в облаците

 

този разговор излезе в настоящия брой на списание алтера
чиято тема е пушенето

Красимира Джисова: Понякога си мисля, че писането е невъзможно без пушенето, въпреки че пушенето е възможно без писането. Когато искам да пиша, първото нещо, което трябва да имам е цигара, не химикал, клавиатура, или молив. Не знам как непушачите пишат, но без димни графики около мен, изреченията не са в стаите си; някаква недостатъчност на удоволствието, хореография без тяло, танц без ритъм. Между пушенето и писането съществува забележима аналогия: първоначалното тайно пушене с приятели и прочитането на първите авторски текстове в компанията им; научаването да задържаш дима, без да се закашляш всеки път; развиването на стил на пушене и естетизирането на дима - кръгчета, вулкан в чаша и станиол; отлагането на следващата цигара, или нетърпението до запалването й; възможността за паузи и внезапното загасване; смачкването, изгарянето от самосебе си понякога; филтърът, в който остават част от отровите… Литературата сякаш се самоподдържа по същия начин. Аналогията е все по-очевидна, откакто пушенето е забранено на много места и да пушиш, означава да излезеш, да се отделиш от мястото, в което можеш да се върнеш. Намирам за страшно очарователно и необходимо да запалиш цигара точно там, където пушенето е забранено.

Стефан Иванов: Сякаш минималната разлика на български между пиша и пуша не е случайна, а някак закономерна. Все едно писането и пушенето вървят ръка за ръка, ръка за цигара по-скоро. Езикът е уцелил едно интересно взаимоотношение. Неколкократно съм усещал с тялото си, с пръстите си, как димът и никотинът са гориво за живота на писането. Жестът на държане на цигара, на тръскане на пепелта толкова напомнят държане на химикалка, а едновременно с това и на християнско благославяне. Сякаш пушейки се кръстиш и кадиш благовония и издишайки трансформиран въздух предизвикваш появата и на друго, променено слово. Димът е временен, лек, излита и изчезва, но мастилото е тежко и остава неподвижно, мастилото улавя дима. Цигареният дим пристрастява, възбужда и убива, за да остане нещо относително безсмъртно на хартията, която от тънка и цигарена се е превърнала вече в цял куп страници.
Пушенето може да се разбира и като бавно и методично разделяне с живота, което помага за по-концентрираното вживяване в него. Облакът дим напомня призрак, при това не детски и чаршафен, а доста по-злокобен дух, който не спира да се храни с въздуха на своя домакин.
Бялото издишване, което е обемно и графично фиксирано, наподобява и сексуалния завършек на акта. Цигарата след секс е тъждество, тавтология, просто повторение - вече си свършил, случила се е малката смърт и когато пушиш се опитваш да задържиш, да удържиш тази противоречаща си бездна от смърт и живот, които са изтекли, още текат в теб и чието ограничение трябва и да търпиш, и да те опиянява до екстаз, докато си жив.

Красимира Джисова: Особено религиозните ще те обвинят в богохулство, въпреки че точно каденето повтаря архаични жречески практики за прогонване на Злото, считано за причинител на болестите и нещастията.
Предполага се, че пушенето във всекидневието на маите, произхожда точно от церемониалното кадене на лечителите и жреците, и от приписваната свръхестественост на всяко растение, което променя състоянието на ума, включително тютюна. Докато жителите на Северна Америка използвали предимно лулата, превърната и в политически атрибут, в символ на дипломацията, маите предпочитали цигари, напомнящи днешните пури. Отново маите предписват пушенето при зъбобол, простуда, проблеми със зрението, болки в костите, безсилие и загуба на речта; при ухапвания от змии, тарантули и скорпиони; даже превантивно срещу липсата на успех. Явно приемали тютюна за панацея. Намирали са му какви ли не приложения, използвайки зелени и сушени листа, стрити до прах, или нарязани; във вид на чай, сок, мехлеми; чрез инхалации и масажи; смесвани с пипер и мед. Ацтеките са вярвали в съществуването на богиня с тяло от тютюневи листа. Закономерно, тютюнът се превръща в нейно въплъщение и е иконизиран при жертвоприношения. В Африка тютюнът и канабисът се включват в подобни терапевтични, мистични и социализиращи процедури; били са знак за приятелство, начин за привличане на духовете и даже средство за повишаване на сексуалната привлекателност. Всичко това силно контрастира на европейската история на пушенето, започнала като история на интелектуалното удоволствие, на любопитството и естетизацията. Хареса ми интерпретцията ти на Череп с горяща цигара (1885, 1886?)- “Тази картина на Ван Гог не ми казва: „Пушенето убива”, по-скоро в прав текст декларира: „Пушенето продължава след смъртта”. Много се надявам да е така.

Стефан Иванов: Все пак на картината се виждат оживели кости, които ни най-малко не отказват цигарите. Аз също се надявам пушенето да продължава. Иначе, докато сме живи и пушещи, цигарата всъщност не изгаря, получава се това, което казва Булгаковия Майстор - “Ръкописите не горят”. Така е и с цигарите. Изгарянето е само илюзия, защото вече я чака една незапалена, както чакат и неуловени и ненаписани редове. Уви, това също е утопична илюзия. Известен е и парадоксът с Бахтин, който си свивал цигарите с хартията за изследването си върху Билдунгсромана.

Красимира Джисова: Бахтин е изпушил изследванията си?! Колко време му е отнело?

Стефан Иванов: Бахтин е изпушил почти целия си десетгодишен труд за Билдунгсромана по време на 900-дневната обсада на Ленинград. Някакви ентусиасти изчислили, че му се падали около 11 цигари на ден.

Красимира Джисова: Познавам пушачи, които са достатъчно пристрастени и цинични, за да пушат срещу снимка на белите си дробове. Сещам се и за Кърт Вонегът, който искаше да съди “Филип Морис”, затова че цигарите не го убили. Бих пушила с Вонегът, ако пушенето продължава след смъртта в някоя зала за пушачи. Между другото, пушенето наистина има седативен ефект. Неслучайно след ожесточен спор, дори и непушачи запалват. Неслучайно лулата е била дипломатически символ, път към успокоението, умиротворението.

Стефан Иванов: Цигарата може да е и съдържателен катализатор, не помага само формално за фокуса, концентрацията и спокойствието по време на писане. Понякога не е просто плодотворен навик, а обсебваща мания. Чоран казва, че не е можел да направи нищо без цигара. Нито да отговори на писмо, нито да говори по телефона, нито да гледа през прозореца. Пет години е отказвал цигарите. Накрая си казал, че даже и да не напише нито ред повече, ще ги откаже. В моменти на отказване мислел, че е най-безчестният човек на света.
Иначе си права, когато още в началото каза, че има сходни степени на овладяване, естетизация и социализация при пушенето и писането. Човек първо се крие и се опиянява сам и чак след това изнася дейността си пред публика едновременно позната и анонимна. Макар че, колкото и да са социални, пушенето и писането си остават самотни и индивидуални занимания и удоволствия. И от двете се вижда само резултатът - книгата, димът, фасът, пепелта.
Кога за първи път те фрапира като откровение литературен ред за пушенето?

Красимира Джисова: Не съм стигнала до текст за пушенето, който да разпозная като откровение. Първият ред беше “Тютюн”. Заглавието ми се струваше странно и бях сигурна, че в книгата всички пушат непрекъснато, но сега не си спомням важната подробност дали някой пушеше изобщо. От следващия текст - “Страст” на Алеко Константинов, останах доста изненадана. Когато прочетох за първи път “Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн”, не го разбрах, учудих се как е възможно да е толкова важен тютюнът, а ако е толкова важен, защо продължава да е щастлив при липсата му. По-късно се смях и на учудването си и на текста. Но най-фрапиращите редове, може би са за отегчения Теофил Готие, който обявява конкурс за ново удоволствие. При него пристига доктор Моро, като един съвременен шаман с първата доза хашиш, и му казва: “Това е вашия дял от Рая”.
Все пак в зависимост от това кога, къде, какво и с кого пушиш, пушенето означава различни неща. Може да бъде знак за принадлежност към определена среда, за жестоко класово разделение („късите, зли пръсти тъпчещи лулите”, Т. С. Елиът), или за артистичност („Бог е пушач на пури”, Серж Генсбург); знак за приемственост, или за асоциалност. В България лулата няма традиции; пушачите на пури не познават даже Серж Генсбург и изключително често пурата не е просто пура.
Плакатите против тютюнопушенето в Съветския съюз многократно експлоатират образа на детето, разочаровано от поведението на родителя-пушач. То критикува безотговорното отношение на възрастния чрез лични послания и следва да вмени вина със своята безпомощност. Пушенето и пиенето на алкохол са разглеждани като противообществени, заплашващи реда, увреждащи семейството, но не и изкушилия се. Заподозрени в порочност са основно мъжете. Фигурират навсякъде, където има и спирт. На места изненадващо отказват предложеното им питие и демонстрират воля за въздържание. Пушачът е наречен хулиган и заради визуалната му интерпретация, днес може да бъде приет за безвреден непукист, но тогава същата интерпретация е предизвиквала асоциации за отклонения и асоциалност. В този контекст, през 1961 г. КПСС порицава „разрушителното” поведение и в “Морален кодекс на строителя - комунист”.
В изпреварващия деветнайсти век няма подобни ограничения и пушенето е салонна мода в Европа. Заочнало от кралските дворове, лесно се превръща в един от синонимите за елитарност, също както се е случило с носенето на ръкавици. И за мъжественост. Именно по тази причина Жорж Санд шокира френския елит. Нарушава обществения код многократно чрез облеклото си, чрез мъжкия псевдоним, както по-късно ще направи и Джордж Елиът. Докато Елиът се страхува, че романите й няма да бъдат оценени сериозно под женско име, особено ако се казваш Мери и не си съпруга на Шели, Санд не се притеснява да не отговаря на представите за женственост и публично. Категорично си „присвоява” удоволствията, на които жените нямат право и губи голяма част от привилегиите на висшата класа, към която принадлежи. Но това, което преминава всякакви граници, е димът от цигарата й.

Стефан Иванов: Интересно е, че Бодлер, който посвещава „Цветя на злото” на Готие, озаглавява друга своя книга „Изкуственият рай”, в нея анализира и осъжда хашиша и е по-снизходителен към опиума, който е далеч по-опасен, но към който Бодлер е отдаден, с кратки прекъсвания, до края на живота си.
Бодлер, между другото, нарича в дневника си Жорж Санд нужник и грубо животно, с което не знам дали бих се съгласил, но със сигурност бих се скарал с Бодлер, ако нарече по този начин и Жулиет Бинош, която изигра Санд в Децата на века.
Логично и интересно ми се вижда да се порицава пушенето през комунизма в обществен и идеологически план. Не трябва да се разпалват излишни страсти, за да не вземат да се озарят от дим и пламъци и без това блесналите светли бъднини на живота нов.

Красимира Джисова: Бодлер може би е завиждал на Санд, че панталоните й стоят по-добре, отколкото на него. Мюсе я нарича „най-нежната”, но както се разбира, всичко е въпрос на връзка, завръзка и развръзка. Разминаването й с нормите на тогавашната женственост, преувеличава нейната мъжественост.

Стефан Иванов: Като каза, че носенето на ръкавици е белег за елитарност и се сетих за Мадам Бовари, когато е на вечеря при маркиз Д’Андервилие. Ема е учудена, че множество дами не са сложили ръкавиците си в своята чаша. Почтената дама не е трябвало да пийва глътка по време на хранене и ръкавицата е била сигнал за сервитьора. Благородничките не се подчинявали на това правило за въздържание.
Фернан Бродел пише как през 1560 Жан Нико, посланикът на нейно кралско благочестие, изпраща на Катерина Медичи тютюнев прах срещу мигрена. Към тютюна на прах се добавя мускус, амбра, бергамот, портокалов цвят. Появява се тютюн по испански, с малтийско или с римско ухание. Галантните и благородни дами смъркали колкото големите велможи. Междувременно се налага тютюневият дим, като дълго време пушенето става с лула, по-късно идват пурите (навитите листа „с дължина на свещ”, каквито пушат индианците, които намират подражатели главно в Испания, където всъщност било рядкост да видиш как някой пуши без лула свити на тръбичка листа от кубински тютюн). Едва накрая се появяват цигарите, първо в Новия свят, след това навсякъде другаде. Някакъв френски мемоарист съобщава през 1708 за „неизброимо количество хартия”, внесена от Европа, от която правят „малки рула и свиват в тях тютюна, за да го пушат”. По време на Наполеоновите войни цигарата се разпространява извън Испания: тогава възниква обичаят тютюнът да бъде завиван в малкоформатна хартия, наречена papelito. След това papelito завладява Франция, където младежта го посреща с възторг. Междувременно хартията става по-фина и в епохата на романтизма цигарите влизат в масова употреба. Разговаряйки с лекаря, който лекува Мюсе във Венеция, Жорж Санд възкликва: „Всички тези лули не струват колкото една моя цигара.”
Представям си как са пушили някои легендарни жени, като кралица Елизабет след като сър Уолтър Рали й е дал като дар тютюна. Защо ли си я представям като Кейт Бланшет?

Красимира Джисова: Хаха, може да се спори за приликата между Кейт Бланшет и Елизабет, но не и за разликата между Хелън Мирън и Елизабет Втора. Не е ли странно, че монархическата институция изгубва голяма част от авторитета си точно около появата на фотографията?
Попаднах на една история, изработена век след смъртта на същия този Уолтър Рали, чиято фамилия се произнася поне по седем различни начина от XVII век досега. При едно от завръщанията си в Англия, той се наслаждава на запалена лула, когато слугата му го залива с бира, мислейки че лицето на господаря му гори. Явно Рали се е държал добре с него, след като слугата се е опитал да го спаси. Представям си колко смешно е изглеждал Рали, захапал лула пълна с бира. Това е една от историите, които ще запомня.

Стефан Иванов: В Бърни Кълвача на Том Робинс един от главните герои всъщност е пакет цигари „Кемъл”. Имам любими параграфи за пушенето в тази книга: „Три от четирите елемента са достъпни за всички създания, но огънят е дар само за човека. Пушенето на цигара е възможно най-интимният акт с огъня, без физическа болка. Всеки пушач е въплъщение на Прометей, който краде огън от боговете и го носи у дома. Ние пушим, за да уловим мощта на Слънцето, за да умиротворим Ада, за да се идентифицираме в първичната искра, за да изядем ядката на вулкана. Не тютюнът, а огънят е това, което ни привлича. Когато пушим, ние представяме вариант на танца около огъня, ритуал, древен като светкавицата.
Това значи ли, че тези, които пушат цигара от цигара, са религиозни фанатици? Трябва да признаете, че има известно сходство.
Дробовете на пушача са гола девственица, хвърлена в жертва на бога-огън.”

Като дете режех с ножица или направо късах цигарите на майка ми, за да спре да пуши. Това най-вероятно може да се тълкува и фройдистки. Тя не спря, но аз направих опит да започна.

Красимира Джисова: И аз съм правила подобни неща, макар че харесвах миризмата на цигари. Пушенето ми е свързано със серия противоречия и абсурдни случайности. Първата ми цигара всъщност е НВ, твърд кохинорски графит. Бях облечена в пола на майка ми, моделирана като рокля чрез безопасни игли, в хлопащи обувки с токчета и обърната към една въображаема публика. Разказвах им и пушех моливи. Понеже имах дълго проблеми с видимостта на публиката, все още имам затруднения с комуникацията. Ти как започна всъщност?

Стефан Иванов: Свих една от цигарите на майка ми, закашлях се, задавих се и забравих за пушенето чак до гимназията, където едно високо момиче, което бързо се изчервяваше, пушеше. Случи се, че и аз започнах, този път наистина, поне така си мислех. Няма да забравя първите замайващи ударни дози дим и никотин по пътя към училище рано сутрин, в двора, в кафенетата, по улиците. С нея изпуших и първата си цигара марихуана, минути преди да гледаме Синьо на Кешловски във видео залата. Не след дълго момичето започна да се изчервява и на други и пушенето престана да ми доставя такова удоволствие. Докато не се появи друго момиче, най-важното досега. Гледахме Трейнспотинг в Дом на киното. Бях екзалтиран, пеех високо песните от саундтрака и изпреварвах репликите. Филмът свърши и излязохме сред влажния град. Тя си запали, гледах дългите й клавирни пръсти и я помолих за цигара. Никога няма да забравя устните, но най-вече ръцете й, особено когато пуши. Тогава наистина пропуших. Почти неусетно започнах да мисля и дима през думи, започна да ме интересува не физиологичното и биологичното, а въображаемото, измисленото, фантазменото. С времето това само се задълбочи, субектното и субективното ме вълнуват повече от снимката на белите дробове.
Наскоро в Англия почти напълно забраниха пушенето, как ти се отразява?

Красимира Джисова: Не мога да си намеря любимо място, при действащата забрана за пушене. Обичам да стоя в кафенета, ресторанти и чайни на открито, пъбове, пред които има маси, градини, улици, пейки, в стаята ми, когато е твърде ветровито. Никога няма да се досетиш кое е затвореното публично място, в което пих бързо два шота, защото музиката беше кофти, и през това време пуших. Изглежда анекдотично, но единственото затворено публично пространство в Лондон, където съм пушила е „Пловдив”, кафе-бар до Търнпайк Лейн.
Повечето непушачи са досадно здравословни и нездравословно досадни. Обвиняват ни в нахалство, а са много по-нахални и смешни в изискванията си. Нека забележим какво означава така нареченият им здравословен живот. Живеят в големи шумни градове, работят по 12 часа, сутрин правят джогинга си по улици като Виктория Имбанкмънт, внушавайки си, че въздухът е чист, защото бензинът е безоловен; купуват полуфабрикати, или храна с етикет „органична”, респектирани от номера на лиценза, докато не излезе разбиваща статия срещу продукта в някое авторитетно издание, или докато не забележат, че същата тази органична храна влияе странно зле на организма им. Здравословният живот е нездравословна заблуда и новините, които непрекъснато я оспорват и се оспорват помежду си, не могат да се гарантират доброто здраве. Съгласна съм с някои предпазни мерки, но не през цялото време.

Стефан Иванов: Кампанията против пушачите в Англия не започва с Гордън Браун, а още с Джеймс I, наследникът на Елизабет, той пише трактат против тютюна, в който говори за пасивното пушене, за вредата за белите дробове. През неговото управление внесен паунд тютюн се е облагал с шест шилинга и осем пенса. Това не пречи на англичаните да дъвчат тютюн като лекарство за чума.
Скоро прочетох нещо друго, също забавно и английско - 14 години преди Питър Пан да долети при своя автор Дж. М. Бари при него долита цигареният дим, на който той посвещава цяла книга My lady Nicotine: A Study in Smoke. В нея се разказва за перипетиите на човек, опитващ се да откаже цигарите. Бари казва, че с идването на тютюна Англия се е събудила от дълъг сън и нова сладост е оживяла/се е родила.
Английска е и една от най-известните никога несъществували монографии. Тя е посветена на разликата между пепелта от различни сортове тютюн. Неин автор е Шерлок Холмс и (не) е публикувана между 1880 и 1890, а д-р Уотсън пръв (не) съобщил за публикацията.
Англичаните даже са измислили smoking jacket, дядото на модерния смокинг, специална дреха, с която пушенето окончателно да се ритуализира. Най-често е бил от кадифе или коприна, шалът около врата е бил задължителен, закопчаването най-често е било с елегантен платнен клуп, в който копчето се закопчавало и стояло обесено до края на ритуала. Понякога англичаните носили и шапки за пушене, за да предпазят косата си от миризмата на тютюн.

Красимира Джисова: Как би разследвал Шерлок без лула? Как би издържал Марк Твен, който имал две правила - никога да не пуши повече от една цигара наведнъж, и никога да не пуши по време на сън?

Стефан Иванов: Трудно ми е да си представя литературата без класическата цигарена интоксикация. Още по-невъзможно ми е да си представя как вместо цигара двама близки човека си подават краставица, от която отхапват. Абсурдно е, при това не само след секс. Вижда ми се толкова далеч от интимното и колкото може по-стерилно, извратено екологично чисто, лицемерно здравословно, истинска пародия.
Прочетох статия в Telegraph пълна с параноични опасения за края на английската литература…

Красимира Джисова: Да, прочетох я. Доколкото разбирам, авторът визира английската, а не англоезичната литература, но за него по-важно остава пушенето. Никой не може да цензурира пасажите, в които се пуши, но законът определено намалява възможните приятни места за писане.
Съвременните протести са насочени предимно срещу пушенето на обществени
места, рекламата на тютюневи изделия и визуализацията на пушенето в киното. Докато рекламния бизнес може да бъде тясно обвързан с тютюневата индустрия и имаше причини да бъде критикуван, опитите за контролиране на сцените в киното са нелепи, неадекватни, налудни и достойни за подигравки. Да, наистина киното си е позволявало неведнъж да рекламира, целенасочено или не, пушенето, за да си осигури финансова подкрепа, но да се твърди, че филмите пропагандират нездравословен живот е просто поредната неоснователна морализаторска пяна. В такъв случай, вероятно се налага и действията да се развиват в села, защо не в гори, където храната е наистина органична, въздухът значително по-чист, защото всяко пътуване, или престой в една метрополия, е заплаха за увеличаването на населението и екологичните проблеми, даже може да се приеме като поощряване на корпоративния растеж. Струва ми се, че протестиращите не могат да свикнат с мисълта, че киното асоциира удоволствието с удоволствието, от Хъмфри Богарт и Марлене Дитрих до утопистите в „Плажът”. Основната им теза е, че пушачите са представени като твърде съблазнителни, че преобладават образите на съблазнителни пушачи - любовници, пътешественици, мислители, мечтатели, авантюристи. Ако контрираш с пример за някой ауткаст, самотник, или с гангстерските филми, разбираш че и това е пропаганда, защото тези образи били куул. Естествено, никой не се фокусира върху крайно непривлекателни типажи като Ерик Лайл от Sheltering sky / Чай в пустинята, базиран на романа на Пол Боулс, който проси дребни за шери и цигари, изглежда отвратително и надали би намерил подражатели. Ерик Лайл не върши работа на интровертния им подход.

Стефан Иванов: Около Чай в пустинята има една убийствено неприятна ирония. Брандън Лий избира следния пасаж за сватбените си покани: „Смъртта е винаги пред нас, но фактът, че не знаем кога ще пристигне, като че ли прави живота малко по-безкраен. Ние мразим точно тази ужасна точност. Ала тъй като не знаем, започваме да мислим, че животът е неизчерпаем кладенец. Но, уви, всичко всъщност се случва само определен брой пъти и този брой е наистина доста ограничен. Колко пъти още ще си спомниш някой следобед от детството си, следобед, който е такава неразделна част от твоето същество, че дори не можеш да си представиш живота без него? Може би още четири или пет пъти. Може би дори по-малко. Колко пъти още ще видиш изгрева на пълната луна? Може би двайсет. И въпреки това изглежда безкраен.” След нелепата му смърт цитатът се превръща в епитафия на надгробната му плоча.
Пушенето е безценен малък помощник на литературата в това да правим малко по-безкраен и значим живота и да се вживяваме в настоящето, в миналото и в това, което никога няма да бъде - освен на хартия, което, всъщност, е повече от достатъчно.

кърти чисти извозва сини хапчета

 

 

друг път

когато

музиката свърши
плановете плавно се провалят
напразните усилия нямат смисъл
градовете са само сгради
млякото е черно
наркотиците излязат през носа
бебетата са пластмасови
огледалата се погълнат

любовниците са разделени
острови от плът

пейките в парка
са едноместни

книгите са дом на края на света
в който никой не живее

филмите отидат на кино
защото зрителите са изчезнали

когато си толкова далеч
колкото може
светлината ще изгасне

тогава

без
последни
прелюдии
тайни вечери
изповеди признания
и цигари

невидими струни за пиано
ще разрежат слънцето
на парчета
за последния му залез

няма да има
астероиди армии
антихрист ангели
четири конника
седем печата

ще бъде случайно и необратимо
като откриването на огъня
като падането на листо

ще се сервира смъртна присъда
без излежаване
ще е десерт
супа в лицето
без маниери
дивашко и примитивно

ще се
блъскат ритат
душат и удрят

всеки срещу всеки
до първа и последна кръв

нощта ще се увие
около мекото мило
плюшено мече
в душата на човека
ще го удуши

тогава
прозорецът на ума
ще е широко отворен
ще влезе безумието
ще изпочупи всичко
ще сложи точка

когато
тогава

но не и сега

ти
танцуваш
подреждаш
мен и нощта
седиш
пушиш
мен и нощта
спиш
сънуваш
мен и нощта

докато таксито тръгва

 

 

- - -

това е поемата която прочетох на софия: поетики
цялата вечер беше наистина невероятно готино преживяване
супер удоволствие еуфория и подскачане
с любими текстове песни и хора

това което също ми хареса -
голяма част от хората
слушаха и чуваха думите
през цялото време
реагираха по някакъв начин
и може би
най-вече
почти съм сигурен
им харесваше

догодина пак

по пътя към софия: поетики

сериалът
със странните и абсурдни обяви
продължава

на съобщението за чон
пристрастеното към сини хапчета куче
има същият телефон за връзка

чудя се дали ще се появят и червените хапчета

 това видяхме до една кофа

кукла без глава
тънка червена линия
работническо дело
два учебника по акушерство

Powered by WordPress with GimpStyle Theme design by Horacio Bella.
Entries and comments feeds. Valid XHTML and CSS.