за ползата от високите температури

когато излязох вчера в два и нещо следобед
и тръгнах пеша по пустите
улици трамвайни спирки булеварди и градини
приятното чувство от опразненото от хора пространство
компенсираше температурата
която с лекота надхвърляше тази на тялото ми

разбитите пътища
разместените плочки
неокастрените дървета
разцъфналите плевели
изоставените боклуци
недовършените строежи
застиналите прах и пясък
разскапаните фасади
провесените кабели
продължаваха да си шептят
колко е дребно бедно и сбъркано наоколо
но ги нямаше хората
за да закрещят с присъстието си същото

закъснях за среща
защото се разходих пеша до центъра
без да срещна агресивно куче
кола от която трябва
повече от съзнателно да се пазя
или сто и двайсет погледа
пълни с празни неприятни мисли

не слушах музика защото примрялата тишина
на обезлюдената столица трябваше да се чуе

и за часове наред
бяхме единствените клиенти
в едно от най-посещаваните заведения
с градина в града

там дадох всичките си дребни
на единствения човек
който ми поиска пари
в топлия спокоен апокалипсис

димчо дебелянов пише за старата песен за тежките материални условия

Около една стара песен

Песента за тежките материални условия, в които живеят и работят българските писатели, повтаряна от ред години на най-различни гласове, почна да става безинтересна и досадна. Без да я повтарям, аз искам набързо да набележа някои мисли около нея и около ония, за които тя тъй настойчиво се пее.

В истински културните страни, дето литературата е вече преминала своя период на оформяване, такава песен или отдавна е забравена, или е оставена да я използуват ония, които не искат да обясняват своя литературен неуспех с липсата у себе си на необходимите за един писател творец качества и добродетели. Причината на това обаче съвсем не е само във възможностите да бъдат винаги материално осигурени истинските таланти в тия страни. Защото могат се изброи стотици примери, от които да се види, че писатели от първа величина, създали цели епохи в литературата и оставили неизличими бразди зад себе си, биха могли много и много да завиждат на мнозина от своите малки събратя в България, ако е въпрос само за обикновени жизнени улеснения.

Наброявам в безредица само ония, които сега ми идват наум.

Верлен живя и умря в мизерия, пред която биха настръхнали косите на някои “мъченици за изкуството” у нас. А тази година Анри де Рение, най-благородният от неговите далечни ученици, почтително се прекланя пред паметта му при влизането в Академията.

Петер Хилле умря на улицата до една пътна врата като последен нищий. А стиховете и афоризмите си, в които тъй ярко блести искрата на гения, беше писал върху празните полета на стари вестници.

Ще кажат, че това са изключителни натури.

Но Маларме стенографираше, за да живее по-сносно. И все пак преди десет години Албер Мокел го нарече герой на новото време в поезията.

Жерар де Нервал, който очарова и самия Гьоте с превода си на Фауст и изтръгна из устата му най-голямата похвала за себе си: “Никога не съм се разбирал тъй добре, както във френския превод на своя Фауст”, умря на една парижка улица през мразовита зимна нощ.

Албер Самен беше обикновен чиновник в парижката община и пак стана един от основателите на “Mercure de France”, списание, което изнесе победата на символизма във Франция.

Юисманс чиновничествува до към края на живота си, а само с “A Rebours” отрази цяла епоха.

Скитничеството и службата по трамваите в Америка не попречиха на Хамсуна да ни даде и “Пан”, и “Виктория” и “Мистерии”.

И - ако трябва да натрупвам още имена - аз бих споменал Достоевски, Дикенс, Мюсе, Хайне, Бодлер, По, Мултатули и колко още други.

От всички тия примери не може, разбира се, да се изведе заключението, че един писател е толкова по-велик, колкото е била по-велика мизерията, в която е живял. Но изпъква един интересен за у нас въпрос.

Всички тия великани на мисълта и песента наистина ли биха създали творения по-велики от ония, които са ни оставили, ако бяха се радвали на едно даже сравнително доволство в живота? Къде лежи и какво подхранва най-силно подтика към творческа работа? Не стои ли устремът към изкуството като самоцел и самоценност над всички условности около настаняването на жизнения пазар и наистина ли материалните несгоди са едва ли не от решително значение за развитието на едно истинско дарование?

* * *

С известно стеснение, след като съм изредил толкова едри имена, заговорвам за у нас и за ония наши писатели, делничните жизнени условия на които могат да бъдат от значение за развитието на литературата.

И не считам, че прибързвам и че отивам много надалече, ако обясня недостойния хленч на някои от тях, не толкова с болката, че им се пречи да дадат на родната земя всички духовни ценности, които носят у себе си, колкото със стремлението към обикновено благоденствие и самодоволство, унаследено може би от деди и бащи, живели само с грижата за делничния къшей, лишени от всякакви по-висши интереси на духа. И затова тяхното окайване и вайкане пред несгодите, в които живеят, е често пъти една телена маска на мъченик, едва ли не на светец, през която прозира повече образът на безличен пазарски хитрец, отколкото образът на висока културна единица, увлечена в свето служене на един свет завет.

Не би ли било смешно да се твърди, че тежки материални условия карат един престарял наш писател да се стреми неприкрито и с всяка цена да наложи на публичното внимание, чрез списания и театьр, една позната бездарност?…

Нима от материална мизерия, като рецензира “На острова на блажените”, г. Антон Страшимиров смесва чисто литературния въпрос за ценността на тая книга с пенсията на една министерска вдовица?

Какво кара г. Пенча Славейков да се забавлява и подиграва с родната литература чрез издаването на цял сборник от автобиографии и автокритики?

Та нима защото е останал на улицата, г. Кирил Христов поднася свои сонети пред стъпките на българския корононосец, който награди някога г. Антон Драндар за услуги към литературата?

Помогна ли Яворову настаняването му в театъра да създаде повече от онова, което създаде като поет през едни много по-усилни години?

Аз бих споменал дори оплакванията на кръгли бездарности от низост в нашата литература - защото липсвали условия за работа, ако не рискувах да изпадна в дребнавост.

* * *

Истината е много проста и ясна. Заветът за служене на изкуството - преди всичко - е още нероден завет у нас. Приказката за непоносимия кръст на българския писател е само приказка. Нашите писатели издребняват, защото ние нямаме писатели, защото благочестието пред изкуството - и угодничеството, любоугодничеството, плоските редакторски хитрости, озлобеността до забрава, са неща, които се изключват.

И затова чакаме нови носители на писателския кръст у нас, достатъчно горди да обичат себе си и своето дело повече от просешкия хленч и достатъчно силни да се възмогват и презират трудностите на своето време.

Димчо Дебелянов

в търсене на гроба на юисманс в монпарнас

йорис карл юисманс е на няколко метра
от невероятната сюзан зонтаг
чернокоса жена с дълъг бял кичур
и писател от когото не съм чел
нито един роман
но чиито есета обожавам
на български в отделни книги са издадени
за фотографията
болестта като метафора
и спин и неговите метафори
а в списание алтера преди време
излезе и бележка върху кемп

един неин цитат:

„Моцарт, Паскал, Булевата алгебра, Шекспир, парламентарното правителство, бароковите църкви, Нютон, еманципацията на жените, Кант, балетите на Баланчин и т.н., не изкупват това, което тази определена цивилизация е донесла на света. Бялата раса е ракът на човешката история.”

тя отказва да се извини за това си изказване
единствено отбелязва че то е безчувствено
спрямо болните от рак

самата зонтаг умира от левкемия

а аз си мисля
тези дни толкова често
почти постоянно
че в българия
има толкова малко неща
които да изкупват местните
рак холера и чума

в онзи парижки ден
духаше силен вятър
облаците бяха тъмни и мръсни
четях на пейка angel’s game на сафон
докато не започнаха да падат дребни капки

тогава минах покрай бодлер
където млад мъж обясняваше на две момичета
колко е важен той като поет и критик
те го слушаха внимателно
той ръкомахаше изразително
а очите му неизбежно намираха
погледите но и гърдите на слушателките

на двайсетина метра от бодлер
съвсем до централния вход
върху надгробната плоча на сартр и бовоар
освен камъчета и билети от метрото
бяха оставени техни книги
листче с благодарности към бовоар
от жена която е станала жена заради нея
сребърен пръстен с червен камък
картина с изрисувани с туш
йероглифи и преплитащи се фигури
на мъж жена река и планина

наблизо тихо погребение
минаваше необезпокоявано от туристи
защото дъждът вече ги беше изгонил

българските ягодови полета завинаги

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.