Стефан Иванов

по-близо до бейкън

Posted by admin - 25/10/08 at 09:10:08 am

Най-голямата досега ретроспективна изложба на Франсис Бейкън беше открита в Тейт Бритън тази година на 11 септември, което може да се изтълкува като почти дяволска проява на черен английски хумор. Иронично e като това, че признатият още приживе за най-велик английски художник, е роден в Дъблин. А обвързването по някакъв начин на тази дата именно с този художник е основателна най-малко заради самите сюжети и теми на картините му и заради подобни негови изказвания - „животът не е нищо повече от раждане, секс и смърт”; „в края на краищата всички ние сме потенциални трупове, разфасовани и провесени на ченгели, разпятието не е нищо повече от това”; „изкуството ми не е агресивно, животът е агресивен”; „планетата ни е кланица на ръба на унищожението.”
В изкуството му има деформирани тела на хора и животни, сякаш преживели война, катастрофално насилие, безбожие, нихилизъм и болка. Същества с оголени кости, които използват вътрешностите си за грим и от чиито лица струят звучащи крясъци, които просто излизат от рамката и влизат в ушите. Бейкън винаги ги рисува върху негрундирано, необработено, сурово платно, сякаш за да е още по-непосредствено и естествено изкуството.
По време на работата си като интериорен дизайнер обожавал завесите. В много от картините му има завеси като фон, зад поредната изкривена или изкормена фигура. Разкъсани, раздробени и провесени като ивици одрана кожа. Със завесите се къса и подредената фигура на актьора, той получава прозрение, отиват си последните му илюзии и смислени реплики, които дават място на вика, защото нищо друго не остава. Когато завесата вече не е препятствие, Бейкън рисува различни рамки, затвори, сцени, рампи, гробове, маси, бездни, столове или тронове, които приковават и се явяват нова завеса, която не може да се разкъса, място на ужаса, което не може да се напусне.
Искал е картините му да изглеждат сякаш човешко същество е минало през тях, оставяйки следа от присъствие и спомен от минали събития, също както охлювът оставя своята слуз. Това напомня на репликите на Марлон Брандо от “Апокалипсис сега” - „гледах охлюв да пълзи по острието на бръснач. Това е моята мечта. Това е моят кошмар. Да пълзя, да се хлъзгам по ръба на бръснача и да оцелявам.” Разликата е, че при Бейкън оцеляването не е приоритет.

Мнението на Деймиън Хърст, голямото лошо момче на съвременното изкуство, за Бейкън е следното: „Той е най-добрият. Лушън Фройд поставен до него е лайно. На едно определено ниво не става въпрос за способности, а за топки. Бейкън наистина има топки, би могъл да се чука в ада без да му стане горещо. Той е последният художник. И да, може да се каже, че систематично реализирам негови образи и идеи.”
Дейвид Линч споделя, че „Бейкън не е просто художник, а герой за мен. Бях на негова изложба през 60-те и това все още е едно от най-силните неща, които някога съм виждал. При него стилът и това, което седи като идея са обединени, оженени, перфектни. И пространството, и бавното, и бързото, и текстурата, всичко. Обикновено обичам определен период на даден художник, но харесвам всичко на Бейкън. Човекът, знаете, просто притежаваше нещото.”
Бейкън е на мнение, че трябва да се върнеш към традицията и техниката от миналото, но да я счупиш, преобърнеш и евентуално да я преоткриеш. Днес, а и вчера, когато самият той е в традицията и канона, правят това с него. Той е вършел същото с ван Гог, Мунк, Рембранд и най-вече с портрета на папа Инокентий Х на Диего Веласкес, който го вдъхновява за 45 картини на папи, които той рисува през целия си живот. Бейкън никога не е виждал творбата на Веласкес на живо, но въпреки това смята, че никога не е постигнал въздействието и колорита на оригинала.
Художникът, който го вдъхновява да започне наистина да рисува, е Пикасо, чиято изложба през 1927 той посещава в Париж. Споменавал е неведнъж, че това е съвременникът, с когото се състезава и опитва да достигне и че най-голямата чест би била работите му да бъдат поставени до неговите. Това вече е факт, осъществен както в постоянната изложба на Тейт Модърн, така и на множество други места по света.
Инспирират го и снимките на Ийдуард Мейбридж от края на ХIX век на парализирани деца, които се опитват да ходят и на борци, преплели тела в неестветвени положения. Използва фотографиите като речник за справка и често вместо модел предпочита да рисува по снимка. Не му е било приятно да обезобразява приятелите си, когато са пред него.
Зареждащо са му действали коридата и боксовите мачове, има запазени вестници, на които е рисувал направо върху снимките на Джак Демпси и Мохамед Али.
В някои от картините си е цитирал по своеобразния си начин и окървавеното лице и очила на медицинската сестра от „Броненосецът Потьомкин” на Айзенщайн.
Бейкън е споменавал, че е искал да снима филм и че използва формата на триптиха не само защото му напомня на снимки за арест, а и защото по някакъв начин така разкадрира и разказва история по-близка до киното. То не е безразлично към Бейкън и му отвръща с цитати и показва, че е повлияно от него.

В първия “Батман” на Тим Бъртън Жокера и неговата банда лунатици опустошават художествена галерия. Почти всички произведения на изкуството са вече осквернени и обезобразени, но когато един от престъпниците замахва за пореден път, за да разпори картина, Джак Никълсън сервира следното - „Нещо я харесвам тази, остави я, Боб”. Думите се отнасят за Фигура с месо на Бейкън, поредно прераждане на мотива за крещящите папи, в което завесите са заменени от висящо месо.
Франсис се промъква на пръсти още един път в Батман. Кристофър Нолан, режисьорът на последните два филма от поредицата, казва, че е целил лицето на Жокера на Леджър да изглежда спазматично и проядено отвътре като портрет на Бейкън.

В началните надписи на „Последно танго в Париж” на Бертолучи има картини на художника. Присъствието на неговите образи не спира дотам. Целият филм е базиран върху творчеството на Бейкън и изразява визуалната почит на режисьора. Като се започне от крясъка на Брандо под моста, голите тела на пода в апартамента, мине се през стъклата в банята, които размазват лицата и се стигне до костюмите, цветовете и осветлението.

Love is the devil е биографичен филм на Джон Мейбъри за художника. Тъй като не е получил разрешение да използва нито оригинални картини, нито репродукции, Мейбъри решава да направи изключителния опит също да снима целия филм през кодовете и енигмите на Бейкън. Даниел Крейг, тогава все още бъдещ Джеймс Бонд, играе Джордж Дайър, включително и напълно гол във вана, при това с малко вода и без пяна. Той е печално известният любовник на художник, защото се самоубива в навечерието на откриването на изложба в Гран Пале в Париж, първата на британец от Търнър насам. Именно тази изложба вижда и Бертолучи.
Широко разпространена е версията, че Бейкън се запознава с Дайър, докато последният обира апартамента му, което не притеснява ни най-малко ограбения, защото в едно от най-известните си интервюта споделя, че е напълно аморален и ако не се е случило така, че да стане художник, то със сигурност е щял да бъде престъпник.
Случайността играе важна роля в разбиранията му за изкуство. Тайна, разкрита едва след смъртта му е, че скицирането е малкият му порок. В продължение на десетилетия е повтарял, че рисува без скици и подготовка, а единствено с големи четки и много боя. Порокът му обаче не променя смисъла на думите му, че картината е полуконтролиран инцидент и зависи от шанса, че е спонтанният начин да се покаже нервната система, съзнателната и несъзнателната част на човека. Това донякъде го доближава до Уилям Бъроуз, един от новаторите в литературата на миналия век. Двамата се запознават в Танжер, където Бейкън се среща и с Алън Гинсбърг и Пол Боулс. Далечна и тънка е връзката на изкуството на художника с литературата, макар и един негов триптих да носи заглавие на поема на Томас Елиът.

Джон Мейбъри твърди, че ако харесваш Бейкън, то лесно можеш да бъдеш обсебен от него. Склонен съм да се съглася. Докато бях в Лондон, не можех да спра - да мисля не е точната дума - да го чувствам и преживявам. Без значение къде се намирах и какво правех. Той беше около мен и точно пред очите ми. Беше в Хайд парк, където намерих чисто нов неотварян чадър, оставен на пейка, видях дървената му дръжка сякаш покрита със старчески петна, тъкмо когато започна да вали. Беше и в комунистическата книжарница, в която имаше кула на прогреса, на чийто връх беше боднато червено знаменце. Беше в Кенсингтънските градини, до скулптурата на Питър Пан и десетките птици плуващи в реката. Беше и в ресторанта, където случайно се запознах с българка, която учи право във Франция и наскоро е ходила в Австралия и Нова Зеландия, за да види къде е сниман Властелинът на пръстените. Бейкън беше в двуетажната френска сладкарница в Сохо, чийто собственик е австриец. Зърнах го в кафенето-сексшоп, където две английски баби не виждаха плакатите и рисунките по стените, не забелязваха вибраторите на витрините, а съсредоточено обсъждаха със сервитьора какво кафе да пият, той им приличаше на добър младеж, но всъщност беше садомазо гей с много кожа и метал по себе си и приспано за момента пламъче в погледа. Виждах го под мостовете, до закотвеното копие на кораба на Франсис Дрейк и до камъните на брега на Темза, оголен заради отлива. Във вегетариански ресторант в Кемдън. В музея на Холмс на Бейкър стрийт, на която е живял и Хърбърт Уелс, от музея си купих кутийка за бонбони с черна котка, но се сетих за Джордж Дайър и хапчетата, които поглъща и които го убиват и я върнах, замених я за бюст на детектива. Бейкън се яви в шума на клуба, в който са свирили Блър, Пълп, Меднес и кой ли още не. Той беше до театъра, в който Шекспир е поставял за пръв път пиесите си. В това, че една естонка ми каза, че името на техния най-известен композитор всъщност се произнася Перт, а не Пярт. Мернах го в сянката, където се беше скрило едно момче, което мастурбираше ей така, насред нощната сумрачна и безлюдна улица, мислейки, че няма кой да го види.
Докато вечерям с трима близки човека в ливански ресторант, мисля за Бейкън и за това как се е събирал в клуб Колъни руум, в обикновени барове и рибни ресторанти с приятелите си, повечето, от които е рисувал. Сред тях са Джон Дийкин, фотограф на Вог, Хенриета Мореас, алкохоличка, писателка и муза и Изабел Роузторн, художничка, любовница на Жорж Батай и една от малкото жени спали с Бейкън. Минавам с тримата ми приятели край Уестминстърското абатство, почти полунощ е и то изглежда бяло и бледо като гигантски призрак готов да плаши цели градове.
Бейкън е с мен, докато ходя към Колингъм роуд, където ще си взема вана и ще заспя. Подминавам Рийс Мюс, улицата на която е било хаотичното му ателие, пренесено на 7000 малки части в Дъблин през 2001, годината на 11 септември. След около двеста-триста метра съм сред чаршафите. След няколко хиляди километра съм в София. Бейкън продължава да не се отдалечава.

 

текстът е публикуван в капитал лайт

вчера видях джим морисън

Posted by admin - 23/10/08 at 05:10:31 pm

или поне онзи от филма на оливър стоун
който за пръв път гледах не помня кога

стана в книжарница на графа

чудехме се колко струват ingmar bergman archives
и влязохме да видим
разглеждахме албумите
говорихме си за книгите
в един момент един приятел каза
“това е вал килмър”
малко преди това се бутнах в него
защото не бях усетил че има някой зад мен

да
той беше

наистина приятна и весела изненада

една жена от книжарницата каза че идва всеки ден
но не обича да го притесняват
кой ли би обичал

човекът който го позна
обожава този актьор
почти на всяка цена
искаше да си вземе автограф
или да се снима с него
изчакахме да излезе
но асистентката му каза
next time

нищо

преди това на графа до славейков
две жени с дете ни питат
“къде е графа”
казахме им
“о ние сме на графа значи”

най-вероятно и вал килмър не знае къде точно се намира

до кристал видяхме забързаният захари бахаров
който същата вечер щеше да играе боркин
в иванов на чехов

в градината където обядвахме
котките постоянстваха в наглостта си
обсаждаха ни с упорство
бяха и капризни в предпочитаниятта си към храната
ядяха само месо
никакви вишневи пайове
/може би защото не бяхме във вишнева градина/
никакъв боб
никакъв хляб

когато хората на съседната маса станаха
котките нападнаха чиниите
сивата настани лапите и устата си в нея
разкъса тестената кошничка с пармезан
на недоядената салата цезар
намери малко пилешко или аншоа
и слезе за да се почисти

други хубави неща:

- приятел продаде първата си картина
която не успях да видя
именно заради продажбата

- мароканският зелен чай с мента и кедрови ядки

- квадрофоничният концерт на блуба лу
следващият петък
точно на хелоуин

- амон тобин има концерт на 29 ноември
на същата сцена
същата вечер ще свири и
групата на влатко стефановски
заедно с теодосий спасов

сърцето ми се качи в главата

Posted by admin - 21/10/08 at 09:10:33 pm

в сладкарница лучано на раковска

парчетата торта
влизат в устата
слизат надолу
все някога
за секунда
вилицата ще уцели бузата
червеният балон ще се спука
ще се разхвърчат
захарен памук
картички клишета
лъжи и спомени

няма да остане нищо

ще порасне брада
зъбите ще изпадат
коленете ще омекнат
бутилката ще е празна
цигарата ще е фас
и в тъмното
между две мигания
това ще е мъртъв скитник
невидим
върху шарен картон

с ина григорова

Posted by admin - 18/10/08 at 10:10:19 am

беше ми невероятно приятно да направя това интервю
и да водя този разговор

снимките са на цветелина ангелова

публикуван е тук
http://www.capital.bg/show.php?storyid=566285&sp=0#storystart

 

 

Ървин Уелш я нарече богиня и тя е наистина култова.

Тя е безспорният женски автор от най-добрите години на списание “Егоист”.

Тя е една от първите водещи на телевизия ММ.

Водила е и предаването 1002 нощи по Канал 1 (103 предавания).

Тя е автор на текстове на поп хитове на Стенли, Ирина Флорин и “Антибиотика”.

Точно преди 10 години излезе “100-те часа на денонощието”, втората й стихосбирка.

Като Ина Григорова обаче няма втора.

 

Как се озова в Америка?
Поканиха ме нa eдна от известните им писателски програми, Вонегът им е бил патрон. Подадох си документите, одобриха ме и в края на тези четири месеца имах още месец виза и отидох в Ню Йорк. Там срещнах един мъж, с който прекарахме невероятен месец заедно, без въобще да знам кой е. Много вътрешно ни дойде и на двамата. Зa един месец ми направи невероятно пътешествие - Калифорния, планините, морето, Лас Вегас, як филм. После си заминах в София и той не можеше да го понесе. Обаждаше ми се и накрая дойде до Гърция да ме види, защото не исках в края на зимата да идва тук, каквито сме през март, озверели от свръхдоза сол и недостиг на витамини. В Англия и Холандия се видяхме два-три пъти. После ми купи билет, отидох да го видя за един фестивал в Невада, където се събират 50 хиляди човека да тренират за второто пришествие в пустинята. Стана лудница и така повече не се прибрах. Аз появяването на мъжа си го бях нарисувала с невидимите боички.

А за романа, просто ми се правеше нещо трудно, пишеше ми се нещо дълго, но непрекъснато изпадах в самоповтаряне след всичките тези години в “Егоист”. Единственият начин да напиша нещо дълго беше да е нещо, което не съм овладяла като форма, да обуя ботушите наопаки. И какво по-странно от това да смениш самия език. Та когато и мъжът се появи, то беше като по поръчка, “я, пробвай тая реплика, о, ставаш, вземам те във филма”.

Кога започна да го пишеш този роман?
През цялото време в “Егоист” си водех списък с идеи, то всеки, естествено, си има заключено чекмедже в бюрото. Ама много се натрупаха към края. Освен това като малка четях доста руска фантастика. Баща ми имаше едни книги,всеки месец излизаха, на руски, a и на български каквото е излизало, Станислав Лем, всичките ги четях, и Любен Дилов.

Сегашната книга, която пиша, беше отначало в сегашно време, за човек от България, който отива в Америка и се почва състезание с изтичащата виза. Изследване на Америка през очите на българка и един вид приключение да си намериш не точно пространството, ами филма, както се казва - къде работи декорът, къде ти е ниско небето и къде са ти къси на лъжата краката. Абе, почна като разширена статия за моите приключения там и бавно се превърна във фантастика.

Упражнението с тази част, която е в сегашно време, беше да не си щадя героинята, да не я пазя от тъпи ходове и ниски топки. Да я направя антигерой и да не се страхувам, че читателят ще ме съди мен по нея - да се махне тоя журналистически навик на откровеното, първото лице. “Това не си ти, отпусни се.” Дойде ми малко като изненада колко е трудно да направиш героинята си по-тъпа от себе си, без да е маниерно.

И така - запалих се по фрактали и особено по множеството на Манделброт - и постепенно втора нишка се появи в романа. Аз обичам на няколко нива да се води разговорът, да има повече смисли, да прозират различни форми и организации. Години прекарах да измислям и обзавеждам този бъдещ свят, май стана по-далечен, отколкото е прието във фантастиката. Голямо забавление беше. Минах през толкова финансови системи, езици и взаимоотношения. Уж пиша книга, а и направо си разигравах коня, изписала бях стотици страници описания, схеми и проекти, но стана много яко, ще видиш.

Третата нишка - миналото. Имам любим гръцки мит, за Орфей и Евридика. Винаги съм се чудела той, пичът, наистина ли е толкова тъп, че да се обърне. To това е якото, митовете са замислени като временни явления, патерици на съзнанието, докато истината еволюира. Та, с Орфей можеш да си го извъртиш това по всякакви начини. И че тя е искала да останe в Хадес и го е примамила да се обърне, и какво ли не. И това са трите пласта в книгата, минало, настояще и бъдеще.

Какво свързва тези три нишки?
Ще видиш. Якo е. Не ми се говори за нещо, което не съм завършила, а и може да се промени. Още повече че аз, когато опиша нещо добре, и ми се струва, че няма смисъл да го правя. Един вид начертан път, за какво да го извървявам. Хубаво е според мен да си опази човек тайнството от себе си. Не случайно психотерапията работи - ти, ако знаеш кошмарът как ти дърпа конците, и спира да те е страх. A и много е трудно да напишеш книга, която знаеш как свършва. Ако знам нещо как свършва, не мога никога да го започна.

Иначе нишката e в тези геометрии на отношенията, малко като кармична фантастика, как се допълват съдбите и пътищата в различни времеви пластове, как имащият на едно ниво е даващ на другото и свидетел на третото. Все още не съм направила напълно сплитането, а вече се изумявам как нещата се връзват. Сега, като редактирам, просто сякаш скачам от кон на кон, правя пируети и само свирвам от време на време, за да са в един и същ ритъм.

Ще издадеш ли книгата в България?
Естествено, когато излезе на английски, моментално ще я преведа.

Пишеш ли на български?
Не виждаш ли, че аз не мога да ти говоря на български. Не че не ми е интересно - просто не говоря и не мисля на български в момента, но това при мен бързо се променя. Ако се върна и поживея тук три месеца, пак ще пропиша на български, даже по-яко отпреди. Силно ми влияе средата. В момента българският е складиран в кашоните, трябва да окача снимките в апартамента на ума си, да извадя чашите и всичко ще тръгне. А той е супер прекрасен език. Каквито нюанси можем да различим, каква фина настройка на израза, това никъде го няма. Английският е като джобно ножче, по-бърз и удобен понякога, там можеш за нула време да сгънеш съществително в глагол и да скатаеш много отношения в малко срички. Но ако говорим за палитра на намеренията и дали правиш нещо на уж или само да пробваш, или насила, или без да се щадиш, или отвъд най-смелите очаквания, или в състезание с някого - това са неща, които на български се казват с по една представка и когато почнем да ги разместваме, от обичайното става яка поезия. А езикът определя съзнанието, така че такива сме майстори на сърдечния разбор, бавна работа е да се преведе такъв наслоен български. Но и английският си има сладости, той мен ме гори отдавна, “конят цвили под палатите да го обяздя”. Яко става, то ще се чуе.

Какво четеш през последните няколко години?
Чета много научна фантастика, за да видя какво е измислено, светове, дали съществува, дали го има като морско ниво - да, това го знаем, не е нужно да измисляш дума за него. Последно четох Brazyl на Йън Макдоналд.

И в нея има три истории - минало, настояще, бъдеще, аз главно затова я четох.

Почва яко и са изпипани и вълшебни първите глави, наистина има нещо в началото, но по-нататък изветря, въобще не е литература, а занаят някакъв.

От фантастите на английски Самюъл Дилейни примерно пише наистина литература. Dhalgren е нещо прекрасно, лунатично, дърпат те едни странни посоки, ама не ти се бяга много. Освен това от жените, Урсула Ле Гуин и най-вече “Лявата ръка на мрака”, как бавно почва и аха да се откажеш, но накрая колко си ги пазиш последните странички, четеш по двайсет на ден, да не свърши. Голям рев накрая му ударих, много яка жена Урсула.

Но ако фокусът не е върху машините, май се казва спекулативна литература, не точно фантастика. Cloud Atlas на Дейвид Мичъл много ми хареса. Добре изпипано, браво. The Аlgebraist на Йън Бенкс беше. Напоследък всъщност имам страх от дочитане, cигурно защото не си виждам края на моята и затова.

Кои все още са ти важните писатели?

Гибсън, “Невромантик”, невероятна, до днес обичам да препрочитам. То сигурно е тъпо така все да ти цитират първата книга най-яка, ама да е жив и здрав. Вонегът, Хенри Милър, Буковски, Хемингуей са си завинаги, “Фиеста” ми е може би една от любимите книги. Проведох си и малък собствен университет по квантова физика междувременно. За мен квантовата физика е най-после науката на чудесата, нещата не са такива, каквито са, и всичките там принцип на неопределеността, множествените светове, това е най-после доказателството, че всичко се решава в главата ни, че нямаме оправдание да не ни е вълшебно. Теория на съзнанието ми е много интересна. Терънс Маккена, този извънземен с неговото неземно носово гласче, по едно време бях пристрастена.

Наскоро открих един човек - Джулиън Джейнс, книгата се казва The Origin of Consciousness in the Breakdown of the Bicameral Mind, теорията му е, че в зараждането на цивилизацията човекът e имал два центъра на съзнанието, ляв и десен, те още са толкова различни и ръководят различни функции. Според него най-ранните цивилизации са построени по команди на боговете - без самосъзнание - малко както днес човек кара кола или свири на пиано, всички хора са били малко нещо шизофреници и са им се включвали звукови халюцинации, заповеди от боговете на подсъзнанието, което така или иначе знае по-добре, но понякога превърта, един вид, “тук напали огън, тук построй крепост, тук избий племето с късите брадви, че май първи са се сетили”. Той вади яки примери от “Илиада” и как там няма думи за мисловни процеси или за памет и т.н., всичко се извършва по заповед на боговете и едни такива телесни бури се разразяват, когато има гняв, омраза или страх, описани с органи в тялото, не с чувства. Той много хубаво го обяснява, аз сега само ще го изложа. Яко трещи този човек. Мозъкът е пластично нещо, мислите ни непрекъснато играят монополи в него и е важно кои мисли къде са си построили хотел и кои квадратчета ползваш най-много.

Имаш ли си блог?
Не, защото съм неорганизирана и защото това, което ще ми отнеме да влагам в него, ще бъде ежедневната ми доза дисциплина, за да си допиша главата от романа за деня. Не съм мислила докъде ще доведе цивилизацията този феномен, но ме забавлява, някои хора са много добри да кажат накратко и директно това, което имат предвид. Аз съм по-бавно развиваща се, обичам дълго да си мисля, да си поправям изказа. Обичам да премахна няколко пласта, читателят да прескача локви, да строи мостове, да опъва платна на платноходката на въображението си и да не е толкова ясно. По-добра съм в по-бавните неща, но се забавлявам, като чета хора, които умеят и другото.

Как живееш в Америка, освен че пишеш?
Фантастично се чувствам. Мъжът ми е известен музикант и пътуваме много, вече съм била във всичките петдесет щата, като имай предвид, че средният американец е бил в два-три до пет най-много. През фестивалния сезон сме всеки уикенд сред море от нахилени хора, които си разливат бира в сандалите. Но аз си имам пещера на колела там, щото аз съм малко странна, обичам да мога да се скрия и никой да не ми говори и да мога да гледам в една точка, докато ми се изясни някое правило или докато избистря как точките от Манделброт прескачат от четна в нечетна ротация, кой параметър трябва да размърдаш, за да стане и как това се връзва с машината на времето в собствената ми глава. А и аз не пия, така че пиещите весели хора ми идват в повече понякога.

Иначе къщата ми е в каньон, където Скалистите планини се срещат с прерията. Там е “Дивото зове”. Мечки ми обръщат кофите с боклук, осветявам ги с фенер на метър от мен, но те си ядат, въобще не се притесняват, а при най-малък допир до стъкло и бягат като зайчета. Но наредбата да ги плашим и да не ги храним е разлепена навсякъде, това е за да не станат нагли. Знаеш каква тежка задача е да изплашиш проскубано мече, дето не знаеш майка му жива ли е, то дали ще оцелее. Така се калява американският дух, с тия наредби. Има и диви пуми наоколо, не можеш да пускаш котката навън през нощта, че ги хрускат като меки пуканки, пощата цялата е в котешки некролози, а мъжът ми наскоро едва не стъпи на гърмяща змия и се върна разтреперан. Абе, лудница, а скункс ни живее под бараката за инструменти и като мине, все си си мисля, че някой е запалил трева, от тая най-силната sour diesel й викат тук, тя точно на скункс мирише. Колко странно нещо е асоциацията, повечето хора там я мразят миризмата на това животно, но ако си пушач, като мине животинката и такъв се умиляваш.

Мислиш ли да се върнеш тук?
Не знам, засега не го предвиждам. Иска ми се догодина да дойда за повече време и да открия къде са базовите лагери, да чуя мислите и разговорите нa България. Сега, като съм тук, искам да отида на морето, палатки, огньове, да намеря някакви интересни събирания, хора и места. Винаги са ме привличали тези кръгчета, в които се коват лафове, измисля се език или просто живота го живеят сякаш не е нещо за омръзване. Все едно току-що са я населили тази планета и още им е интересно как водата тече нагоре и бута цветовете да се отворят. Изследователи на забързаното дишане, мореплаватели с вътрешно горене, това искам да направя, ще обикалям стари и нови места, плажове край Созопол, села в Родопите, да гледам старите и младите хора. Абе, липсват ми разнообразието и многото смисли и измерения, които ги има тук. В Америка почти всичко е такова, каквото го виждаш. Скъсват се от работа там и още в училище ги учат как да са щастливи, обаче ми липсват няколко пласта вътрешна борба.

Филмите и музиката винаги са били част от живота ти. Какво гледаш и слушаш?
“Блейд рънър”, “Матрицата” естествено си е вечна, “Градът на изгубените деца” открих наскоро. Всичко с Леонардо ди Каприо, той е достоен гражданин на света, всичко с Ед Нортън, на Райън Гослинг много се кефя, канадец, който играе, като да ти стане неудобно, че си му нахлул в живота, супер лек и естествен. На Атанас Атанасов ми напомня, как обичах да ходя и да го гледам как се колебае, нищо не му беше гарантирано, даже Шекспир. По-известният филм за илюзионистите, “Престиж”, те нали два излязоха едновременно, та той ме изкефи, и по-неизвестният нов филм за Капоти, Infamous, невероятен. Иван Иванов ми е любим от българските актьори, с очите и грапавия глас.

За музиката, Shpongle - Tales of the Inexpresable, Juno Reactor - Shango, Infinity Project - стар, ама актуален транс, също Chromeo, яки нови деца, иначе от диджеите можеш ли вече да ги преброиш. Има едно радио Groove Salad, бавна електроника, това ми е на главата по цял ден. И напоследък слушам тишина. И мъркането на огромен дванайсеткилограмов котарак с египетски грим и тигрови шарки. Абсолютен човек, събуждам се, а той надвесен над мен и ме гледа в очите, все едно цяла нощ е бдял над мен и ми е шепнал.

По-малко си падам по тези, която има думи и текстове, че ме разсейват като пиша.

Flaming Lips, макар че те имат текстове, Yoshimi, ако чуеш, пичът пее за момиче, което ще го спасява от роботите, и затова той я увещава да си пие витамините. Невероятни мелодии имат - поставям ги до “Флойд” и “Бийтълс”.

И “Алилуя” на Джеф Бъкли, тя не е религиозна песен, но не и антирелигиозна, въпреки че е студена и счупена алилуя, все пак е алилуя, вик на благодарност. Има го това стълкновение между свободно падане и полет и, макар на пръв поглед да не си личи, последна дума има полетът. Тoвa противоречиe го има и в българската душа - да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно, и въпреки това може би трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата. Ама наистина май ни е страх да не ни стане хубаво, че после трудно се отвиква. Ми няма да отвикваме, бе. Това ми е на мен решението.

Нещо, което не съм те питал?
Една ръждясала табела видях веднъж, яд ме е, че не я снимах, на телена ограда в планината, и една от думите беше изчегъртана и металът отдолу ръждясал. На тая табела пишеше Open Space е един от вариантите на стопанисване на държавна земя в Щатите, със свои закони. Та табелата се превежда нещо като: “Навлизане в отворена зона: преминаващият носи отговорност за ********* на правилата”. Най-вероятно преди е пишело, че моя отговорност е да ПОЗНАВАМ правилата, но в моя филм винаги си го пускам да пише, че е моя отговорност да СЪЗДАВАМ тези правила.

Това искам да кажа: животът според мен е минаване през различни нива на една жива игра. На едно ниво наистина се борим, без даже да знаем какви са точно правилата. На следващото вече ги знаем и е по-лесно, но пак се кривим да ги спазваме. Със съзнателното играене в нас се развива един такъв орган на справедливост и общение и колкото повече го използваме, толкова повече заяква.

И когато този орган откърнее и почне яко да работи, той моментално ни изнася на някакво ново ниво - както на влечугите люспите са еволюирали в пера - и тогава вече играта оживява. И ти си отговорен да измисляш правилата, защото Вселената ти вярва и ти й вярваш и не се налага да се застраховаш с дребни манипулации. Отпускането в този кръговрат на доверие ти изключва не само правото, а и желанието да манипулираш Вселената за дребни услуги и собствена изгода. Просто няма нужда. Изведнъж ти си част от всичко друго и няма как да ги минеш, без да се минеш. “На върха има място само за всички.” Просто играта е така измислена - това теоретици на игрите са го доказали отдавна - всички печелят повече, ако всеки помага на другите, а не ако се състезава. И почнем ли да правим всичко с идеята, че се включваме на вълната на обединеното съзнание, почват да ни се случват яки неща на ниво, на което преди дори не сме имали сетиво да им се зарадваме, толкова як става филмът. В това толкова съм се убедила, че няма нужда даже да го вярвам. Просто го знам. И то на всички ще става все по-ясно. Това е.

Search