гледам стари екшъни -
един от култовите 80арски продуценти голан и глобус - силата на отмъщението с майкъл дудикоф
намерих си видео касетата и се хилих на групировката на петоъгълната звезда - те са богати бизнесмени националисти и уж пазят америка от зли влияния но всъщност само трепят хора на импровизиран човешки лов в собствената им гора + блато
единият е нинджа другият е с арбалет и тризъбец третият е командос четвъртият е удушвач
а добрият майкъл дудикоф е нещо много повече
и един на друг култов продуцент джоуел силвър - командо хаха
гледам стара кримка - убийство в ориент експрес
гледам стар сериал - стъпка по стъпка

иначе всичко си е ок + ом (а слушам и старите неща на корай йор-ом) въпреки че една приятелка не иска да ми говори а на друг аз не искам да говоря

изненадах се че имам пари в картата
а също и колко много ми се услажда новият пол остър
и червата ми къркорят защото съм мързеливец и ленивец и зяпам филми и чета и не се храня докато не ми се завърти свят

един приятел ми подари на голяма гланцирана хартия ето това

Силвия Чолева

http://avtora.com/modules/news/article.php?storyid=2696

След нетрадиционното си представяне в столичния клуб “Сцена за авторска музика” О!Шипка, младите автори от “Бърза литература”, съвместно с Leepra De Luxe ще гостуват и в Пловдив. Датата е 23 март, в клуб “Петното на Роршах”, от 22 ч.

Поредицата “Бърза литература” на пловдивското издателство “Жанет-45″ включва Радослав Парушев, със сборника разкази “Никоганебъдинещастен”, Момчил Николов, с романа “Hash Oil” и Стефан Иванов, с поетичната стихосбирка “Гинсбърг срещу Буковски в публиката”. Представянето и диалогът с публиката води поетът Тома Марков (Героин. Rec), а авторите четат части от своите текстове на предварително записан или на жив музикален фон.

Диалозите от “Hash Oil” са записани съвместно с Leepra De Luxe в ритъм с различно тампо, а авторът Момчил Николов чете сам повествователната част. Барабанистът Константин Кацарски (Leepra De Luxe, Bluba Lu) е активен участник в озвучаването на пърформанса.

Leepra De Luxe, които наскоро имаха пореден инцидентен концерт в Благоевград, ще зарадват със своите неща и пловдивската публика, след представянето на младите автори.

2

http://avtora.com/modules/news/article.php?storyid=2539

На националния празник 3 март, младите български автори от Бърза литература ще изненадат публиката на “Сцена за авторска музика” О!Шипка с нетрадиционно представяне на творчеството си, заедно с Leepra De Luxe, които пък, ще представят новите си парчета.

3

http://www.intro.bg/forum/index.php?showtopic=8

цитат:
” бях в петното…да…и беше доста яко….имаше доста хора при това…даже съжалих по едно време ,4е не отидох сама ,щото те оби4айните заподозрени си бяха там…а в моя слу4ай ‘компаньона’ ми остана пренебрегнат и си тръгна рано-рано….аз изри4но бях предупредила,4е отивам заради мом4етата

аз пък адски се кефя на радослав парушев…беше много слън4ев,не спира6е да дърдори и после се извинява6е ,ама много искал да сподели с някого

този малкия..Стефан Иванов остана малко пренебрегнат според мен…но аудиторията не беше настроена поети4но…и естествено 4арли беше звездата на ве4ерта/и аз по едно време….хаха…когато вси4ки се разотидоха,то и без друго нямаше много-много моми4ета/ ”

4

http://iko.drundrun.org/blog/index.php?p=256

Тази вечер бях в Петното на представяне на поредицата книги “Бърза Литература” от издателска къща “Жанет 45″. Отидох по-рано към 19:30, и се видях с Таня, Алтанай и Пухи, но самото представяне започна към 22 часа и аз направо се схванах на онези неудобни столове-щъркели. Прочетоха част от разкази, поеми и стихотворения, които бяха много свежи и ми допаднаха с непринудения си стил, но не ме убедиха да си купя нещо Истинското шоу започна след това и се казваше концерт на “Leepra De Luxe”. За втори път присъствам на техен концерт и за втори път се впечатлявам от тяхната музика. Направо се чудя защо не са по-известни. Наитина са много добри и смятам да си потърся тяхна музика. Свирят много интересна музика - има мотиви от Drum’N’Bass, Alternative и се стига и до по-хард моменти. Много интересна комбинация, която на мен ми хареса

5

http://www.slovesa.net/index.php?id=437

Издателство “Жанет - 45″ представи с тройна премиера новата си рубрика “Бърза литература” в зала 3.2 на НДК на 17 декември.
Тома Марков представи трима млади автори, произнасяйки кратко въведение, изпъстрено с високопарни и пропити със самочувствие фрази. Стефан Иванов представи своята стихосбирка “Гинсбърг срещу Буковски в публиката”, като прочете поемата си “Поема от лятото”. Радослав Парушев прочете разказ от сборника си “Никоганебъдинещастен”. Много по-интересно беше представянето на част от романа на Момчил Николов “Hash Oil”. Авторът чете повествователната част, а диалозите звучаха от тонколоните в различно забързан или забавен ритъм, което допълнително допринасяше за възприемането на текста от публиката. Особено показателни за романа бяха смехът на публиката и бурните ръкопляскания на почти пълната зала - нещо не особено обичайно за последна премиера за деня. Докато на Стефан Иванов и Радослав Парушев ръкопляскаха предимно хората, които очевидно бяха техни приятели и фенове, то Момчил Николов беше аплодиран от цялата зала. Четенето беше разнообразявано с музиката на Алън Гинсбърг в оригинал и в изпълненито на Теодора Николаева. Неясно поради каква причина, Тома Марков реши да занимае публиката с едно свое стихотворение.

Обявеният предварително в информацията за премиерата Константин Кацарски (БлубаЛу) участва само в озвучаването. Няколко думи каза и художничката на книгите Надежда Ляхова.

Авторите благодариха предимно на издателство “Жанет - 45″ в лицето на неговата собственичка Божана Апостолова, която традиционно дава трибуна на новата българска литература.

6

justaperfectday.com - секция fast literature

About “Fast Literature”
“Fast literature” is an informal artistic group of young Bulgarian writers, established at the end of 2004 in Sofia. All of the members are laureates of some of the most prestigious literature awards, all of them are regular freelance supporters of the Bulgarian lifestyle press. Some of their books are among the best sold on the local book market. The writers from the group are well known for their non-traditional way of attracting society’s attention to the values of modern literature like open-air happenings, performances, public actions in clubs, together with rock and jazz musicians, etc. The artistic group “Fast literature” is part of the so-called “Bulgarian literature miracle from the beginning of the century” and consists of Toma Markov (33), Stefan Ivanov (18), Momchil Nikolov (35), Bogdan Rusev (29) and Radoslav Parushev (30). Here are some words from the “miracle child” of the group, poet Stefan Ivanov:
“Fast literature is a real trip through all dimensions of the Word.
It’s as fast as the web hypertext who’s transferred in a book in which this forms a mélange with howling, puzzling, strange, romantic, frantic novels, stories and poems. They can open your eyes and mind, make you laugh and cry in the same time.
Fast literature is like a satori with a drop of apocalypse.

7

http://www.online.bg/kultura/my_html/2351/panair.htm

Сред т. нар. “премиери”, за щастие, се срещат и други, за нещастие се срещат рядко. Наречете ги “пърформанси”, “четения”, “акции” - това е действащата литература, литературата, която не чака на щанда, а работи за себе си, стреми се да провокира, да спечели, да прелъсти читателите. В “Културната програма” на Коледния панаир се случва четири пъти. Първите три - ще се изненадате ли? - покрай издания на “Жанет - 45″ (за четвъртия - по-късно).
Единият, очаквано, е представянето на новата поредица “Бърза литература”, водена от Тома Марков. Склонността му да превръща премиерите на книгите си в спектакъл е известна и успява да напълни зала 3.2. Стефан Иванов, Радослав Парушев и Момчил Николов вероятно оправдават любопитството на публиката, независимо дали печелят нови читатели.

8

http://d3l.com/blog/index.php?p=66

9:24 / 14 април, 2005
ей тва е да си поет в днешно време. не само си некадърен, но си и подкрепян. подкрепят те и ти издават книжката. може би със свирки, може и с близане. колко помияри пишат в булгаристан? а колко други имат безумни количества поезия и проза, скрити в дебели папки с дебел гриф деловърху тях? спомням си за един съсед на баба ми, който пишеше против политиците. в едно стихотворение, дълго колкото всички от “епопея на забравените”, той успяваше да нареди всички, като пъзел от 1000 части със средновековен немски замък. поне имаше рима и беше малко забавно. при днешните “поети” липсват и двете. нареждането на абсурдни думички една до друга не е изкуство. това е болест. когато някой обаче подаде ръка на подобен кретен и го издаде в някакъв хиляден тираж, тогава имаме катастрофа!

тя не е гледала “приказка без край”.
не се сеща за филма.
аз съм го гледал десетки пъти.

на фона на този филм ми направиха една
от първите свирки.
тя го правеше наистина за първи път
и ме обичаше тогава.
да. наистина.
това ми е била първата свирка
правена от човек който и аз съм обичал.
другите преди това не се броят.

и си спомням как я слушах как стене
докато я ближех хапех и целувах отдолу
край обръснатите й и вкусни устни.

стефан иванов, гинсбърг срещу буковски в публиката

12 коментара »
stiga be, nedqlko:) ti ne si uzrql za syvremenna lEteraRura:)) politi4eska satira do dupka. samo ot tova otbira6.

каза zazie на 14 април, 2005 в 9:55

Това е ужасно. Аз често словоблудствам, но нямам намерение да издам книжка…

каза kano на 14 април, 2005 в 11:19

има някакъв опит за еротика, но хич не ми влиза. и чуждата съвременна поезия е същото зле преведена… интересно дали имат някаква публика тези хора и дали въобще някой разбира и се радва на драсканиците им

каза nname на 14 април, 2005 в 11:22

еротика?! луд ли си? дори най-бруталното японско порно от нагазаки, гдето обичат букаки, е по-еротично от това!

каза d3l на 14 април, 2005 в 11:32

http://siv.sofiascape.com/?t=1&article=65

Смешна история е този Стефан Иванов. Тц-тц-тц…

каза ejjjik на 14 април, 2005 в 14:20

какъв бруталист

каза sequential на 16 април, 2005 в 17:24

В стих не го бях виждал… грубо… напомни ми на bghotpussy…. но ще се опитам да го забравя.

каза Nanera на 16 април, 2005 в 20:01

Трябва да разстрелят и него и издателя му. От такива отрепки никой няма нужда.

каза Zerko на 17 април, 2005 в 11:55

9

http://litclub.com/forum/viewtopic.php?t=8&start=20

Latemoon Пуснато на: Чет Май 19, 2005 4:55 pm
главен асистент Заглавие:

Мнения: 271
Регистриран на: 06 Яну 2005
Достойнствата на “Кухнята” са безспорни

Сега да ви попитам дали сте чели “Гинсбърг срещу Буковски в публиката” от Стефан Иванов, ако да, какво е мнението ви за нея?

feanor Пуснато на: Чет Май 19, 2005 4:56 pm
академик Заглавие:

Мнения: 1165
Регистриран на: 06 Яну 2005
Мне. Още събирам кураж Как е?

А-Трепльов Пуснато на: Пет Май 20, 2005 8:54 am
Гост Заглавие:

Стефан Иванов е доста качествен, само че много хора се страхуват да го признаят, защото това означава да признаят, че те самите късно са съзрели в поезията.
Стефан издаде първата си книга на 16 години. Сега е на 18 и Г срешу Б му е втора, съответно. Езикът в нея е много по-разточителен, но и същевременно овладян, плюс това момчето има ВЪОБРАЖЕНИЕ -нещо, на което въобще не се обръща внимание напоследък и сякаш стана достатъчно да си съгласуваш думите.
И още: текстовете му са ефектни и не са текстове-повлекани, а са някак подскачащи.

Ще обощя за Стефан Иванов така
Времето е на негова страна

http://litclub.com/forum/viewtopic.php?t=8&postdays=0&postorder=asc&start=40

-Трепльов Пуснато на: Пет Май 20, 2005 10:54 am
Гост Заглавие:

Понеже напоследък често ми се случва да казвам част от това, което си мисля, и едва ли не другите трябва да се сещат какво имам предвид /напр. едни цигари, но какви цигари не става ясно от първия път/, та затова влизам пак, за да уточня, че първите изречения за Стефан Иванов са по повод:
1/ някои хора, които се чудели как така Жанет-45 са публикували Стефан Иванов
2/ някои хора, които заявили, че не трябва да бъде публикуван и дори се осмелили да критикуват издателството директно за първата серия Бърза литература, ето защо не е много ясно дали критиката е персонална, или е пренесена от Тома Марков като редактор, Момчил Николов и не толкова отричания Радослав Парушев върху Стефан Иванов
3/ Книгата на Стефан се продава добре
4/ Има защо

А-Трепльов Пуснато на: Пет Май 20, 2005 11:00 am
Гост Заглавие:

feanor написа:
На мен пък като че ли повече ми харесват новите неща на Кенаров - повече ирония и най-вече повече внимание към образите (”Мравоядите” е страхотно).

Мравоядите и на мен ми харесаха, но жената с кокошката - извинявай
Ако не беше събитийно стихотворение, така да се каже, като го извадиш от историческата конкретика - извинявай пак
А да не говорим за образите на боклучиите в друго стихотворение - много много много извинявай

juventus Пуснато на: Пет Май 20, 2005 11:10 am
професор Заглавие:

Мнения: 552
Регистриран на: 06 Яну 2005
Някои неща на Стефан Иванов, които успях да намеря преди време, ми харесаха Книгата не съм я чела…
А що се отнася до критиката към издателството - то не може ли да си публикува, каквото прецени за добре? Ако ще критикуваш, критикувай книгата, ма издателството Ето това е възможност за упражняване на критическото перо (или клавиатура)

Egon Пуснато на: Пет Май 20, 2005 2:49 pm
ректор Заглавие:

Мнения: 1212
Регистриран на: 06 Яну 2005
Местожителство: NBKM, Sofia Tozi Stefan Ivnaov - chel sum razni neshta, ima hubavi raboti, ne edno i dve…no tova, koeto prochete na premierata si..kak da kaza, to ne e Ginsburg, mi ne znam kakvo…edno chudo poemno, deto mi dojde v poveche…
ta knigata az bih j oburnal vnimanie i to dobrosuvestno. Interesno mi e koj kakvo e kazval dotuk za neja?…

10

http://www.segabg.com/17042004/p0090002.asp

поетична публикация във вестник сега от април миналата година
интересни са и 70те коментара отдолу

Рубриката “Дъга” ще открие поетът Стефан Иванов. Зная колко е опасна тази квалификация и все пак повтарям съвсем уверено “поет”.

не става дума за обещание, за надежда… а за участ

Не съм срещал “на живо” толкова рано оформил се творчески характер. Това е привилегия на изключителните таланти, както ги описват пристрастните им биографи. У нас се смята за непедагогично и дори неприлично да се хвали началото. Но аз не съм нито педагог, нито мисля, че поезията е нещо благоприлично. В поезията Стефан Иванов не е школяр, макар че е все още ученик от софийската френска гимназия “Алфонс дьо Ламартин и учителката му декламира наизуст “Езерото”. Дано тези подробности не го засегнат. Помня, че когато публикувах за първи път стихотворение и видях, че под името ми са написали “ученик от IX клас”, бях ужасно разочараван, чувствах се унизен. Разчитам, че днешните млади поети са по-големи непукисти. Четат Джек Керуак, Чарлс Буковски и Алън Гинзбърг в оригинал и посвещават поеми на Тома Марков. А Стефан дори е текстописецът и един от вокалите на група “Homesick”.

Външният вид на поета Стефан Иванов като че ли се е погрижил да защити моите твърдения. Той е слаб, “изпит и блед” и с много дълга коса, т. е. точно такъв, каквато е най-широката представа за истинския поет. За щастие, неговият истински образ са неговите стихове. Той е минал под небесната врата и връщане няма.

Б. Балева

Гинсбърг срещу Буковски в публиката. Поредица Бърза литература под редакцията на Тома Марков.
ИК Жанет-45. Пловдив, 2004. Цена 4, 80 лева.

Стефан Иванов е на 18 (само на 18 или вече на 18?…) - въпрос на можене - въпреки отрязъка от време. “Гинсбърг срещу Буковски в публиката”, издадена от “Жанет-45″, е втората (малко странно и спорно е съществуването на първата, но все едно) му стихосбирка - факт, който е значещ и не е, но едно е сигурно - роден си е поет. Четящ до “преяждане”, той “смила” прочетеното - чудесна обмяна на веществата, мисловните, духовните. От тези, редките видове днес, или поне засега, които не са складове на информация, а поглъщащи култура с наслада, като провокация и познание едновременно. Поетически фикционалният Стефан или както му се казва лирическият човек в поезията му е едновременно стар и млад, знаещ и неук, приобщен и самотен, но винаги любопитен към ставащото, станалото, предстоящото. Постмодерен изказ, бунтарски глас биха били измамните характеристики на неговата лирика, която зад “наученото” лице-маска носи своето истинско лице - красиво, оригинално, с фини черти, с изтънчена чувствителност, с болезнена ранимост и свръхсетивност. Грозотата на света в новата му книга не е подмината, но тя не е център на поетическото внимание, а негов фон. Върху него са откроени теми като общуването, града, бунтарството, текстът, любовта, секса, самотата, бягството, различността, чуждостта, асимилирането на значимости… Откроява се профилът на постмодерния млад човек, който не е формално подражателен, а провокативно любопитен, усъмнен в предзададеностите на битието, тревожен за света, в който живее и заедно с това затворен по своему в света на думите. Маниерността в тази поезия е сведена до минимум и това я прави оригинална, истинска, недразнеща. С една дума - на 18 той може много в света на словоправенето не по наученост, а по поетическа нагласа и усет.

Росица Нанкова

Гледано в по-близък и конкретен план унификацията вече се е случила. Тя се е случила в прекалена и крайна степен. Тя е навсякъде. Сексуална, икономическа, социална, интелектуална, психологическа. Може да се добавя до краен предел.

Контролът над дадени маси, били те и човешки, е много по-лесен, когато можеш да сведеш едномилионен град до един тип, във всяко значение на думата, човек. Тогава няма никакво значение дали ще умножиш по хиляда или по милион. Това е все още един-единствен човек, който се поддава на манипулация.

„ Функционира навсякъде, ту без да спира, ту с прекъсване. Диша, топли, яде. Сере, чука. Каква грешка е да му се слага граматичен род. Все машини, и то съвсем не метафорично: машини от машини, с техните сглобки, с техните свръзки.”
Дельоз и Гатари, „Анти-Едип. Шизофрения и капитализъм”

В идеалния ЕС човек трябва да има само ор-а-нални нужди, които да бъдат задоволявани лесно. Щом е задоволен, той трябва да е доволен, щом е доволен, той е спокоен, щом е спокоен, той гледа телевизия, щом гледа телевизия, значи той просто спи с отворени очи. Сънува комиксовия рай на рекламите ( Фредерик Бегбеде е толкова прав в „ 9.99” за рекламното битие и душевност или пък нищо на сегашния човек, че цитирам книгата от първия до последния й ред ). Гледа катарзисни клишета с ясна още от Аристотел цел и поетика. Вегетира интелектуално четейки всеки ден едни и същи новини в разбъркан ред или с разместени факти, думи и лица. Четейки лайфстайл списания, той копира модерното и се чувства щастлив, че не е сам (алиенацията и самотата не са модерни, ама никак). Пишейки в най-продаваното лайфстайл списание в България съм абсолютно сигурен от практиката си поне за последното.

„ защото всичко купува се и всичко продава се
и стоката на Влюбените отдавна нищо не струва си „
Тома Марков

Ако човек все пак не е унифициран, има едно-единствено решение. Той е идентифициран. Оттук могат да произтекат две различни последствия за него, те са абсолютни полюси. Осъзнавайки света навън, цялото глобално село и стадо, милиардите на корпорациите, които искат да те накарат да бъдеш техен придатък с кредитна карта вместо сърце, когато разбереш, че всичко е лъжа, а правителствата са лъжливи като Локи и изобретателни в ощетяването ( не материално, ами другото, което вреди повече и помага за унификацията, никой не иска да има материално нестабилни хора, които да уеднаквява ) като Одисей и усетиш, че това е гнусна история с предначертан от социалната еволюция край, е, тогава има наистина две решения: лудост във всичките й възможни вариации или просто другост, друг в смисъл на спазващ социалното лицемерие, но не влизащ в системата, мимикриращ, археолог на знанието за себе си и откриването на себе си в морето от милиони и ситуиране в някаква координатна система, в която да може да функционира според степента си на самосъзнание или пък друг, борещ се срещу матрицата и правилата й, бунтовник с или без кауза, зависи от гледната точка и изгледаните филми с Джеймс Дийн.

Всъщност обществото поощрява опозицията.

Но докато съществува думата опозиция, докато аз имам правото да я напиша значи унификацията не е пълна и аз мога да заявя себе си.

„само ми кажи какво консумираш и
аз ще ти кажа какво халюцинираш”
Тома Марков

В едно отношение всички са унифицирани. Всеки консумира нещо. Има таргет група за всичко, клиенти и потребители за всяка стока.

Пари-стока-пари и примовете към тази формула, това е светата троица на модерния свят.

„Не мога да ти обясня какво е Матрицата. Трябва да я видиш.”

Матрицата

„Йон и Ана”, Нова Генерация

Можех да пиша за ултра тъжния филм Носталгия на Андрей Тарковски и за неговата книга „Скулптиране във времето”, която дочетох наскоро. Или пък за носталгиите на Джон Ленън и Пол Макартни по ягодовите вечни полета или за другата поляна с ягоди – на Бергман, която се навърташе в кината доскоро. Можеше да вметна и нещо за спомена ми как слушам за пръв път Nothing Compares 2 U, не оригинала на Принс, ами версията на Шайнид О’Конър. В краен случай бих могъл бързо да зачопля песента на Глория Носталгия. В съдържанието си тя е дълбока поне колкото Марианската падина. Уви, аз не потънах в подобни хаотични асоциации. Аз, подобно на Рентън от Трейнспотинг, избрах нещо друго, но не като него хероина, ами един мой голям спомен, който всъщност не притежавам, защото просто не се е случил, но през годините съм го превърнал в почти пълна реалност по прекалено много начини.

Няма човек, който да не се сеща, че новото е добре забравено старо. В тази връзка мога логично да доразвия идеята и да кажа, че новото помага в изнамирането от архивите на паметта на добре забравеното старо. Така предизвиканата и катализирана реакция общо взето се нарича носталгия. Най-голяма носталгия, едновременно по нещо ново и по нещо старо, изпитвам към Нова Генерация. Тя представлява един чудовищен калейдоскоп от спомени, които обхващат целия ми съзнателен живот. НГ ме е събрала с най-страхотните хора в живота ми, предизвикала е толкова много мигове, че не само искам да си ги спомня, аз искам да ги преживея отново и отново, докато лентата не се скъса както това се случи с първата ми касетка на Вход Б.
Спомените свързани с тази група и музика ме карат да изтръпвам, да настръхвам. С тях са свързани най-силните ми чувства, преживявания, еуфории. Почти всичките ми първи пъти в почти всичко са минали под техния знак. Не мога да го предам толкова ясно и реално, че наистина да го усетите, но това е музиката към филма на моя живот. Не е минал и ден от последните шест години без да се сетя за НГ.

Не че е от значение, но самата дума носталгия има традиционен гръцки произход. Nostos значи „завръщане”, а algho - „усещам болка”. Прекалено ясна е самата есенция на думата. Затова аз направо ще се завърна в началото на историята на моята носталгия и да, усещам болка. Фернандо Песоа нарича меланхолията „нищото, което боли”. В моя случай е почти същото, но не съвсем.

Всичко започна през 1998. Тогава аз бях пети „г” клас, а Нова Генерация не съществуваше от вече шест години, точно толкова бяха изминали от смъртта на Димитър Воев ( факт, за който винаги ще ми бъде прекалено тъжно ), на точно толкова съм бил и аз през 92. Брат ми ме беше помолил да му купя диска на тази група, който се казваше „Завинаги”. И аз се замъкнах с един приятел от английската гимназия. Бяха открили един нов музикален магазин точно до училището му и взех диска още същия ден, беше някъде през лятото. Вкъщи си го пуснах моментално. Летният ми ден се вледени с „Ледове”, първата песен. Толкова странна музика не бях слушал до този момент. Чак след години щях да се замисля колко тази песен ми напомня на “Athmosphere” на Joy Division, но тогава това нямаше никакво значение. Слушах диска нонстоп. Помня как две години по-късно, на рождения ми ден, децата, които бях поканил, бяха шашнати, в негативния смисъл, от музиката и текстовете. Това не ме учуди, защото знаех, че това си е моята музика.
Същото лято си взех всички техни касетки (плюс Бергология на Воцек&Чугра – друга група на Димитър Воев), дадоха ми и първия мой личен запис от техен концерт, който слушах на плажа целодневно и крещях песните. Получих го от едно негативно момиче, което в момента е в Англия и се занимава със скулптура и адски ми липсва.
Мина време и започнах да обичам едно прекрасно високо момиче, което обичаше да свири на пиано. Заедно слушахме Нова Генерация на тавана на училището. Там, сред графитите, праха и пироните, се целувахме и натискахме, там ми бяха едни от първите пушения на трева. Това беше първата ми красива любов в презряната от мен Френска гимназия.
Един път аз и това мое момиче бяхме на някаква екскурзия, прекалено пияни, за да мислим както трябва. Тя искаше да правим секс, после не искаше и не се разбрахме, а накрая се разплака и аз се държах ужасно с нея. Като фон звучеше албумът „Отвъд смъртта”.
След това отидох в банята и плаках. Беше ми тъжно за мен и момичето и Воев също се беше промъкнал в главата ми. Мислех, че е ужасно някакви подобни на него хора да умират млади или въобще да умират и след това да остават само боклуци и ненужни елементи. Много силно и насериозно съм приемал нещата тогава, учудвам се като се гледам ретроспективно. В този момент момичетата ми се виждаха двусмислени и неразбираеми, сега ситуацията всъщност не се е променила много.
През всичкото това време се опитвах да си намеря и книгата на Воев – „Поздрави от мен боговете”. Вече си бях разпечатал всички текстове, които можах да намеря, включително и тези от книгата, но нея просто исках да я имам. Търсих издателство „Литавра” под дърво и камък, на панаири на книгата, на какво ли още не. Накрая, слава богу, го намерих. Сега издателката правеше едно списание за литература и й беше останал само един екземпляр от книгата, разгледах го като внимателно го пазех. Дадох й някакви мои поеми и те излязоха в списанието. Доста по-нататък същите хора издадоха и моята първа книга - не се опитвайте да я намерите, под странен псевдоним е и вече никак не ми харесва, потърсете новата, която вече ще е с моето име отпред.
Някъде тогава се запознах и с Нели Воева. Имахме среща пред Одеон и тя закъсняваше. Аз си слушах музика и ходех напред-назад. Бях с бяла риза и доста къса коса. Все пак тя дойде и аз я прегърнах и я държах, направо я стисках, прекалено дълго време. Питах я какъв човек е бил съпругът й, говорихме за Херман Хесе, за снимки и тя ме заведе при една фотографка, също Нели, която живееше до площад Славейков. Накрая аз си тръгнах, ходех по трамвайната линия и си мислех, че не очаквах да е точно такава.

Изненадващо за мен издателката от „Литавра” ми каза, че иска да направи ново издание на книгата на Воев. Аз прекалено много харесах идеята. Уредихме промоцията в „О! Шипка” и беше адски готина вечер. В началото четох някакви неща писани за случая и цареше гробно мълчание. После пускахме много музика с Нели Воева, накарах и Васил Гюров, Ваня Щерева и някакви други хора да кажат по нещо, те казаха една дума на кръст и после пуснаха ужасния кавър на „Арлина” на Ваня. Наистина нямам спомен как съм се прибирал.
Лятото на същата година имаше някакво съживяване на групата, изсвириха общо пет песни на басейн „Спартак”. За мен беше просто прекрасно. Бях слушал „Само двама” само на мъртво, на запис, не и на живо.
През ноември същата година направих едно подобно парти в „О!Шипка”. Свириха четири групи, две от началото на 90те - Мъртви поети и Мефисто и две от началото на 00те - The Headstall и Homesick. Моята група, Homesick, която вече не съществува изсвири и нова версия, с нов текст, на Черно танго. От тази вечер няма да забравя как една двойка на по трийсетина години ме хванаха под ръка, прегърнаха ме, момичето ме целуна по бузата и ми казаха в един глас, че съм ги върнал десет години назад. Това осмисли цялата вечер.
Това лято беше изпълнено и с много шизоидни моменти, от които Фройд и Юнг биха се стреснали. Един път бях на тавана на жената, с която споделях тогава времето си, точно бяхме свършили поредната секс сесия и тя се къпеше. Аз си пуснах НГ и отидох в банята. Тя ми духа и свърших в устата й. После ми разказа, докато аз гледах цветния витраж, как никога не е харесвала тази група. Състудентките й били луди по нея, ходели на концерти, но тя никога. Тя е от този тип хора, които мразят консолидирането си в група и общество. Жалко, че връзката ми с нея свърши ужасно.
Точно, когато се разделихме се запознах с един супер готин пич и поет. И той се кефеше на НГ. Казваше, че Воев е най-немският поет на България. С него обичахме да се бъзикаме, че Дони никога няма да каже в интервю, че Воев е написал текста на „Кукла” на Атлас. Американецът, който превеждаше Воев на английски пък ми каза, че му прилича на Маяковски. Странно, както и всичко останало.
Още с януари 2004 започна адски добре. На 16 беше концертът на НГ във Военния клуб, в същия ден се запознах и с момичето, което все още обичам толкова много. Този концерт беше много по-добър от предишния. Изсвириха десетина песни, а след това се прибрах с прегракнало от врещене гърло и щастливи звънтящи уши.
След това на 15 май, два дни след рождения ми ден, Нова Генерация и Ревю свириха в Летния театър в Борисовата. Отново беше адски красиво и мрачно, когато влязохме в звуковата нощ на тази страхотна и плашеща музика. Единствената, но пък затова много голяма, тъпотия беше, че имаше дълго и ужасно псевдо пънк ревю на гадни парцали.

Последната свързана с носталгията ми случка е от вчера. Тогава в едно кино видях Тичъра, един дръмър свирил с НГ, човек тип едър мастодонт и с гигантски сенки под очите. След това, в студа, с един прекрасен приятел си пяхме Страх, Острови и Танцът на машинописката до Паметника на армията.

Историята продължава и може би няма да свърши скоро - това де факто зависи от тялото ми. Нещо като приказка без край се получава, но това е наистина друга история. Никога не съм виждал Димитър Воев на живо и не съм бил на концерт на групата му. Просто сме се разминали в цирка на единия негов живот, за което аз мога само да съжалявам, колкото и сантиментално и патетично да звучи, защото неговите песни донякъде са ме изградили като човек в момента. Искам да кажа само едно нещо на Димитър Воев: „Митко, поздрави от мен боговете”. Тази реплика към него само съм я сънувал.
Той има един стих: „Единствено решение живот // Ние ще влезем в забравата с поредния номер и код”. Всъщност номерът е, че няма пълна забрава докато има носталгия. Даже и за нещата, които не са се случили. Поне ми се ще да е така.

Безспорно най-култовата пътна книга през ХХ век е „По пътя”, път дълъг точно 32 метра бяла хартия, изписана само за няколко седмици, докато авторът се е друсал с бензедрин. „По пътя” не е някакъв шашващ пътепис, а шашващо „Пътуване към себе си”, което също е заглавие на роман, но на Блага Димитрова.

Прекалено ясно е кой е авторът на „По пътя”. Но малко хора знаят истинското му и пълно име, а то е Жан-Луи Лебри дьо Керуак. Странно и тъжно е започнал неговият път и по същия начин е свършил. До седмата си година Жан, по-късно Джак, не е знаел и бъкел английски, а в момента е един от каноничните литературни стълбове на англоезичната литература. Баща му умира, когато той е на 13, брат му също от няколко години е под земята и той остава с майка си, която е слугиня на останалите му живи и по-богати роднини. „Градчето и градът”, първата му книга, предизвиква прекалено малък интерес сред критици и читатели и Керуак е принуден да чака седем години, докато Алън Гинсбърг намери издател на „По пътя”. След това идват легендите за бийт-поколението, което сменя изгубеното поколение на Хемингуей, идва Ренесанса от Сан Франциско, идва и гадното развитие в жизнения път на Керуак. Той не иска да е символ на една генерация, чиито идеи вече не са негови. Керуак се е виждал като новия Марсел Пруст, който той е препрочитал непрекъснато. Според Гинсбърг той е бил „пазителят на легендите и историите, един зрящ Омир с битнически очи”. Когато Джак видял успехът на своята врата, не примрял от удоволствие, ами бързо станал алкохолик и успял да убие черния си дроб дванадесет години след издаването на „По пътя”. Просто матрицата и клишето на предстоящия му живот са го смачкали. Пътят го изхвърлил в канавката. Това често става с най-добрите.

Керуак е мъртъв от доста години, но книгите му циркулират в света като кръв в тяло. Те са един прекрасен трип, на който аз се качих за първи път едва преди три години. Всяка от книгите дойде по много странен маршрут при мен.
Първа беше „По пътя”- бяха ми надули главата с тази книга - нея си взех за четири лева от сергия на Орлов мост и моментално се зачетох за Дийн Мориарти и компания в сянката на Борисовата градина.
След това излезе „Ангели на самотата”, купих я с пари на заем (беше последен екземпляр и се притеснявах някой да не я вземе преди мен).
Един пиянски следобед се разхождах, вече сам и без компания, в градинката на Кристал и съзрях кашони с книги. Със страстта на археолог се разтърсих. Намерих „Бродягите на дхарма” почти непокътната и само за три лева.
Няколко седмици по-късно, вече беше краят на септември, изпращах едно момиче на гарата. Слушахме Депеш мод и бяхме тъжни, разделите винаги са такива. На изхода на гарата, която тогава претърпяваше ужасно голям ремонт, имаше изложени на припек стари книги. Там открих „Подземните/Пик”, леко пожълтяла и с личащи години, но я грабнах без да се замисля.
Тази пролет една приятелка от Германия ми донесе една книга с поеми на Керуак и една голяма като тухла антология с избрани текстове, писма и есета.
Предпоследната книга придобих по нечестен начин. Откраднах я. Срам ме е, но няма да я върна. Ани, извинявай, но ти никога повече няма да видиш своето „Сатори в Париж”. Прочетох го, когато бях в Прага и бих написал някога едно „Сатори в Прага”, но това спокойно може да почака.
Последната му книга получих честно и почтено след като заплатих шестнадесет лева на касата. „Видения за Коди” бе излязла няколко дни преди аз да се върна от морето. Пътуването ми към София не беше толкова космически странно като одисеите из Европа на някои мои познати, които отидоха на фестивала Сигет в Будапеща и след това се връщаха на стоп. Накрая две от момичетата се прибрали с някакъв психясъл тираджия и приятелката му, които си разказвали семейната драма в паузата между два скандала. Нещата клонели към кървав край и моите познати се махнали от тира далеч преди българската граница. Било е прекрасен стопаджийски трип, освен ако не са висели като паяци по пътищата, но това силно ме съмнява. Хората от ЕС качват по-често от българите.

Моето завръщане от Черноморието започна, когато хванах автобуса от Кранево, сложих си слушалките и надух Джой Дивижън до такава степен, че да не чувам пискащите разголени рускини. За зла участ във Варна до мен седна един сърбин, който се оказа и гей. Нямам нищо против различната сексуалност, но точно този човек искаше при всяко спиране да ходим заедно до тоалетната, на което аз отвръщах, че не ми се пикае. Е, все някога трябваше да го направя, но дадох свобода на урината си само след като видях моя приятел да се качва отново в автобуса. Съдбата явно не ми се усмихваше в този ден, защото в кабинката, която си бях избрал, беше захвърлена голяма, кървава и гадно смърдяща дамска превръзка. Секунди преди това бях видял да излиза загадъчно усмихната жена. Вече разбирах каква е нейната енигма с месечен характер. Автобусът потегли, но скоро след това му се наложи да спре, защото спука гума. Тя бе сменена за около час, откараха ни до следващата бензиностанция и там чакахме още час и половина друг автобус. Най-сетне дойде някаква трошка и започнахме да се тътрим бавно, но сигурно. И така, зъзнещ и със скапано настроение аз пристигам в неостаряващия град. Вдигам си раниците и си хващам такси. В този момент ми звъни една приятелка. Била в Бургас и се връща от караоке. Пяла песни на Пинк Флойд и била много уморена. На тавана й били пристигнали нови гости от София и явно няма да се спи лесно. По-вероятно било да си направят нощно плуване. Затваряме и аз се усещам, че и миналата година се прибрах във вторник вечерта. Посрещна ме жена, също от Бургас, и минути след като слязохме от таксито и се озовахме в празния апартамент, правихме секс - красив и уникален като снежинка. Та, сетих се отново за таксито и видях, че броячът доста се е поувлякъл. Вече е седем лева, а аз съм на няколко километра от вкъщи. Нищо, толкова съм изморен, че не ми пука, не може да стане повече от десет. И не стана.

Върнах се и започнах да обикалям книжарниците, за да наваксам пропуските от дългата почивка. И видях гигантски плакат на „Видения за Коди”. Взех си я моментално и бързо се зачетох в потока на съзнанието и из друсаните записани диалози, които се разливат и развиват в тази дебела 678 страници книга. Все още съм в началото, но си мисля, че за два-три дни ще й видя сметката с голямо удоволствие. Както се казва: „страниците на тази книга са преброени”.

Когато седнах вкъщи пред компютъра, за да си проверя пощата, се шашнах колко писма има от момиче ( разбрах от рода, който използва ) с мейл pyten_znak. Това не е само за материала, наистина е така и аз наистина не знам кое е това момиче. Видяла ми мейла на сайт, където имало доста неща, които аз съм писал. Започнах редовно да й набирам писма, пращах й текстове. Все още не знам името й, наясно съм само че е почти на 17 години, кара се много с родителите си, едва е изкарала миналата година в училище, адски объркана е, лесно се сдухва, чувства се като на кръстопът (изпитва вина от това) и много иска да чете Чарлс Буковски, но не може да си намери почти нищо.
Преди няколко дни получих писмо от нея. Пишеше ми, че е била на купон и е готвила яйца по панагюрски, но без яйца и е правила сандвичи с всички продукти в хладилника. Завидни кулинарни умения. След това изпушила три коза и изпила промишлено количество бира. Потеглила нанякъде с автобус и две момчета . Номерът бил просто да се движат. Чувствала се като на слънчев остров. Сменяли автобусите и стигнали до Витоша. Пили джин и се напили адски лесно и прекалено много. Двете й приятелчета, пичове и душевни анархисти, се разтичали голи из някакви приказни полянки, гори и хълмове. Тя също се присъединила, но не можела да се държи на краката си и яко се насинила-ранила. Започнала да драйфа, но верните приятелчета я завлекли до лифта, а после и до вкъщи, където да релаксира спокойно. Хубаво нещо е уикендът сред природата.
Скоро щяла да се мести да живее в мазето или тавана на някакъв неин познат и не знае какво ще прави. Преди векове са бесели хора на кръстопътищата, сега хората сами си играят на бесеница, търсейки верния път на кръстопътищата в главата. Е, и Бъгс Бъни винаги бъркаше отклонението при Албъкърки, когато искаше да стигне до Маями бийч. Грешките са навсякъде.

Керуак пише във „Видения за Коди”: „Единственото, което правиш през целия си живот, е да вървиш право към гроба; кожата покрива черепа само за известно време. Разтегни това черепно покривало в усмивка.” Така е, финалната дестинация на житейския път е смъртта. Всеки, преди да стигне тази дестинация е безсмъртен. Всяка сричка и всяка прозявка също остават запокитени във вечността. Правило номер 29 на Джек Керуак за писане на спонтанна проза е, че „си гений през цялото време”. Човек може само да живее, когато знае тези неща (и да се надява да не му се случи едно гадно и преждевременно ПТП) . Но това е само на теория. Нещата са винаги по-сложни отколкото изглеждат и реалността е винаги триизмерна и готова да те прецака. Точно както прецака и Керуак, но пък кой знае, някой може и да извади късмет.

The Egoist

егоист ( от фр. и от лат. ego “ аз “ ) – Който милее само за себе си, поставя личните си интереси над всичко; себелюбец.

Речник на чуждите думи в българския език, Издателство “Наука и изкуство “
София, 1970

Нито една дума не може да бъде изчерпана и обяснена от обикновена речникова дефиниция. Най-малкото пък точно тази. Мисля, че ти е напълно ясно защо.
Едно явление никога не е само в историята на човечеството, никога не е в самота и отчуждение. Или поне в хрониката на ХХ век / някои даже прекрачват вековете / . Нямам предвид само войните, болестите, класовите търкания, недостига на храна и прочие бедствия от все още световна величина. Поскоро бих искал да обърна внимание на нещо, което помага в изясняването на човека, мястото му тук и сега и наистина спомага в добруването между нашия биологичен вид. Готов ли си да ти разкрия една интересна загадка, факт забулен с тайнствена мъгла. Егоист не е първото списание с тази описваща човешката природа есенция – егоизмът. Да, не е. Изненада ли се. Така и предполагах. Сега взимаме заедно машината на времето, в този случай думите, и се връщаме назад към 10-те години на ХХ век.
Всичко започнало с борбата за даване на избирателни права на жените, но не в една далечна галактика, ами просто на един далечен и голям Остров или просто Великобритания.
През 1911 Дона Марсдън и Мери Гоуторп създали суфражисткото списание
/ разбирай тогавашния Космополитън / - The Free Woman. То окуражавало тогавашни феминистки феномени като свободната любов, неомъжените, но не и свръх-промискуитетни, жени и тяхната независимост. The Free Woman предлагало като начин на живот комунално отглеждане на децата и все-общ дом за всички. Ти си мислеше, че секс революцията и хипитата са се появили през 60-те. Нещата са на rewind от толкова много години. Дано лентата не се скъса, но поне тогава всичко ще почне отначало.
Въпреки финансовите си проблеми списанието оживяло. Не е било толкова толерирано от местната блатна, застояла интелектуална маса.
И дошла знаменателната 1913 година, когато Марсдън предложила на Езра Паунд да бъде литературен редактор в една нова и модифицирана версия на изданието. Което той, разбира се, приел. Все още не е бил хоспитализиран в психиатрична клиника някъде отвъд големия океан. Той донесъл и задължителната финансова подкрепа в лицето на Джон Гулд Флетчър. През ноевмври 1914 се променя и името на списанието. The Egoist се ражда. Дона Марсдън е смятала, че докато жените не развият егото си никога няма да спрат да бъдат доминирани от мъжете. Много правдиво и логично. Защо ли Карбовски не е бил наоколо? Марсдън е казала : “ Центърът на Вселената лежи в желанието на индивидуалността и Вселената няма никакъв друг смисъл от задоволяването на изтънчените индивидуални нужди. “ Епикурейство и егоизъм – вървят ръка за ръка. Проницателна жена гледаща точно в душата на човека и в неговите мотиви да живее цивилизовано.
В началото под редакторското перо на Марсдън са излизали главно политически изобличителни писания, които спокойно клонели към краен феминизъм и предизвиквали скандали. Под влиянието на Паунд The Egoist станало и списание с модерна проза, поезия / модернизъм, имажизъм / и писане, критически настроено към злите и грозни страни на консервирания Остров, който спокойно и сантиментално се съсухрял на своята стогодишна зелена морава. Но все пак не съществува само политика и културата има място пред Егоистичния взор.
И затова Ред.-овете смятали, че крайността на Марсдън не е оправдана, при това със статиите си тя снижавала и тиража. След известен натиск тя напуснала. Революцията винаги изяжда децата си. Но този Терминатор не бил толкова лесен за убиване. Тя все пак се върнала с публикацията “ I am “. Тук се разкрива кредото на списанието. “ Да изумява със Словото. Нашата война е само с думи. Във всеки техен аспект: граматика, синтаксис, жаргон, това е кръвта, тялото, гръбнака. Това е оръжието. “
През култовата 1914 / мислеше си, че само ФК Левски се е появил тогава / The Egoist започва да издава “ Портретът на художника като млад “на Джеймс Джойс. Към края на 1915 целият роман е бил публикуван на страниците на списанието. След това и издаден от Egoist Press, защото никой друг не е искал да се заеме със задачата. Egoist Press e публикувало още книги на Алдингтън, Жан Кокто, Т.С. Елиът и Езра Паунд. Нобеловият лауреат от 1948 година Томас Стърнс Елиът става литературен редактор подтикнат от вече готовия да напусне Паунд. Това става през 1917, през същата година Елиът публикува “ Пруфрок и други наблюдения ”. Той е бил и главен редактор на списанието от август 1917 до октомври 1918. През 1919 The Egoist престава да излиза като списание, но продължава в книжна луксозна форма да насърчава своята литературна публика. Петгодишната легенда остава да свисти в миналото. Докато не запали и малко отдалечената от Албиона, голяма и красива като човешка длан страна. Позна. България имах предвид.
The Egoist е отстоявало ярката независимост на човека като правещ собствения си живот. Желанието да превърнеш стила си на живот в ювелирно, филигранно произведение е било лайтмотивна идея, която винаги ще бъде прегръщана от всички егоисти. The Egoist винаги е засягало проблемни въпроси – сексуални, контрацептивни, наркотични, всичко свързано с личната свобода и нейните предели.
След като преди няколко дни видях Уилям Дефо на трамвайната си спирка, не е халюцинация, снимал филм тук, вярвам напълно в преплитането на времеви, пространствени, идейни и всякакви други нишки. Денят преди трамвайната среща бях гледал Диво сърце отново. Струята на Боби Перу / Уилям Дефо е наистина най-шумната в киното. След като видях него и Браян Молко от Пласибо на живо, мога да искам само двата първи броя на Егоистите в рамка пред мен. Не искам само това, разбира се, но винаги мога да ги продам прескъпо на антикварен търг. Или да бъда единственият им собственик. Мечтите са легален халюциноген – използвай го и ти в опита си да направиш своя живот пословично егоистичен.

Стефан Милчев-Перие

В момента виждам Рене Бекман – адски висок, с адски дълга коса и въобще инфернален тип с готина усмивка. Разхожда се замислено покрай няколко компютъра, телевизор и малка камера, която снима ходещите по Графа и ходещите в мястото, където се случи един интересен пърформанс – Next 5 Minutes. Всъщност това е фестивал със седалище в Амстердам, но с участници от Брюксел, Рейкявик, Токио, Ню Йорк, Рига, Прага и София. Рене Бекман, не в момента, а по принцип е холандец и от много години се занимава с интерактивно изкуство, инсталации и преследва своя Свети Граал – уникалната връзка и взаимно потапяне на звука във визията.
За първи път е дошъл в БГ през 95. Познатите му правят странна музика по интересни начини, а той не слуша Пласибо.

Какво се състоя преди малко? Освен, че се борихте за достъп до Амстердамския сървър.
Направихме заедно с Красимир Терзиев / Interspace / и Димитър Паскалев / Bluda Lu / един странен пърформанс. Но рисковете с технологиите отново се проявиха – връзката с Амстердам се скапа и не можахме да си излъчим стрийма, но ще опитаме отново в някакъв друг проект. Поне опитахме и го записахме. Не знам някой тук да е правил подобен експеримент.
Кога отново ще се случи нещо подобно?
Само и-мейлът може да каже.
Това ли е първият ти пърформанс тук?
Да, но съм правил изложби, уъркшопове към НАТФИЗ, там се запознах с готин кръг хора. Няколко видео арт презентации правих по време на София Филм / Мюзик / Фест, това беше през 2001 и 2002.
Как според теб трябва да се прави изкуство днес?
Когато се преплитат две медии, когато живеят в един симбиотичен организъм от пулсираща музика или образи, думи. Нямам предвид синхронизация на звук и картина като на телевизионно предаване, а нещо по-различно и по-трудно.
Допреди малко се преплитаха Блуба Лу ембиънт, хората по Графа и кадри от The Texas Chainsaw Massacre / култов хорър филм – 1974г. /.
Да, интересно стана. Такава е и идеята ни. Още в началото на следващата година ще направим едноседмична експериментална лаборатория само за такива презентации, прожекции. Дано се появят доста интересни хора – музиканти, дизайнери, хора с думи.
Коя беше последната мейнстрийм група, която слуша? Беше ли на концерта на Пласибо?
Рядко слушам музика, която би напълнила зала с повече от 6 места. Не помня някакъв голям концерт.
Какво слушаш тогава?
Един познат ми прати мейл и линк към някакви негови неща. Вързал е с електроди и джаджи една световна шампионка по културизъм, генерира електричество от мускулите й, докато тя помпа и ги трансформира отново в бийтове, мелодия и т.н. , напълно произволни. Преди записваше къси съединения на включено старо радио. Разместваше схемите и то издаваше различни звуци.Някакви подобни неща слушам.
На фланелката ти пише Atari. Фен ли си на Atari Teenage Riot?
Не. Слушал съм много малко неща.
Том Йорк все още се появява с такава фланелка по концерти. Radiohead тогава?
Не е и това. Всъщност е по-скоро носталгия. Хихи. Значи съм фен на Тарковски
/ режисьор на филма “ Носталгия” / и на Space Invaders.

След голямото абитуриентско парад-иране / BG show off и фукня на годината /, но преди голямото нощно къпане и пиене на Созопол / избери си дестинация според желание и възможности /, се намира летният парти сезон. Няма да ти говоря за дипломатически коктейли или за купони на вилата на Пейчинов. За предпочитане са все още младите и /не/предсказуеми парти пийпъл.
Ако не си явен социопат, заклет зубър, абсолютен лузър, обикновен стрейт едж или прикован към леглото пациент в Карлуково / култова психиатрична клиника / значи лятото е любим сезон. Нали?

Говори се, че купоните по вили и апартаменти се завръщат, но всъщност те никога не са минавали в забвение. Така е и това лято.

За различните купони в тесния възрастов тийн-диапазон ще ти разказвам.

Най-малките, прото-тийнс, се събират все още през деня. Често единственият повод е нечий рожден ден. Често и родителите присъстват. Често децата си прекарват адски скучно. Изключение правят тези с преждевременно развитие, които винаги могат да злоупотребят с тялото на някое свое другарче. Големият Иванчо винаги може да счупи носа на нищо неподозиращия, но очилат и неадекватен Косьо. Ти какво си помисли…

Скуката на този ларвен стадий понякога води до сляп бунт, желание да се дистанцираш от родителска опека и до преждевременно излюпване на малкия тийн от пашкула му. Младата личност бърза да се самозаяви с нальокване като прасе или забиване с някого на първия купон.

И както всяко начало в развитието на животинските индивиди и този период е орален.
Устата е един от основните нструменти за изследване на света наоколо и случващото се с теб. Т.е. главно се пие, пуши и яде, но тогава са и първите целувки, по най-безобидните за тази цел места, разбира се. Романтиката е все още жива, леко лъхаща на бира, мумия.

Начинаещите тийнейджъри научават едно златно правило : you have to fight for your right tо party и в течение на времето разбират, че това се отнася за всичко.

Третата реколта от подрастващи / мои връстници / се намира в твърда тийн възраст.
И, мамка му, просто трябва да се забавляваш. Разсъжденията са излишни. Започват просто навързани историйки…

Едни от най-неприятните неща свързани с купони са отиването и връщането. За последен път / поне в София / имах такива проблеми през зимата. Случи се така, че
тогавашното ми гадже живееше в Люлин, не помня точно къде. И когато тя, в случая и рожденичка, ми правеше свирка, стоях опрян близо до хладилника, гледах парчетата пица, стърчащия нагоре нож и се замислих как ще се прибера, защото въпреки секса не ми се спи в стая с накацали на всевъзможни места хора. След като свърших, й казах, че не намираме единен език и си тръгнах. Изглежда егоистично, но трябваше да скъсам с нея. Най-често се случва на купони и по Коледните празници. Защо да правя изключение от правилото, когато и процентите са на моя страна.

Миналата седмица бях на купон в Банкя. Вече имаше кой да ни откара, вече имаше хора с книжки и първи коли - не в първа младост. Поне за връщането не се безпокоях.

Събраха се поне двайсетина души в двуетажна вила с доста голям двор.
С две липи отпред и една отзад.
Водката винаги е предпочитана и се пиеше и този път, не липсваха и разредители. Ракията също, тя говори за географския район, а и генетично ни е заложено да я употребяваме. /Аз пия само абсент. При това не от олекотения френски или от абсолютното българско менте./

Хората денсеха на типичен мейнстрийм. Не се опитвах да сменя музиката с моите дискове, трябва да има парти за всички.

Времето тече, тече река Амур… и вече започват усамотенията. Сексът по купони почти винаги е първи, покачва се адреналина, още повече ако е с непознат. Малолетните one night stand-ове не са рядко срещано явление. Прави се, защото бариерите падат, страхът не те сковава и придобиваш спокойния образ на развратен тийнейджър. Но не всички са такива. Все още за някои момичета съществува любов в цялата й палитра от клишета и заблуди, които защитават чест и достойнство чакайки своя рицар. И в това няма нищо лошо, по-странно е ако направиш първи аборт на десет. За момчетата е малко по про -
сто - колко от тях имат илюзии и могат да се похвалят с нещо, което да е любовният им идеал и да е между … лявата и дясната стена на черепната си кутия. Истината е някъде другаде.

Затова и на купони винаги има поне една Силвия / размести втора и трета буква и получаваш образа /, която не подбира много, само трябва да си около погледа й.
Винаги има и възбуждащи въртиопашки, които някой ден ще бъдат изнасилени.
Един път едно същество, доста по-едро от мен, ме обвини в изнасилване. Беше си отрязала главата и си подхвърляше само тялото. Мразя да се уреждам по този начин и я заведох в една стая, оставих я да спи и бях приятно изненадан от сутрешните й обвинения в кражба и изнасилване, бях заплашен даже с полиция. Оттогава съм си говорил два пъти с нея. Неблагодарно целулитно находище.

Не знам как става, но винаги когато се случва нещо интимно някъде и аз искам да вляза в същата стая – вратата е отключена. Така от рано разбрах за лесбийските отношения на две мои съученички.

В Банкя исках да отида до тоалетната. Отворих и моментално се разхилих. Живеещият във вилата ми беше известно, че е само латентен гей и нищо повече, но сега гледах как беше налапал нещо и го държеше наистина приятелски. Затворих с неспиращо хилене.
Напоследък би- и хомо-сексуалността е почти като модно течение. Завръщане на аристократичното римско и гръцко в секса или просто роул модъл подражание…

Все още се срещат и нормално копулиращи двойки. Доста хора се забиха в Банкя. Включително и една моя любима хипи гърл, но нито пиеща, нито друсаща. Намери си един впечатляващ сърбин. Тя все още преодолява някакви страхове. Пожелавам й само най-доброто, винаги и във всичко.

Като стана дума за друсане, трева винаги се намира, почти никога нещо друго, не че не се случва, но да не преувеличаваме.
Няколко човека излязоха в двора и запалиха въртейки.

Аз си седях на балкона и гледах как до минути ще завали. Тогава ме повика една леко татуирана около кръста мацка, което възбуди апетита ми. След някои точно определени в ритъма си действия и след като нещо беше изхвърлено в кофата ние даже поговорихме. Оказа се, че майка й ми е била учителка по литература в началното училище и даже сме съседи. Абсурдите никога не са достатъчно. Никога не бих ги пропуснал.

Заваля и леко напушените, но тежко миришещи се върнаха и разпръснаха из хола. Реших, че е моментът да пусна Рейдиохед. Бях анатемосан. Денсът продължи.

На партита всеки е cool на n-та степен, иска максимално вписване и добро впечатление. И какво от това, купонът се различава от академичната лекция. И ако по партита хората не го карат по допирателната, партита няма да има.
Не ме разбирайте погрешно, модерните тийнс не се лашкат с всеки, цирозата е нещо рядко и не са тревопасни. Но усещането за свобода замайва осезателно. Все пак не си еднакво млад на 64 и на 17. Питайте Дейвид Боуи / въпреки, че е само на 56 / .

Написах това, защото се срещат и абсолютни асоциални типове - другата полярност.
Имаше и такива на този купон, бяха почти случайно попаднали.
Те предпочитат тихите, пост-депресе партита. Не е тайна, че интровертните са по-креативни. Може би техните събирания са скрита оргия на която са допускани малцина.
Всичко е възможно в модерната конспиративна среда.

След като повечето хора изпопадат в сън или си драйфат спокойно в тоалетната, започват мъдрите часове на откровенията, които могат да ти откъснат челюста от смях. Всеки говори нещо лично, но фатално деформирано и разбираемо само за него, не липсват и свежи неща като момент на себеосъзнаване и отговорност към себе си и родителите – “ Аз вече няма да пия, след последния купон изпсувах майка ми и се издрайфах в стаята си “. Правят се вече планове за лятото и морето.
Напомняме си стари истории : “ Ти знаеш ли как Ани с един матрак се пързаляше по стълбите от петия етаж? “
Честно да си кажа, стремя се да забравя какво съм говорил или са ми казали.

Последните оцелели дояждат, доизпиват и се просват някъде. Всички сме адски близки и много се уважаваме. Сърцата ни туптят в едно и тн.
Аз се настаних сам в една от спалните.

На сутринта следва мъжкият разбор на нощта. Кой, с кого, колко пъти, какво е пил, как се е напушил… Същото правят и момичетата.
Някой се мие в банята или се чисти от повръщано.

Откараха ме и ме оставиха около Попа. Моментално срещам Ники, който ме пита :
“ Искаш ли да пробваш новата реколта? “
Не съм чак 24 hour party man и му отказах. Ще се видим скоро обаче.

Когато бях на кино през следобеда на същия ден, се сетих как преди две години през юли гледах някакви дипломни работи в НАТФИЗ и чух един от най-готините родителски отговори на детски въпрос от леко дебел баща. Ето го диалога от претопления, малък киносалон :
“ - Тате, кога ще ни пуснат?
- Когато ни свърши въздухът, когато измрем. ”
Тогава ще свърши и съмър партито за не-улегналата част от населението.
Летният нощен калейдоскоп ще бъде счупен с шут право в центъра чак през септември. Дотогава само ти си знаеш какви филми ще гледаш това лято. Лентата си е твоя.
Реалност е слаба, изтъркана дума, не потъвай в нея.
Замисляш ли се вече за море? Тръгвай по изгубената магистрала.
Аз ще си стоя вкъщи тази вечер.

Стефан Милчев-Перие

* до снимките напиши : “ от едно гаражно парти на Ани Б. и от един купон при Яна П. – питай на Попа кои са, познават ги “ *