Стефан Иванов

изгнание

Posted by admin - 11/03/08 at 09:03:07 am

мъж жена и двете им деца
отиват с влак а после пеша
до къща в провинцията
и нищо не е както трябва
нито едно нещо не е оптимално и позитивно
къщата мирише на смърт пепел прах и мухъл
/чичото също/
поточето е пресъхнало
дъщерята ева дава на майка си ябълка -
не жена изкушава мъжа си
а дете дава някакво тъжно познание и прозрение
църквата е затворена
надгробната плоча на дядото е без име

пъзел с благовещение на да винчи
архангел гавраил връчва теста за бременност на дева мария
но благата вест не се оказва толкова блага в сюжета на филма

това е сложно съчинен и съставен филм
но с кратки прости изречения
/не само в диалога/
и с изчистени и сякаш просто изчислени кадри
но композирани със свръх-естествена красота
естествените природни или градски детайли пейзажи и ландшафти
сякаш са хванати в своя кинематографично застинал
но динамичен и пулсиращ идеал

малко момиче прочете любовната 13 глава от първо послание до коринтяни
/тя е възлов момент и в синьо на кешловски
и е дала името на смътно като през огледало на бергман/
http://www.pravoslavieto.com/bible/nz/1kor.htm

филмът може би е
за тоталното изгнание от рая
за неразбирането между хората
за недоразумението в което се превръща животът
може би е за нещо друго

но със сигурност имаше най-много 30 човека в зала 1 на ндк

вчера гледах мъжът от лондон на бела тар
трудно излязох от това бавно филмово време
гигантски монументални картини
но лични и интимни
където времето едва-едва се скулптира ли скулптира
стиска те за гърлото и ти вади въздуха
после сякаш те всмуква във вакуума си
в този филм се дишаше наистина трудно

и всъщност не мога да разбера защо този филм ми въздейства толкова силно
историята наистина не беше кой знае какво
никой от персонажите не беше своебразен не ми беше и близък
даже не беше и заради тилда суинтън

на прошка в неделя си свалих новия албум на портисхед

138 март

Posted by admin - 08/03/08 at 02:03:40 pm

на трети март решихме да вечеряме в турски ресторант
и както си личи от снимката българският национален флаг висеше свободно
това беше единствената подобна знаменателна и патриотична ресторантска фасада която видях онази вечер

странно симетрично е че и трите празника в първите десет дни на март са доста женски
- баба марта се бори за здраве и плодовитост
- майка българия се освобождава
- дъщерите на майката също се освобождават

първата половина на руската революция от 1917 започва на 23 февруари (8 март по грегорианския календар)
когато няколко шепи хора на опашките за храна започнали демонстрация
към тях се присъединили и хиляди текстилни работнички
които излезли от фабриките
и заради международния ден на жената
и заради недостига на хляб
и след малко повече от девет месеца се родил съветският съюз

след трети март и поради гадното променливо време се разболях съвсем
вирусите направиха своята малка революция

преди да се установя за няколко дни вкъщи
видях една безумно безсмислена изложба
метри изкуствена кожа върху която са нарисувани и написани някакви никакви неща

изгледах всички досегашни епизоди на dirt
първо заради shannyn sossamon
видях във филмографията й че играе в първите епизоди

гледах я и в wristcutters -
в който освен че звучеше gogol bordello
и един от героите се казваше eugene
като eugene hutz от bordello

най-приятното нещо в dirt е дон конки -
шизофреник папарак и най-добър приятел на люси спилър/къртни кокс
невероятно забавен тип чието любимо същество е бял котарак на име тристън
с него водят задълбочени разговори
донякъде и в тази връзка сега бавно чета котки на акиф пиринчи

днес забелязах че новият апартамент в който почти скоро ще заживее брат ми е номер 33
тази година той става на 33 години
хубаво съвпадение

днес ще ми бъде първият филм от филм феста -
изгнание на андрей звягинцев

les amants du flore

Posted by admin - 03/03/08 at 03:03:04 pm

това е anna mouglalis
днес я гледах в les amants du flore
филм за сартр и бовоар
тя беше бовоар
/наричана от сартр кастор
френското за бобър
поради близостта на beauvoir с beaver/

преди малко написах:

“целувам те

моя малка кастор
моя малка кастро
моя скъпа вечна диктаторке
на нашия възможен остров на свободата

всъщност не си малка

твой
petit homme”

в петък четем лакан на френски в борисовата градина
вчера в кухня
пием чай
ям руски бонбони
докато руската президентска
и крайно фалшива демокрация
спокойно се репродуцира

после гледаме a tout de suite
озвучен от зашеметяващ саундтрак -
цели три повтарящи се тона

утре ще напиша нещо за свободата
датата го изисква още днес
но нищо

два цитата от морис бланшо за дневника

“интимният дневник, който изглежда тъй освободен от всякакви форми, тъй покорен на житейските ходове и така всестранно свободен - понеже за него подхождат, в пожелан от човека ред или безредие, мисли, сънища, измислици, коментари на самия себе си, важни или незначителни събития, - е подчинен на едно привидно лесно за изпълнение, ала заплашително изискване: трябва да се спазва календарът. това е договорът, който дневникът подписва. календарът е неговият демон, вдъхновител, съставител, провокатор и пазител. да пишеш свой интимен дневник, означава моментално да поставиш себе си под закрилата на обичайните дни, да поставиш под тази закрила писането, а също - да се защитаваш от писането, подчинявайки го на тази ненарушима регулярност, на която приемаш да не изменяш. тогава писането - ще, не ще - се вкоренява във всекидневието и в откроената от всекидневието перспектива. най-отдалечените, най-отклоняващите се мисли биват удържани в кръга на всекидневния живот и не трябва да поставят под съмнение неговата истинност. оттук и фактът, че за дневника искреността е онова изискване, което той трябва да изпълнява, но което не трябва да надхвърля. никому не се налага да бъде по-искрен от онзи, който пише дневник, и искреността е онази прозрачност, която му позволява да не хвърля сянка върху ограниченото съществуване на всеки ден, до чието описване се свежда всичко.”

и пак за дневника:

“…амбицията да бъдат направени вечни красивите моменти и дори целият живот да бъде превърнат в здрава цялост, която човек може да държи срещу себе си, силно прегърнал я; най-сетне, надеждата чрез обединяване на незначителността на живота с несъществуването на творчеството да се издигне нищожният живот до красивата изненада на изкуството, а безформеното изкуство - до уникалната истина на живота, преплитането на всички тези различни мотиви превръща дневника в спасително начинание: човек пише, за да спаси писането, за да спаси живота си чрез писането, за да спаси дребното си аз (отплатата, която въздава на другите, злините, които замисля) или за да спаси великото си аз, придавайки му мащаб, и в такъв случай човек пише, за да не се изгуби в бедността на дните или (както вирджиния улф, както дьолакроа) за да не се изгуби в онова изпитание, каквото е изкуството, каквото е безпределното изискване на изкуството.
особеното в тази хибридна форма - привидно тъй лесна, тъй услужлива, а понякога тъй досадна поради приятното преживяване на себе си, което тя поддържа (сякаш има и най-малък интерес в това да мислиш за себе си, да се обръщаш към себе си) - е там, че тя е клопка. човек пише, за да спаси дните, но поверява спасението си на писането, което изопачава деня. човек пише, за да се спаси от безплодността, но става амиел, който - обръщайки се към 14-те хиляди страници, в които е разтворен животът - разпознава тук онова, което “артистично и научно” го е разрушило чрез “заета леност и призрачно подражание на интелектуална дейност”. същото е и при жул рьонар: “мисля, че стигнах дъното на кладенеца… и този дневник, който ме развлича, забавлява и ме прави безплоден”. човек пише, за да си спомня за себе си, но както казва джулиан грийн, “представях си, че онова, което отбелязвам, ще съживи у мен спомена за останалото, за всичко останало…, но днес вече не остава нищо, освен няколко набързо написани и недостатъчни изречения, които създават у мен само илюзорно отражение на отминалия ми живот”. кой повече от пруст иска да си спомня за себе си? ето защо няма писател, който да е по-чужд на регистрирането ден по ден на своя живот. онзи, който иска да си спомня, трябва да се довери на забравата, на онзи риск, какъвто е абсолютната забрава, и на онази красива случайност, каквато тогава става припомнянето.
така че [поради дневника] в крайна сметка човек нито е живял, нито е писал - двоен провал.”

Search