да събера нещата, които най-много ми харесват от периода в Париж, малко преди това в София и въобще от последните 4-5 години.

Тоест прозата все пак е на дневен ред?
Да, напоследък се чувствам почти уверен в това, че мога да пиша и проза. Затова през лятото сигурно ще излезе и романът в съавторство, който ще се казва Търси се. През есента мисля да събера всичките си по-големи есета, пътеписи, рецензии на книги и музика, които са излизали през последните 5-6 години.

Имаше дълъг период, в който говореше за първия си роман Само двама – изостави ли го?
Може и да го допиша, но не знам кога. В момента идеята за него ми се вижда много наивна като писане и прекалено лична като настроение. По-скоро, ако го напиша, няма да бъде автобиографичен, а ще бъде чиста проза. Все пак писането не е само лично споделяне, а и литература, традиция, талант и много други неща.

Но Списъци е доста лична.
Да, но в своята същност поезията според мен е най-личният, най-автентичен и сериозен глас, който човек, който пише, може да изяви. Но се надявам да бъде и литература, а не само моят личен глас на пишещ и четящ човек.

Питам те, защото третата ти книга като че ли е най-градската досега, напомня на дневник с картини на всекидневието ти. Как избираш героите?
Просто ходя и ги виждам в естествената им среда. След това пиша за тях. Понякога картините са истински, понякога – доизмислени. Обичам да обикалям периферията и центъра на София, който знам наизуст. Мога да вляза със затворени очи в Апартамента, бар 703, през лятото в градината на Билкова и в едно малко заведение на Славянска, което наричам “селския Blaze” и ми харесва повече от столичния Blaze на същата улица. Но в крайна сметка най-важното е да пишеш добре. Сценографията е и страничен фактор.

Какви нови теми и герои има в книгата?
Например за първи път пиша за баща ми, много по-лично, за сънища, за любов и депресии. Също – за Димитър Воев, Снежина Петрова, Тарковски… Всички те толкова са ми влезли под кожата, в живота и в думите и в това как наблюдавам някои неща, че не мога да не пиша за тях. Например Снежина Петрова е невероятна актриса за мен, водила мe е на такива места, на които други актьори, дори и писатели, не биха могли.

Откъде дойде заглавието?
Списъците са подредени по йерархия неща, които са ти важни. Както казах, поезията е най-автентичният глас, с който писател може да се изразява. Автентичност, която може да те накара да повярваш, че всичко е истинско, че няма декор и фалшиви реплики. Списъци, защото винаги, когато човек си обяснява живота, ретроспекцията може да се сведе до списъци. Което е за мен и писането – да пишеш за най-важните неща колкото се може с повече оригиналност, талант и усърдие – без да е фалшиво, без да е проста игра на думи.

Кой трябва да я прочете?
Всички, които все още изпитват ценност, любопитство и дори зависимост от поезия. Хора, които са наблюдателни и искат да видят не само наличното пред очите си, а и какво би могло да има зад него.

Често спорим за българската литература и публика. Какво според теб липсва и на двете страни?
Ние имаме наистина гениална поезия на световно ниво, поезията е идеален монолог. Прозата обаче трябва да е не монолог, а полифония от гласове. Голяма част от българските прозаици искат да пишат само с един глас, така както разговарят на маса. Това е за мен проблемът на българската проза. Има и изключения, надявам се да станат повече и аз да се включа към тях. Колкото до публиката… тя е страхотна, но по-малко, отколкото ми се иска. Освен това е много странно, че в България нормални неща се считат за претенциозни. Като например да имаш отношение към литература и изкуство. Дори когато за това се говори с искрен патос, хората тук го смятат за претенция. Не вярвам, че това ще се промени.

Дай пример.
Ами ти говориш на някой човек за Хенри Милър или Бланшо, а той ти казва “На ‘къв се правиш”. Ти говориш за Тарковски или Бергман или Кешловски, защото ти харесват, а отсреща ти казват “Бе, тва е няква простотия”. В същото време е адекватно да се гледа риалити по телевизията – това не е простотия.

Списъци е по книжарниците от Сиела, 10лв

за списъци в една седмица в софия

за списъци във вестник култура

http://www.kultura.bg/bg/article/view/16229

Стефан Иванов изпитва силни чувства, но нарочно щади от тях своите стихотворения. Неговият фин лирически Аз е пределно раним, но предпочита да показва досада от света. Често разточителните като обем текстове са изградени от погледите на Стефан - последователност от кадри, не, от списъци на детайли, чиято критична маса в един момент отлепя напечатаното от страницата. Младият поет безспорно е най-”бавният” автор между представителите на т.нар. “бърза литература” и това придава на творбите му урбанистичен унес, вид на неспокойно съновидение, приплъзващо се изпод вратата на реалността към нас. Прочее, в лъкатушенето из улиците на София и Париж фланьорът Иванов се обляга на онези “култови” модернистки творби и имена, които очевидно задават високия хоризонт на съвременната младежка градска култура. Моят избор от книгата са преди всичко “Списък за баща ми”, “Охлаждане на ентусиазма” и “Снежина Петрова”, в които говори не само декадентът, преследван от своите демонични видения, но и човекът, който затрогващо излиза отвъд лабиринта на списъците, чрез които уж се подреждаме. “Съставих списък на въпросите, на които няма да дочакам отговор”, пише Шимборска… Отговорите на съвсем младия й български колега са много любопитни.

Марин Бодаков

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.