войникът от президентската охрана не познава страхове и суеверия
още помни училището и бъркa званията
и като такъв няма сексуален опит онанизъм и други такива
службата му тепървa започва
и за него всичко предстои

къде ти е жмеринка войниче къде ти е загубената гражданка
защо тук се заливаш с бром и компот

твоят президент мотае крачка
твоята добросъвестност като лястовица прелита над тръстиките и автобазата
докато сержантът дели с теб пържени филийки и топъл шоколад
но тези негодници клаха в твоята република
ето какво говорят но в действителност те са клали
в твоята република
и те изпращат теб на фронта и на наряд
и всяка бомба всеки снаряд
летят в небето избиват всичко подред

и ето минава есента след това зимата
президента го дразнят пристъпи на алергия и световна скръб
президентът наема ресторанта на президентския хотел
сяда в празната зала на шоколадовия концертен роял
поставя на капака мартинито си
дрънка от нямане на работа ю мейк ми фил со янг на франк синатра

вече лястовиците прелитат над президентския хотел
уау мисли президентът зашеметяваща новина
и излизайки на балкона на хотела
се обръща към поклонниците които са се събрали отдолу
е какво – казва президентът – грузинците са говна
според мен ние накрая се объркахме кой е босът тук
чий е този бизнес и чии са неговите акции
помислете си затова което ви казах грузинци

животът едва започва войниче светът не е толкова кофти
тихата украинска нощ закрива склада
а мисионерите на кока-кола вече
проникват в новите територии
побиват флагове в каменната повърхност
на мавританските брегове
кръв пот и сълзи от бронкс
кетчуп по улиците на прищина
деца на глобализацията – ние едва се разпознаваме един друг
с помощта на конференции и чистки

ето да кажем старият осама бен ладен
събаря руските пехотинци
остри стилета си
който проблясва на червения полумесец
ето бен ладен играе на пинг-понг
ето бен ладен гризе фъстъчки
ето бен ладен старият кървав бен ладен
с когото плашат калужките деца
отрязва сливиците на пехотинците
и прави от тях дребни сувенири
за трите си съпруги

устните им са горчиви като пържен
в сол бадем и са налети с кръв
пръстите им са дълги и твърди
косата им мирише
на звезди и нафта

но тази паплач краде страната ти
те нещо говорят за транш но в действителност
крадат страната ти
те нещо пишат за пясъци и курорти
забраняват тревата и абортите
на теб остават минните полета за тях остават кортовете

всичко е затова войниче защото украйна е голяма река
която преминавайки се прекършват дори птиците
долитайки едва до средата
и в тази река само самотната риба плува във водата
стига почти до повърхността
почти изскача от водата
задържа се толкова високо
че в лявото й око
винаги се отразява слънцето
а в дясното – съответно –
луната
колкото и изморена да е била
колкото и късно
да се е връщала
вкъщи

Контрабанда

В разбито кресло, измъкнато от камиона,
в протрито кресло още от сутринта,
следейки облаците над главата си,
след “бубамара” в откраднат мобилен телефон,
се въргаля в пухен дюшек
младият бог на европейската контрабанда.

Скъпи сънародници, ето че и зимата дойде в нашата страна,
с масло се свети в мазетата, рибата заспива в язовирите,
църквите и гарите се затоплят отвътре с дълги разговори –
в зимните гласове винаги има повече топлина, отколкото съдържание.

Къса със зъби щавената кожа на кожусите и офицерските куртки;
синовете ни, сънародниците, не ги лови нито нож, нито куршум,
няма да ги отнесе течението и няма да ги издуха северният вятър,
докато знаем по имена
всички светии на нашата граница.

Сняг по проходите,
кучки по митниците –
ще вземат оръжието,
ще вземат наркотиците,
ще стоиш като призрак в мъглата и златото,
къде да се дяна, боже, сега, къде са твоите, боже, карпати?

С кого да премина до сутринта тези полета без сняг?
Как да се добера до другия бряг, как да пренеса
злобата си, която събрах без твоята грижа;
извади ме, боже, от лайната,
ако ме виждаш в мъглата.

Търкаляй се, блудно слънце, с нашите тихи дни,
давай, радост моя, сгрей се – с вино, с огън ли.
Докато се мъчиш и зимата мина вече,
само топлината ни – другото е надалече,
само река за мен и теб межда –
пълна с риба и вода.

* * *
С тежки каменни въглища в корените на горите,
с железни остриета през пясъка и въглищата
се монтира – звено по звено,
нараствайки от сърцевината,
изгаря горящата среда на годината.

В самия разгар, точно между юни и юли,
в тихите градски малки улички с бакалията им,
виждайки как умират в тъмнината липите и кабините,
ще преминеш през краткото междусезоние,
което, поколебавайки се за миг, можеш да изнесеш,
където и да е;
през тази – най-дълбока от котловините –
винаги има два пътя и като се залюлееш
можеш да тръгнеш срещу течението, преодолявайки зими и извори,
когато не всичко изглежда толкова неразделно,
когато може всичко да се промени;

някой стеле ароматни водорасли
каналите на твоята забрава,
с дим, камъни и водорасли,
и губиш съзнание
улавяш в себе си
тези димове.

Средата на годината – река в низината, точно в делтата,
когато чуждият, неспокоен и солен
мирис на другата вода преминава нагоре по речището,
затваряйки порите на чуждата влага;
така и ти можеш – ако поискаш,
да усетиш тези кристални потоци на бъдещето си,
да предвидиш какво ще е – зад най-близкия хълм,
да надзърнеш там, където изчезва всякаква навигация
и от тишината на ябълковите дървета се отварят рани
и където още нищо не започва
без твоето присъствие.

Господ симпатизира на аутсайдерите

Погледнах морето и всичко разбрах –
трети ден се влачех по празния бряг
и излязох на лимана, над който бяха надвиснали дъждове,
нали знаеш, те се изсипват върху него, в лимана, и отплават,
там, като риба, на третия ден видях златните огньове на столовите и мотелите,
бюфетите в станциите с бригади от работници в
бели потници, които се наливаха с алкохол и сладката слюнка
правеше горилката им розова,

и ето какво мисля –
мисля, че Исус е бил червен, специално е
измислил всичко по такъв начин, че да се мъчиш,
попадайки на грешки в чертежите му,

той специално сякаш говори –
виж, той ти говори,
ето сърцето ти, ето нейното сърце, чуваш ли как бият?
живееш, докато слушаш всички движения и шумове дълбоко под кожата си,
живееш, докато виждаш, какво става там –
в средата на нещата и предметите, какво става там – под повърхността на видимото.

И си помислих, знаеш ли – велосипедите в пясъка,
и още проповедниците на спасителните кули –
когато влизат навътре във водата и проповядват на всички,
на медузите и летящите риби, четат им, когато те
търпеливо плуват около теб, поясняват им
най-тъмните и ужасни места в тълковния си
речник, говорят им –
че Исус е бил червен, всичките му левичарски работи
като ходенето по вода, всичките му апостоли -
са технически инженери, събирали са се във фабриката
на тайни вечери, всичките златни нишки в пуловерите ти,
кръпките на коленете,

Исус наистина е бил червен, той е разчитал
на комунистическите принципи в птичите полети,
и всичко това само за да се мъчиш ти,
вслушвайки се в сърцебиенето на дърветата и велосипедите,
в разговорите на бригадирите, чиито езици са промити със
студена горилка, сякаш са нови детайли.

Младата трева, която ще израсне от тези фундаменти,
младата трева, за която никой не иска да знае, младата
трева, около която се въртят небесата
тревата – млада и влажна, заради
която всичко се правеше;

на това момиче жилите й са толкова тънки, че в тях понякога
може да пробие кръвта,
през зимата , когато кожата изсъхва, като река, чуваш сърцето й?
сърцето й бие по-бавно,
което означава, че тя сега или спи,
или е просто много спокойна.

сега съм вече преоблечен
свалил съм черния панталон и сивата роботска риза
измих си ръцете
и в устата ми е вкусът на месото
което сдъвках преди секунда

толкова исках да събличам теб
по-точно казано
да се събличаме заедно
и да вкусваме и ближем телата си
и да гледаме „трейнспотинг” или „мълхоланд драйв”
или да слушаме музиката към „амели пулен”
и ти да усещаш гъдела ти да се надига като приливна вълна
и да се разбива шумно в гърчещи се епилептични тикове
и да се хилиш и да се смееш и да се лигавиш
и да ми казваш че съм винаги сериозен
когато всъщност не съм почти никога такъв
защото аз просто знам колко е важно да бъдеш сериозен
и затова само аз съм вечно несериозен
/ има още двама освен мен – тома м. и алън г. /

преди малко ти казах че ще пиша за теб
и ти го повторих на спирката
където ти ме изпрати
и където аз хванах трамвая за опашката
а той пък хвана пътя за релсите
и ти го повтарям: „аз ще пиша за теб”

пиша за дългите ти големи и винаги студени
и красиви клавирни пръсти
такива са въпреки че не свириш на пиано
а само на други специфични инструменти
пиша за дълбокия ти глас и за това как тръскаш главата си
като шантава рисунка
пиша и за онзи руснак с който си седяла на брега и на скалите
и който е правил пералня от ушната ти мида
ненужно бърза центрофуга е бил езикът му

пиша за теб в този момент
пиша буквално
пиша но машината не диша
но аз все пак пиша как ти гледаше обувките си
когато трамваят се отдалечаваше
и аз те наблюдавах внимателно
и часовникът ми бързаше с пет минути
пред нормалното и точно време
и бързаше заедно с трамвая нагоре по залезлия и тъмен булевард

и продължавам да пиша:
исках да си сервираме заедно с теб един гол обяд
или пък една нощ на мъртвите ни спомени
захвърлените ни дрехи
и на изоставените стари кожи
и излишните игри на криеница и измислици и лигня
една нощ на запотените ни очи
и плъзгащите се като скъпи врати и прозорци мокри ръце
и езици извиващи се и бързи като лента в ръцете на гимнастичка

и сега си те представям с прилепналите ти панталони
и виждам как извиваш краката си в дълги крачки
виждам това когато ям от своята хрупкава пържола
и си мисля че това на върха на езика ми
е твоето ляво и влажно зърно

и в този ред на букви и думи които никнат от моите пръсти
ти ми се обади и ми каза че слушаш нова генерация и 100 години

и ти ми казваш че искаш да ми кажеш всичко
без никакви глупости и увъртания
и ми казваш това което искаш да ми обясниш
опита се да го направиш за първи път една вечер на орлов мост
но си тръгна към вкъщи а аз останах само с шала ти

и този път ти ми го казваш
случили са ти се гадни неща назад във времето
шибано нещо е миналото и всеки има проблеми
няма да ръчкам никога твоите
няма да повтарям една грешка сто пъти

и ти ми казваш че не е вярно че не
обичаш да галиш косата ми
че не искаш да спиш с мен
че не искаш да целувам корема пъпа
и плътните ти посиняващи устни
че не скиташ безцелно с мен
само заради забавните простотии
имало и нещо друго
и защо ли се досещах

благодаря ти за тази вечер
благодаря ти че писах за теб

млад съм с късата cи руса коса
нямам ангелски поглед нрав или крила
но съм ангел не съм истински ангел и не бдя
от високото небе на Берлин
но все пак съм ангел и рано тази сутрин
излязох върнах се и пак
излязох с удвоено бързане
и утроен товар – чанта и бас китара
/ и за да завърша триадата светата тройка прибавям
задължителното си тяло /
върнах баса на лунатичния му собственик
и времето започна да тече бързо тъпо и болезнено
времето когато е такова не трябва
да се помни

училищната грозна и скалиста скука
в очуканата стара но добре боядисана в розово сграда

ето това аз наричам
ненужен и празен спомен

но си спомням и съм благодарен
че учителката ми по химия ме освободи
от точния си като алкохолен градус час
задължен съм й и ще я прегърна скоро
избягах с бързи крачки от пресметливата розова пирамида
и гимназия

и ето ме свободен
и ето ме звъня на тома
/ един от явните и скрити герои
на част от днешната поема на деня /
и ето ме крачещ към славейков
и ето ме влизам в ресторанта под библиотеката
и ето той се казва “при мария”

той се обръща към мен точно когато
аз влизам през вратата
и на стола срещу него е седнала ани
същата ани която чакахме вчера на попа
същата ани която трябва да ми даде
“сатори в париж” на керуак
каква случайност и преплитане

и ето ни един до друг с тома
той пуши цигара от цигара
и с бърз и никотинов поглед
и с бързи вплитащи се думи
започва да гледа и говори
говорихме за керуак за блейк за байрон
за ина за мен за него за гинсбърг
за буковски за лоуъл за плат за маяковски
и за воев и за още много други
вписани в паметта и в момента на дългия и хипнотичен
затвърждаващ двупосочен и велик диалог

и ето той отива до тоалетната
и двамата говорим с ани
тя е щастлива весела неадекватна
пропуснала е днешните си лекции
и да ани ми харесва и о да
спомням си я седнала на 6тия етаж
на ндк аз залитам към нея
тя записва нещо в тетрадката си
и ми се ще да правим нещо общо ние двамата
и о да виждам го и в нейните разширени очи
но не я попитах и не я докоснах и
нищо не направих но времето е наше
и винаги тече напред и винаги ще има нови моменти

и ето тома се връща от мраморно миришещата тоалетна
плащам чая си давам 30ст на сервитьорката
и излизаме
и ани бързаща с усмивката си
ни изоставя пред кева
и ето ни влизаме само двамата
числото само двама винаги предразполага
думите да се изнесат от храма и да влязат в
употреба

сядаме и той ми купува още един чай
за себе си поръчва поредната бира за деня
и отново не спираме да говорим
за тъмната ни земя за нова генерация
за любимата ми музика
за тери гилиъм за момчето си отива
/на 15 декември в киното на натфиз ще го има/
за моята стара но вече не и любима райна
за неговите любови за моите любови
и подслушвам нечий чужд разговор
на съседната маса говорят за булгаков
аз харесвам булгаков
тома го мрази
“ не трябва да пишеш за дявола
не трябва да се гавриш със съдбата “
и може би е прав
но понякога и аз искам да вия и да квича
и да съскам и пелтеча и крещя срещу
дявола съдбата и поредния нередовен Сатана
но това е друга тема и друг пореден парадокс

и ето ни отново аз съм изпил чая си
той е изпил половин литър бира
и ето ни отново излизащи
и ето пак отива в тоалетната
аз гледам някакви момичета и те правят театър
в коридора и е забавно но изкуствено и го
усещам твърде лесно и е кухо
прилича на изкуство правено насила
изнасилено е

и ето ни кръстосваме града по неговите вени и артерии
и отиваме към мястото което за кратко
ще бъде сърцето на града
ще бъде сърцето на града защото ние ще говорим там
ние знаем че сме център на нашите си светове

и ходим до софийския
и той си купува лит.вестник
и продължаваме
той ми казва че трябва да си намеря музикантка
аз му казвам че сега обичам едно красиво и нормално момиче
и го питам аз дали някоя му е правила свирка
с пиърсинг на езика
и той казва
“не но скоро може би ще изневеря на пианистката
и човек никога не знае”
и аз му казвам че е незабравимо

и ето ни и вече
разбирам че отиваме към консерваторията
и там имало концерт или конкурс на пианисти-лауреати
и там е неговата голяма сегашна любов
даже и голямата любов е моментна
но понякога моментът е дълъг като протяжна вечност
но разликата с вечността
е че любовта е винаги диамантена

и ето ни крачим двама с тъмни крачки и видения в погледа
аз гледам мъглата и нощните лампи
той отново пуши и гледа синият разкъсващ се дим и думите от устата си
и ето вече сме там

излизат подредени хармонични звуци
може би това е бах
бах е божествен музиката му е откровение
съвършена влачеща се триумфално към ухото перла
и ето свършва частта
и рукват ръкопляскания и вратата се отваря
ето я неговата любов на нея й се слуша концертът до самия край
на мен обаче не ми се слуша днес бах
и отиваме в близкото кафе

аз отново пия чай той отново пие бира

продължаваме отново с вечните мантри на хора като нас
дишащи поезия крещящи живи истински души в транс
погледите ни са широки колкото
дългите любовни алеи в парка
тези алеи които в полунощ се изпълват
с редици пълни презервативи

тома казвам аз
трябва да тръгвам
гладен съм искам да спя уморен съм
трябва да вечерям с родителите си и
след тези думи говорим още половин час
три пъти си стискаме гръмотевично ръцете
и се сещам /тома ми показа/
за снимката на гинзбърг и вознесенски
показалец в показалец и сътворение по между им
тома не ми го разказа а просто си докоснахме
показалците и аз разбрах
лека нощ тома

и аз взимам салфетката която досега подмятах
и бързо я слагам в съкровищницата на джоба ми
и аз излизам в студеното навън
и чакам прекалено дълго 72
и се отегчавам
и отново почвам да ходя
ходя по красивите мъгливи телеса
на нощната и лунната и луда софия
няма тежест в мен няма го и споменът за нея
готов съм да летя понесен от лесните и правилните поводи
за живот пък и за полет

и ето стигам бавно до следващата спирка
луната не се вижда няма и звезди
но затова пък има облаци

72 бавно изниква от далновидния хоризонт
и аз слушам оглушителна музика на моите слушалки
и затварям очи и подскачам и се клатя
и слизам на вярната спирка
и тичам за да хвана 9тката
и няма хора в трамвая
и гледам отново навън

ето това е истинска мъгла
или е паднала от замъгления старчески поглед
на уморения и недовиждащ Бог
или е изплетена от гигантския и невидим паяк
който измисля съдбите ни и ги ниже
в голяма паяжина и ни улавя
и ни поставя в капана от мъгла паяжина и съдба
и ние винаги
винаги сме покорни хванати мухи

и ето я спирката на дома ми
слизам и пресичам
и ето най-красивото нещо тази вечер
ето - задникът на тази жена е божествен
ще го последвам
искам да го гледам и само да го гледам
ходя след нея
тя е с бяло яке и черен панталон
о боже искам да я видя гола
ходя вече поне километър след нея
обърни се и ми кажи нещо
знаеш че те гледам и че те следя
и не отлепям погледа си от теб
кажи ми че го виждаш и ти харесва
кажи ми че аз ти харесвам
искам да го чуя и да видя очите ти
и устните и езикът да го каже
но това няма да стане
ти влизаш в някакъв вход
и аз се връщам назад към вкъщи

в тъмнината на лампите и сред контейнерите за боклук
мога да кажа че виждам
сянката на първата зора
зората и нощта са вечни любовници
не като мен и тази която си тръгна преди малко
ние даже не станахме и временни партньори
във вечното изкуство

и преди да заспя с отворени очи
си казвам
ах тома
ние сме с чисти души и ни е мръсно и пишем за това
ние все още можем силно да обичаме и да мразим
звездите ракетите бутилките съдбите ни са
наши
наш е собственият ни океан от скука и самота
ние сме с души
която само собствената ни поезия ще
пресуши
но тома какво е животът без поезия

хора които
са ходили по улицата на нощния си град
и са се мотали по крайните си квартали
спали са през лятото до нощен морски огън
и са се хипнотизирали от бялото на снега докато
са били в запокитена из планините хижа

хора които
са били с прилепнало тяло до жената мъжа или момчето
с който нощите са ставали
идеални и перфектни като математика и астрономия

хора които
са се чудили защо старите лелки дядовците
и другите далечни лепки
са ги поучавали и са ги тупали по рамото че са пораснали
щипали са ги по бузата и са им пробутвали
съвети и рецепти за сгрешен или може би правилен живот

хора които
не са мислели за бъдещето а са мислели за момента
обръщали са страницата на деня
като стотно поколение българи

хора които
са чели графита на попа
„обичам страната мразя държавата”
и са показвали среден пръст на правителството
или просто не им е пукало че всеки ден някои хора
превръщат милиони други в марионетки
и в лайняни малки пионки и играта се казва „не се сърди човече”

хора които
са гледали небето с разширени зеници
залитали са пияни по пътя към вкъщи
спали са до късно и са бъркали нощта с деня
и луната с венера

хора които
не са били чавдарчета или пионери
не са манифестирали и
не познават управлението на тодор живков
или пък са били малко по-големи цветя от края на 80те
и са празнували един първи май в детската градина
и са си помислили че републиката ни е рай
в който няма място за шоколадови яйца и кока кола

хора които
са били разсмивани от приятелите когато им е било кофти
или пък просто бутилката или спринцовката
или просто погледа или устата или другите неща
на човека с главно „ч” са им давали позитивност -
бързо и венозно

хора които
нощем или просто когато са сами спират да мислят
за купони за хижи за вили за стопове до пирин и за рождени дни
чудят се
за срока на годност на тялото си
за планове за съдба за време и пари
за семейство дом табелка с две имена и пощенска кутия
за нов постоянен адрес
и други такива неща и продължения
които логично водят към средната възраст

хора които
не знаят дали това си струва
и се развяват с компанията или потъват в книги учене или пък в секс
виждат лица и познати прегръщат се през рамото + целувка по бузата
предават цигарите с трева или хашиш или само тютюн
или пък въобще не пушат
или подскачат на партито може и тогава да са взели нещо
после повръщат в тревата тоалетната или в леглото с бели чаршафи
или връзват на възел пълния презерватив и го хвърлят в реката на живота

хора които
знаят че върховете на обществото имат ерогенни зони
те са покрити със златни кюлчета
и са пазени с кръв и патрони

хора които
четат списания но не четат вестници и не гледат новините
гледат актуалните хора които гостуват в тъпи предавания по телевизията
ядат мусака или дюнер или пица или фалафел
чакат някой на попа или седят на пейка в борисовата градина
или пият пред кристал и гледат разцепената глава на стамболов
или са на таван до солунска и там гледат чернокосото момиче
то е с голяма усмивка и без сутиен
то гледа плаката на нирвана и иска нещо точно определено

хора които
махат за сбогом на страховете си
чувстват се неуморими и безстрашни
или мързеливи и несигурни с пулсираща от паника глава
но не спират да се усмихват шегуват и гаврят
не спират да ръсят универсалното лекарство
на бъзиците подигравките и гадните вицове

хора които
обичат истината мразят нагласеното
и лъжците позьорите крадците и продажните лицемери
въпреки че те са вечно на мода и винаги на печалба

хора които
не се взимат нито прекалено насериозно нито прекалено несериозно
и не са нито за лудница нито за болница нито за луната
ами за живота и за нещата към които винаги имат нужда
и за които ги гризе злобната носталгия

хора които
са плакали на поне едно погребение и си спомнят думите на някой познат
„гадориите просто ще се случат един ден
лайната не отминават и мраморните тоалетни”
и въпреки това и какво от това продължаваш
„единствено решение – живот”
всеки ден може да е последен
само не се напивай и не се пребивай с някой по-силен от теб
и в тъмното се пази от него

хора за които
всеки ден е пореден ден на едно порастване увеличаване или окапване
на коса нокти зъби бръчки възраст
някъде в нечия утроба пък расте бебе
и за тези и за всички хора важи това
което ми каза един лунатик от прозореца си
„тялото те предава а не мислите в главата
ние сме само едно тяло”

аз съм един от тези хора
и днес се изкъпах още в осем сутринта
слушах музика и медитирах със затворени очи
до достигане на пълното спокойствие и леката усмивка
мислих за срещата си пред одеон която е след няколко часа
и се радвах на топлия си душ и на сенките под очите си
на дейвид бауи от стаята ми и на топлия билков чай в синята ми чаша

купувам си и днес билет за театъра на моя собствен живот
небето е горе и е вечна атмосферна картина
земята е долу и гравитацията е стабилна
слънцето е огнено и постоянно свети като нажежена крушка
фотосинтезата и кислородът са налице
камбаните в църквите бият и има шум по шосетата
всичко е както е било
всичко е окей
и ще продължи до края въпреки войни изнасилвания бомби и разстрели
ще продължа до края и ще стигна до него без уречен ден и час
ще продължи въпреки пропаганда долари евросъюзи нефт или диаманти
и пак мисля за хората наоколо

действията им говорят по силно от думите
те са по улиците но и в тях самите

мечти мъдрост плюшени мечета божества
убий с меч своята самота и не оставяй пътя си

по него може да има всичко :

дълбоки целувки за закуска
нощни ангели по балконите
любовни пеперуди лотарийни случайности
но и настръхнали остри ножове
кацат заедно с музиката и луната на балкона
тъмата е за да скрива да слива и да дирижира
истината в правилна посока

и не забравям че

вътрешните дилеми
вътрешните проблеми
винаги се решават
винаги се закриват
винаги се откриват
от пердета като теб и мен
едно до друго
закачени слепени
но не и раздробени